О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1102
гр.София, 30.09.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
двадесет и четвърти септември две хиляди и четиринадесета година,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 4121/ 2014 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по искане на С. В. В. за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Варненски апелативен съд № 44 от 20.03.2014 г. по в.гр.д.№ 95/ 2014 г., с което е потвърдено (в обжалваната част) решение на Варненски окръжен съд по гр.д.№ 299/ 2013 г. и по този начин касаторът е осъден да заплати на И. Г. Х. и Е. М. Х. сумата 28 674,90 лв заедно със законна лихва и разноски по делото.
Касаторът повдига процесуалноправните въпроси за тежестта на доказване при предявен иск за връщане на даденото при отпаднало основание; за допустимостта на свидетелските показания при установяване на правопораждащите факти по такъв иск и за задължението на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства и доводите на страните. Поддържа, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, а за първият от тях – и че е разрешен в противоречие с практиката на ВКС (решение по гр.д.№ 1456/ 2011 г., ІV г.о.).
Ответните по касация страни И. Г. Х. и Е. М. Х. оспорват жалбата и поддържат, че не следва да бъде допусната до разглеждане по същество. Считат, че касаторът не е формулирал относим към правните изводи на въззивния съд правен въпрос, който да има значение по чл.280 ал.1 ГПК.
Жалбата е допустима, обаче не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване.
Въззивният съд е приел за установено, че касаторът е бил продавач, а ищците – купувачи по предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот. Не е спорно между тях, че договорът е развален и че продавачът е върнал на купувачите по тяхна банкова сметка сумата 30 000 лева, която признава, че е получил като авансово плащане. Спорът по делото се концентрира по въпроса дали авансовото плащане се изчерпва със сумата 30 000 лева или платеното като аванс възлиза на 30 000 евро, каквито са твърденията на ищците. За да приеме същите за доказани, въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства и обясненията на страните и приел за безспорно, че на 02.11.2006 г. ищците продали свой собствен недвижим имот за сумата 74 000 евро, от която трябвало да получат в брой 37 000 евро. Парите били броени от купувачите и касаторът придружил ищците до банка, където на тяхно име били внесени 8 000 евро, а остатъкът останал в ответника като капаро във връзка с предварителния договор помежду им. Впоследствие той съставил и издал приходен касов ордер за сумата 30 000, без да посочи вида на валутата. Върху квитанцията към ордера ищцата Х. нанесла добавка „EUP” със съгласие на самия ответник, тъй като били в близки отношения с него и му имала доверие. Обстоятелството че в самия ордер такава поправка няма, съдът счел за ирелевантно по отношение на доказаността на ищцовите твърдения.
При тези мотиви на въззивната инстанция формулираният от касатора процесуалноправен въпрос за доказателствената тежест обуславя въззивното решение, но не е разрешен в противоречие, а в съответствие с обвързващата практика на ВКС. В решение № 21/ 23.04.2013 г. по гр.д.№ 1546/ 2011 г. на ВКС, ІV г.о. е прието, че ищецът носи доказателствената тежест относно даването, а ответникът – относно възраженията си за наличие на основание за получаването. Не са направени различни изводи по въпроса за тежестта на доказване в обжалваното решение. Съдът приел, че ищците са доказали даването на сума от 30 000 евро, а ответникът не е доказал възраженията си, че сумата е в лева. По поставения правен въпрос въззивната инстанция не се е отклонила от обвързващото тълкуване на ВКС, а е съобразила същото. Въпрос на преценка на доказателствата е дали едно или друго твърдение ще бъде прието за установено, като в производството по чл.288 ГПК правилността на тази преценка не може да бъде проверявана. Във фазата на селектиране на касационните жалби се подлагат на контрол само правните, не и фактическите разрешения на въззивния съд.
При постановяване на решението си този съд е съобразил и установената практика, според която е длъжен да обсъди всички доводи на страните и доказателствата по делото, като изложи собствени фактически и правни съображения по спора. И по поставения процесуалноправен въпрос за задълженията на въззивния съд при обсъждане на доводите и доказателствата няма основания за допускане на касационно обжалване, защото съгласно Тълкувателно решение №1/ 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, наличието на установена практика (когато тя не се нуждае от осъвременяване или промяна) изключва хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
Що се касае до въпроса за допустимостта на свидетелски показания по дела, образувани по искове за връщане на нещо, което е дадено при отпаднало основание, то този въпрос не обуславя въззивното решение. По него съдът не се е произнасял, защото във въззивната жалба касаторът (тогава въззивник) не е правил възражения в тази насока. Съгласно чл.269 ГПК, въззивният съд е ограничен при произнасянето си до посоченото в жалбата. Нещо повече, съдът не е основал решаващите си фактическите изводи на събраните гласни доказателства, а се е позовал на липсата на спор между страните досежно обстоятелството, че ищците са продали свой недвижим имот, че част от продажната цена (37 000 евро) е била у ответника и че няма данни той да е върнал на ищците повече от 8 000 евро. Поради това въпросът дали свидетели биха били допустими за доказване на даването, не е от значение за решението по същество, а по необуславящ крайните изводи на въззивния съд въпрос касационно обжалване не може да бъде допуснато.
По изложените съображения Върховният касационен съд намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК и
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Варненски апелативен съд № 44 от 20.03.2014 г. по в.гр.д.№ 95/ 2014 г.
ОСЪЖДА С. В. В. да заплати на И. Г. Х. и Е. М. Х. 1 500 лв (хиляда и петстотин лева) разноски по касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: