4
определение по гр.д.№ 3713 по описа за 2014 г. на ВКС на РБ, ГК, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 493
София, 19.09. 2014 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Първо отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на седемнадесети септември две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
като изслуша докладваното от съдия Т.Гроздева гр.д.№ 3713 описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280,ал.1 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. Н. К. срещу решение № 544 от 17.03.2014 г. на Пловдивския окръжен съд, гражданска колегия, постановено по гр.д.№ 3554 от 2013 г., с което потвърдено решение № 3736 от 14.10.2013 г. по гр.д.№ 3162 от 2013 г. на Пловдивския районен съд в частта му, с която е отхвърлен предявения от С. Н. К. срещу В. Т. Г. иск с правно основание чл.108 от ЗС за признаване правото на собственост на ищеца и за предаване владението върху 18/525 ид.ч. от имот с идентификатор 56784.512.186 по кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-48 от 03.06.2009 г. на Изпълнителния директор на А., находящ се в [населено място], кв.Прослав, [улица] в частта, с която е отменено решението на районния съд по иска с правно основание чл.32, ал.2 от ЗС и вместо него е постановено ново решение за разпределение ползването на горепосоченото дворно място между ищеца и ответницата по вариант II към заключението на вещото лице инж.В.С., находящ се на лист 51 от първоинстанционното дело.
В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност, незаконосъобразност и необоснованост на решението- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 от ГПК.
Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1 и т.2 от ГПК- противоречие на обжалваното решение със задължителна и незадължителна практиката на ВКС /Тълкувателно решение № 4 от 17.12.2012 г. по тълк.д.№ 4 от 2012 г. на ОСГК на ВКС, решение № 307 от 18.07.1995 г. по гр.№ 97 от 1995 г. на ВС, Първо г.о. и решение № 549 от 30.12.2010 г. по гр.д.№ 217 от 2010 г. на ВКС/ по следните правни въпроси, уточнени от съда съобразно изложеното от касатора в изложението му по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК както следва: 1. Необходимо условие ли е за установяване на владение върху част от съсобствен недвижим имот демонстрирането на намерението за владение спрямо останалите съсобственици в хипотезата, в която между съсобствениците е постигнато споразумение за разпределение владението на мястото под формата на неформална делба и 2. Може ли да се придобие по давност реална или идеална част от парцел или поземлен имот, ако до влизане в сила на ЗУТ през 2001 г. е бил изтекъл давностния срок.
В писмен отговор от 09.05.2014 г. ответницата В. Т. Г. оспорва касационната жалба. Претендира за разноски.
Върховният касационен съд на РБ, състав на Първо отделение на Гражданска колегия, по допустимостта на касационното обжалване счита следното: За да постанови решението си за отхвърляне на предявения от касатора С. Н. К. иск за собственост върху 18/525 ид.ч. от гореописаното дворно място, въззивният съд е приел, че ищецът и ответницата са съсобственици на имота при квоти 2/5 ид.ч. за ищеца С. К. и 3/5 ид.ч. за ответницата В. Г. съобразно издадените още на 17.06.1986 г. констативни нотариални актове № 64 и № 63. Счел е за неоснователно и недоказано твърдението на С. К. за придобиване по давност на още 18/525 ид.ч. от мястото над притежаваните от него 2/5 ид.ч., тъй като ищецът не е доказал, че преди повече от 10 г. е довел до знанието на другия съсобственик промяната на намерението си вместо да държи, да свои тази част от имота. Ползването на по-голяма част от съсобствения имот от притежаваната от владеещия съсобственик част не било основание за придобиване на тази по-голяма част по давност. Освен това, според съда, съгласно чл.200, ал.1 от ЗУТ е недопустимо придобиването по давност на реална част от имот, която не отговаря на изискванията на закона за самостоятелен имот или не се присъединява към съседен самостоятелен имот.
1. Така постановеното решение не противоречи на посочената от касатора практика /решение № 307 от 18.07.1995 г. по гр.№ 97 от 1995 г. на ВС, Първо г.о. и решение № 549 от 30.12.2010 г. по гр.д.№ 217 от 2010 г./ по първия поставен от него правен въпрос: необходимо условие ли е за установяване на владение върху част от съсобствен недвижим имот демонстрирането на намерението за владение спрямо останалите съсобственици в хипотезата, в която между съсобствениците е постигнато споразумение за разпределение владението на мястото под формата на неформална делба. Действително, в горепосочените решения на ВКС е прието, че при постигнато между сънаследниците споразумение за извършване на т.нар.неформална делба не е необходимо сънаследникът, установил владение върху предоставената му за ползване по силата на тази неформална делба част от наследствения имот, да демонстрира пред останалите наследници намерението си да свои тази част от имота и да отблъсква тяхното владение върху частта. В обжалваното решение обаче не е прието нещо различно. Нещо повече, в него няма произнасяне, а и съдът въобще не е бил длъжен да се произнася по този въпрос, доколкото по делото липсват каквито и да било доказателства между ищеца С. К. и брат му Т. К. /наследодател на ответницата/ да е била сключена неформална делба, по силата на която спорните 18 кв.м. над притежаваните от ищеца 2/5 ид.ч. от съсобственото им дворно място да са били оставени в дял на ищеца. Напротив, от представените по делото констативни нотариални актове № 63 и № 64 от 17.06.1986 г. и от свидетелските показания е видно, че двамата братя са се споразумяли за неформална делба на съсобственото място, при която ищецът да стане собственик само на 2/5 ид.ч. от мястото, а брат му Т. К.- да е собственик на останалите 3/5 ид.ч. от това място.
2. По втория въпрос /може ли да се придобие по давност реална или идеална част от парцел или поземлен имот, ако до влизането в сила на ЗУТ през 2001 г. е бил изтекъл давностния срок/ няма противоречие между обжалваното решение и практиката на ВКС. По този въпрос в съдебната практика се приема, че съгласно чл.59, ал.1 и чл.181, ал.1 и ал.3 от З. /отм./ до влизане в сила на ЗУТ през 2001 г. е било недопустимо придобиването по давност на реална част от парцел и трансформирането на владението върху реална част от парцел в собственост върху съответна идеална част от този парцел, освен ако срокът на придобивната давност е бил изтекъл към момента на влизане в сила на З. през 1973 г. В случая в съответствие с горепосочените разпоредби на З. /отм./ и с оглед твърдението на ищеца, че е установил владение върху спорните 18 кв.м. от дворното място след смъртта на баща си и бивш собственик на имота Н. М. през 1984 г. /тоест след влизане в сила на З./, правилно въззивният съд е приел, че дори и да е владял спорните 18 кв.м. от мястото непрекъснато през периода от 1984 г. до 2001 г., ищецът не е можел да ги придобие по давност, нито да трансформира владението на тези реални части от съсобствения имот в собственост върху съответна идеална част.
3. Липсва противоречие между обжалваното решение и посоченото от касатора Тълкувателно решение № 4 от 17.12.2012 г. по тълк.д.№ 4 от 2012 г. ОСГК на ВКС. В това тълкувателно решение ОСГК на ВКС се е произнесло по въпросите: дали позоваването на придобивната давност е елемент от фактическия състав на придобиването и дали такова позоваване може да бъде направено от наследник на владелеца след неговата смърт. В обжалваното решение съдът не се е произнасял по тези въпроси, а и не е бил длъжен да се произнася по тях, доколкото те не са били предмет на спора по делото: никоя от страните не е твърдяла, че позоваването на давността е елемент от фактическия състав на придобиването на основание давностно владение и ищецът не се е позовавал на придобивна давност в полза на свой наследодател, а е твърдял придобивна давност върху 18/525 ид.ч. от процесния имот в своя полза.
С оглед на всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Пловдивския окръжен съд не следва да бъде допускано.
Предвид изхода на делото и на основание чл.81 от ГПК във връзка с чл.78 от ГПК касаторът е длъжен и следва да бъде осъден да заплати на ответницата по жалбата направените от нея разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 300 лв.
Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Първо отделение на Гражданска колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 544 от 17.03.2014 г. на Пловдивския окръжен съд, гражданска колегия, постановено по гр.д.№ 3554 от 2013 г.
ОСЪЖДА С. Н. К. от [населено място], кв.Прослав [улица] да заплати на В. Т. Г. от [населено място], кв.Прослав, [улица] на основание чл.78 от ГПК сумата 300 лв. /триста лева/ разноски по делото пред ВКС.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.