О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 572
София, 08.09.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на18.07.2014 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ч.т.дело № 1900/2014 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.274, ал.3, т.2 ГПК.
Образувано е по частната касационна жалба на [фирма] /н/,със седалище [населено място], общ.М., Пловдивска област против въззивно определение на Пловдивския апелативен съд № 631 от 31.03.2014 год., по ч.т.д.№ 371 /2014 год., с което по реда на чл.701, ал.3 ТЗ е потвърдено определение № 483/10.03.2014 год., по т.д.№ 688/ 2012 год. на Пловдивския окръжен съд за недопускане до разглеждане от Събранието на кредиторите предложения от длъжника, настоящ частен касатор плана за оздравяване на предприятието, изготвен от същия на 27.06.2013 год. и представен в съда на 01.07.2013 год..
С частната касационна жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното определение, по съображения за необоснованост на постановения краен правен резултат по делото. Твърдението на жалбоподателя в тази насока е, че доколкото нито в оздравителния план, нито в писмото, адресирано до Министъра на финансите се споменава за намаляване главницата на приетите публични задължения, то решаващите правни изводи на въззивния съд, изградени въз основа на несъгласието на министъра на финансите да одобри извършено редуциране на същите тези вземания е в несъответствие с доказателствата по делото
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, частният жалбоподател се позовава на предпоставките на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по отношение на определения за значим за изхода на делото правен въпрос – „ Представеният отговор, в който не се съдържа изявление, че не се дава съгласие за нещо, което не е предложено, означава ли липса на съгласие и изчерпва ли възможността за разглеждане на предложения оздравителен план или следва да се подаде ново запитване до министъра на финансите за произнасяне по наистина предложения план?” .
Значението му за точното прилагане на закона и за развитие на правото е аргументирано с отсъствието на предвидена от законодателя процесуална възможност за самостоятелен съдебен контрол по отношение предварително съгласие на Министъра на финансите, даденото или не, по реда на чл.189 ДОПК.
Ответната по частната касационна жалба страна не е заявила становище в срока по чл.276, ал.1 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи, във вр. с инвокираното оплакване и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл.278, ал.1 ГПК, намира:
Частната касационна жалба е подадена в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на касационен контрол въззивен съдебен акт, от категорията определения по чл.274, ал.3, т.2 ГПК, във вр. с чл.613а, ал.2 ТЗ и чл.701, ал.3 ТЗ, поради което е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционното определение на ПОС, въззивният съд е възприел изцяло, като основан на закона, изградения от първостепенния съд правен извод, че при изрично изразено по реда на чл.189, ал.1 ДОПК от министъра на финансите несъгласие с предложения от длъжника оздравителен план, обективирано в писмо изх. № 16-1282 от 04.03.2014 год. на МФ, то отсъства законово основание за неговото допускане до разглеждане от Събранието на кредиторите. Изложени са съображения, че при категорично заявеното несъгласие от оправомощеното по чл.189, ал.1 ДОПК лице и наличието на предвидено в предложения от длъжника оздравителен план разсрочване на публични задължения, не е налице и законова възможност за приложението на чл.701, ал.2, пр.1 ТЗ.
Следователно решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт позволяват да се приеме, че поставеният от частния касатор правен въпрос, не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК – да е обуславящ за крайния изход на делото, съобразно разясненията в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, тъй като по него въззивният съд въобще не се е произнасял. Но дори и да се счете, че в същността си този въпрос, преформулиран от състава на касационната инстанция, съобразно постановките в т.1 на ТР № 1/2010 год. на ОСГТК на ВКС, се свежда до правомощията на съда при преценка на предложения от длъжника план за оздравяване, до законоустановените материални предпоставки за неговото допускане до Събранието на кредиторите и възможността за приложението на чл.701, ал.2 ТЗ, в хипотезата, когато със същия се предвижда разсрочване на публични задължения и като такъв се явява релевантен за постановения краен правен резултат по делото, то недоказано е селективното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, на което страната се позовава.
Съгласно задължителните указания в т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, точното прилагане на закона и развитието на правото формират едно общо основание за допускане на касационното обжалване, което е налице било тогава, когато се касае за приложение на законова норма, по която липсва съдебна практика, или формираната съдебна практика, макар и непротиворечива, е неправилна, респ. създадена при различни обществено икономически отношения и следва да бъде изоставена, било когато приложимата разпоредба е неясна и се налага тълкуването й, а тези изисквания в настоящия случай не са осъществени.
Освен, че императивната разпоредба на чл.189, ал.5 ДОПК, задължаваща съда да не допусне оздравителния план за разглеждане от Събранието на кредиторите при неизпълнение на условията на чл.189, ал.1 и сл. ДОПК е ясна и не се нуждае от тълкуване,то по въпроса за същността на предварителното съгласието на Министъра на финансите, като абсолютна положителна процесуална предпоставка не само за допускане оздравителния план до разглеждане от Събранието на кредиторите, но и за неговото последващо утвърждаване, в разглежданата хипотеза – когато същият предвижда намаляване, разсрочване и/ отсрочване на публични вземания е налице задължителна съдебна практика, с която въззивният съд изцяло се е съобразил.
Отделен в тази вр. остава въпросът, че несъгласието на министъра на финансите, изразено по реда на чл.189, ал.1 ГПК с предложения от длъжника оздравителен план в случая е обосновано и с липсата на посочени в същия достатъчни реални гаранции за изпълнението му по отношение на държавните вземания, поради което е ирелевантен въпросът дали в същия се предвижда редуциране на последните или само тяхното разсрочване.
Водим от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното определение на Пловдивския апелативен съд № 631 от 31. 03.2014 год., по ч.т.д.№ 371 / 2014 год., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване и е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: