2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1105
София, 30.09.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети септември през две хиляди и четиринадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 2906 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Софийска градска прокуратура, чрез прокурор С. Д., против въззивното решение № 805 от 31 януари 2014 г., постановено по гр.д. № 3958 по описа на Софийския градски съд за 2013 г. в частта му, с която е потвърдено решение № 12329 от 19 декември 2012 г., постановено по гр.д. № 32425 по описа на районния съд в гр. София, за осъждане на П. на Р. Б. да заплати на А. К. П. от [населено място] на основание чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ обезщетение от 4000 лева за претърпени от него неимуществени вреди от незаконно обвинение, за което е оправдан, ведно със законната лихва върху главницата от 6 юли 2012 г. и мораторна лихва от 99,18 лева, отменено е първоинстанционното решение в отхвърлителната му част и в полза на П. са присъдени допълнително 4000 лева обезщетение, ведно със законната лихва от 6 юли 2012 г. и мораторна лихва от 99,17 лева.
В касационната жалба се поддържа неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Заявено е, че въззивният съд не се е позовал на нови, необсъдени от първата инстанция обстоятелства, които биха могли да го мотивират да определи двойно по-висок размер на обезщетението за неимуществени вреди, и без да има обосновка какво е довело съда до извод за съответното остойностяване на вредите. В решението отсъстват отправните точки съгласно съдебната практика, определящи общото понятие „справедливост”. Съдът е пренебрегнал факти и обстоятелства, които са релевантни за спора и които сочат значително по-ниска степен и интензитет на увреждането в сравнение с аналогични случаи – краткият и разумен срок на наказателното производство, включително разглеждането му в две съдебни инстанции, взетата най-лека мярка за неотклонение, увреждането на доброто име на ищеца е станало преди повдигането на обвинението поради медийно отразяване. Поддържа се, че ищецът е имал изключително укоримо от морална гледна точка поведение като се е възползвал от умствената изостаналост на беззащитна жена, за да сключи изгодна за себе си имотна сделка, и така сам се е компрометирал в средата си. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, включено в касационната жалба, се заявява наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК.
Ответникът А. К. П. от [населено място], чрез процесуалния си представител адв. П. М., в отговор на касационната жалба заявява доводи за липса на основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователността на жалбата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК.
С решението си въззивният съд приема основание за ангажиране отговорността на държавата по реда на ЗОДОВ, предвид незаконния акт на правозащитен орган, доказаните претърпени от ищеца вреди (емоционалното му състояние било засегнато, накърнено било името му пред обществото, естеството на заеманата от него длъжност и репутацията, която трябва да бъде налице и извън службата) и причинната връзка помежду им. Съдът подчертава, че при незаконно повдигане на обвинение има неблагоприятно отражение върху психиката на неосъждано лице, и че в течение на наказателното производство и заради характера на обвинението, има неблагоприятно отражение върху ищеца. Съдът е съобразил продължителността на периода на наказателното преследване и тежестта на обвинението и предвидените за съответното престъпление наказания. Съобразена е и липсата на доказана връзка между заболяването на ищеца и повдигнатото обвинение.
К. съд приема, че поставените от касатора правни въпроси не обосновават допускане на касационното обжалване.
На първо място се пита какъв е начинът за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди и следва ли решаващият съд да обсъди всички конкретно съществуващи обстоятелства с оглед точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД. Поддържа се нарушаване на задължителна съдебна практика, намерила израз в ППВС № 4/1968 г., ТР № 3/2005 г., ОСГК, и ТР № 1/04.01.201 г., ОСГК. Отговорът на правния въпрос (обезщетението се определя по справедливост и след преценка на всички събрани доказателства, относими към твърдените от ищеца за претърпени вреди и защитните твърдения на ответника) е бил даден в посочената от касатора задължителна съдебна практика, както и в множество решения по ЗОДОВ на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Конкретен правен въпрос по делото не се поставя. В обосновката на касационните оплаквания касаторът е посочил, че съдът не е взел предвид краткия срок на наказателното производство, леката мярка за неотклонение и медийното отразяване на случая преди началото на наказателното преследване. Противно на виждането на касатора, посочените обстоятелства са взети предвид, видно от мотивите на съда, като е наблегнато върху особените изисквания към репутацията на ищеца с оглед заеманата от него длъжност. Изцяло неоснователно се поддържа дори и след потвърдена с въззивно решение невиновност на ищеца, че съдът е следвало да съобрази „изключително укоримо от морална гледна точка” негово поведение – възползвал се от умствената изостаналост на беззащитна жена, за да сключи изгодна за себе си имотна сделка. Това твърдение е отречено още с оправдателната присъда на ищеца, и не е следвало изобщо да бъде предмет на каквото и да е съобразяване от страна на съда. Затова, дори и конкретен правен въпрос съобразно изложеното да бе поставен, той не би довел до допускане на касационното обжалване.
На второ място, при условията на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК (сочат се решения на ВКС по отменения и по действащия ГПК, което фактически означава, че се поддържа и основанието по т. 1) се твърди, че съдът е разрешил въпроса за това как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице. Въпросът се основава на виждането на касатора, че съдът различно тълкува и прилага разпоредбата на чл. 52 ЗЗД и това е довело до различно решаване на еднородни случаи. Този въпрос би довел до допускане на касационното обжалване, ако в израза „еднородни случаи” би могло да се включат всички хипотези на ЗОДОВ, преценени съобразно обективни параметри на вредоносното действие: продължителността на наказателното преследване, тежестта на обвинението и наложената мярка за неотклонение, без значение на конкретно претърпените неимуществени вреди. За разлика от становището на касатора, настоящия съдебен състав приема за константна практиката на съдилищата – размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост след преценка на конкретните обективно установени факти и обстоятелства. Принципът за справедливост изисква в най-пълна степен да се постигне обезщетяване на увреденото лице за претърпените болки и страдания, настъпили в резултат от вредоносното действие. Затова съдът има задължение да обсъди и съобрази всички доказателства, които са относими към тези правно-релевантни факти и правилно да оцени тяхното значение и тежест при определяне размера на обезщетението. Практически е невъзможно съществуването на два идентични случая на засягане на съответното благо във връзка с хипотезите на чл. 2 ЗОДОВ както откъм съчетанието на относимите факти, така и съобразно индивидуалните преживявания на всеки потърпевш. Ето защо не може да се твърди, а и да съществува съдебна практика по идентичен или толкова сходен случай, който да обоснове еднакво или противоречиво разрешаване на въпроса за определянето на справедливия размер на обезщетението. Затова и не може да се сподели виждането на касатора за разрешаването на правния въпрос в нарушение на решения на ВКС по чл. 290 ГПК, предвид казуалното тълкуване, дадено от касационния съд на установените по съответните дела обстоятелства.
Касаторът е пропуснал да постави правен въпрос по основното му оплакване – съдът е присъдил двойно по-висок размер на дължимото обезщетение, без да се позове на различни обстоятелства от взетите предвид от първата инстанция, поради което е останало неясно защо съответният размер е приет от въззивния съд за справедлив. Липсата на правен въпрос, както задължително разяснява т. 1 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК, води до недопускане на касационното обжалване поради вероятността за нарушаване на основното начало за диспозитивност на процеса.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 805 от 31 януари 2014 г., постановено по гр.д. № 3958 по описа на Софийския градски съд за 2013 г. в обжалваната му част.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: