О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1142
гр.София, 13.10.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
осми октомври две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 4543/ 2014 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по искане на И. Й. М. и на П. на Р. Б. (П.) за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 416 от 11.03.2014 г. по гр.д.№ 4524/ 2013 г., с което е потвърдено решение на Софийски градски съд по гр.д.№ 3190/ 2012 г. и по този начин П. е осъдена да заплати на И. М. на основание чл.2 ЗОДОВ сумата 10 000 лв – обезщетение за неимуществени вреди, като за разликата до 50 000 лв искът е отхвърлен, а изцяло е отхвърлен искът за обезщетяване на имуществени вреди.
Жалбоподателят М. атакува решението в частта, отхвърляща исковете. Обосновава искането си за допускане на касационно обжалване като поддържа наличие на всички основания по т.1 – т.3 на ал.1 на чл.280 ГПК по отношение на материалноправния въпрос за приложението на критерия „справедливост” по чл.52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетенията за неимуществени вреди от незаконно обвинение. Освен това релевира в изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК твърдения за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила при преценката на въззивния съд налице ли е причинна връзка между незаконното обвинение и търпените вреди.
П. атакува решението в осъдителната му част. Обосновава искането си за допускане на касационно обжалване с неправилно разрешаване от въззивният съд на материалноправния въпрос за критерия „справедливост” при определяне на размера на дължимото обезщетение, който счита, че е разрешен в противоречие с ППВС № 4/ 1968 г. Освен това поддържа, че по този въпрос е налице противоречива съдебна практика, доколкото при сходна обстановка по конкретни дела, разгледани от ВКС, е присъдено обезщетение в различен размер. Противоречие с практиката на ВКС се поддържа и по въпросите подлежат ли на обезщетяване по реда на чл.2 ЗОДОВ вреди, които не стоят в причинна връзка с незаконното обвинение и длъжен ли е въззивният съд да изложи мотиви по наличието на такава връзка (Тълкувателно решение № 3/ 22.04.2005 г. на ОСГТК на ВКС, т.3 и 11 и Тълкувателно решение № 1/ 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, т.19).
Съдът намира жалбите за допустими, но исканията и на двете страни за допускане на касационно обжалване на решението са неоснователни.
По отношение на наведените в изложението на касатора-ищец доводи за извършени от въззивния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила съдът отбелязва, че те не подлежат на обсъждане в производството по чл.288 ГПК. При решаване на въпроса да допусне ли касационното обжалване ВКС взема предвид единствено правните разрешения, направени от въззивния съд и доколко те противоречат на практиката на ВКС, по тях има противоречива практика или са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. В това производство е изключена проверката на законосъобразността на извършените от съда процесуални действия и доводите на касатора-ищеца за допуснати от въззивната инстанция процесуални нарушения не могат да бъдат осъждани.
На обсъждане следва да бъде подложен единственият релевиран от този касатор материалноправен въпрос относно приложението на критерия „справедливост” по чл.52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетенията за неимуществени вреди от неоснователно обвинение. Той обуславя въззивното решение, но не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, нито по него има противоречива практика, нито има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. ППВС №4/ 1968 г., на което касаторът – ищец се позовава в изложението си, уеднаквява практиката по този въпрос, като задължава съдилищата при преценката кое обезщетение е справедливо да съобразят всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които имат отношение за определяне на размера му – характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания и др. Освен това в Постановлението се указва на съдилищата тези обстоятелства да бъдат посочени в мотивите на решението, с което обезщетението се определя. Обжалваното въззивно решение съответства на така даденото задължително тълкуване, като съдът е отчел задържането на ищеца и неговата продължителност, продължителността на наказателното производство и тежестта на обвинението, постановената осъдителна присъда (впоследствие отменена), преживените стрес и притеснения, ограниченията в живота на ищеца, липсата на доказателства за други негативни последици за неговото битие. Така указанията в ППВС № 4/ 1968 г. са спазени, а дали присъденото обезщетение е справедливо, в настоящето производство не може да бъде обсъждано.
Не се установяват твърденията на касатора – ищец, че по поставения въпрос има противоречива практика. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по т.д.№ 1/ 2009 г. на ОСГТК на ВКС, предпоставките по чл.280 ал.1 т.2 ГПК са налице само тогава, когато един и същ правен въпрос е разрешен по противоположен начин в обжалваното решение и в друг, влязъл в сила, съдебен акт. В тежест на касатора е да установи тези предпоставки, включително фактът, че другият акт е влязъл в сила. Касаторът-ищец е представил по делото само копие от решение на Софийски градски съд по гр.д.№ 5421/ 2008 г., което няма данни да е влязло в сила и което не може да е база за извод за противоречива практика по въпроса.
Също в тълкувателно решение №1/ 19.02.2010 г. е посочено, че правният въпрос, на който касаторът се позовава, има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото при следните условия: разглеждането му ще допринесе за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, за да се създаде съдебна практика по прилагането на непълни, неясни или противоречиви закони или за да бъде тя осъвременена. Видно от изложеното, ако по въпроса е налице установена практика, ненуждаеща се от осъвременяване, то е изключено той да има значението по т.3 на ал.1 на чл.280 от ГПК. По поставения въпрос за критериите, при които обезщетението за неимуществени вреди се явява справедливо, задължително тълкуване е дадено още в ППВС № 4 от 1968 г., практиката е доустановена от ВКС по реда на чл.291 ГПК, което изключва въпроса от кръга на тези, които могат да имат значението по чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
И по жалбата на ответника П. няма основания за допускане на обжалването. Материалноправният въпрос за определяне на размера на обезщетението с оглед критерия „справедливост“, не е разрешен в противоречие с ППВС № 4 от 1968 г. по същите съображения, които са изложени във връзка с жалбата на ищеца. Не са разрешени в противоречие с Тълкувателно решение № 3/ 22.04.2005 г. на ОСГТК на ВКС, т.3 и 11 и Тълкувателно решение № 1/ 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, т.19 правните въпроси подлежат ли на обезщетяване по реда на чл.2 ЗОДОВ вреди, които не стоят в причинна връзка с незаконното обвинение и длъжен ли е въззивният съд да изложи мотиви по наличието на такава връзка. По първия въпрос във въззивното решение е посочено, че за вредите, за които причинна връзка не е доказана от ищеца, съдът не присъжда обезщетение. По втория въпрос съдът се е възползвал от възможността, която му дава чл.272 ГПК и е препратил към мотивите на първоинстанционния съд, където по отношение на доказателствата за наличие или липса на причинна връзка са изложени подробни мотиви във връзка с всяко от отделните твърдения на ищеца за настъпили вредоносни последици.
Неоснователни са и доводите на П., че по въпроса за критериите при определяне на размера на обезщетението е налице противоречива съдебна практика, доколкото при сходна обстановка по конкретни дела е присъдено обезщетение в различен размер. В нито едно от решенията, на които ответникът се позовава, не е разглеждан случай при сходна фактическа обстановка. Представените решения на ВКС, ІV г.о. по гр.д.№ 708/ 2011 г. и на ВКС, ІІІ г.о. по гр.д.№ 748/ 2011 г., са постановени по искове срещу П. за обезщетяване на вреди от неоснователно обвинение, но от фактическа страна те се различават от случая в настоящето производство и по характера и тежестта на обвинението, и по продължителността на наказателното преследване и по отношение на упражнените мерки за процесуална принуда. Поради това извод за наличие на противоречива практика по въпроса за критерия при определяне на размера на обезщетението не може да бъде направен.
По тези съображения Върховният касационен съд приема, че по исканията и на двете страни в производството не са налице предпоставките за осъществяване на касационен контрол върху обжалвания акт и
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 416 от 11.03.2014 г. по гр.д.№ 4524/ 2013 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: