5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1173
гр. София, 20.10.2014 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети октомври две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бойка Стоилова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Мими Фурнаджиева
2. Велислав Павков
при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 4463 по описа за 2014 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. А. „Д. и в. з.” против решение № 130/29.01.2014 г., постановено по гр.д.№ 4590/2012 г. от 4-ти състав на Апелативен съд – София.
Ответниците оспорват касационната жалба.
Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима.
С обжалваното решение, съдът се е произнесъл по субективно съединени искове с правно основание чл.59, ал.1 ЗЗД. Съдът е приел, че исковете са основателни до уважения размер, като е приел за установено от събраните по делото доказателства, че ищците са собственици на недвижимия имот, ползуван от ответника за процесния период без правно основание, противопоставимо на собствениците и е осъдил ответника да заплати обезщетения на съсобствениците – ищци, за исковия период.
Въззивния съд е приел, че ищците са собственици на процесния недвижим имот на основание Закона за възстановяване на собствеността върху някои одържавени имоти по З., ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС /ЗВСНОИ по З. и др./ – чл. 1, ал. 1 предвид осъществяването на материално-правните предпоставки по цитирания нормативен акт за реституция и издаването на административен акт за отмяна на отчуждаването, влязъл в сила след възстановяване на полученото парично обезщетение при условията на чл. 6, ал. 1 от закона. Условията за възстановяване на собствеността по цитирания закон са по правило застроеният имот да е отчужден до 21. 04. 1990 г. въз основа на някой от посочените в цитираната разпоредба нормативни актове за мероприятие на държавата, кооперациите и обществените организации по уличнорегулационния план, сградата да съществува при влизане в сила на закона и мероприятието, за което е отчужден имотът, фактически да не е започнало при влизане в сила на закона. Субекти на правото на възстановяване на собствеността са лицата и техните наследници, чиито имоти са били отчуждени. Отмяната на отчуждаването се осъществява от кмета на общината въз основа на искане за това, направено в 6-месечния срок от влизане в сила закона. Собствеността върху имотите, възстановени по реда на цитирания закон, се придобива от момента на влизане в сила на заповедта за отмяна на отчуждаването и връщане на полученото обезщетение.
По силата на пар. 2, ал. 1 ПЗР на ЗОСОИ шестмесечният срок за подаване на искането е възстановен и започва да тече отново, считано от влизане в сила на цитирания закон /обн. ДВ, бр. 107 от 18. 11. 1997 г./. В тази хипотеза предпоставките за възстановяване на собствеността се преценяват към 21. 11. 1997 г. – датата на влизане в сила на пар. 2, ал. 1 ПЗР на ЗОСОИ. Въз основа на горното и описаните по-горе предпоставки, въззивния съд е приел, че ищците по делото – наследници на собствениците на имота /нотариални актове за собственост от 1936 г. и за продажба от 1938 г./, от които същият е отчужден през 1975 г. за „площад”, са поискали отмяна на отчуждаването, спазвайки законовия срок, като е издаден индивидуален административен акт на кмета на общината – заповед № РД -43-102/18. 11. 1998 г. за отмяна на отчуждаването, който е влязъл в сила след възстановяването на полученото парично обезщетение в размер на 15 500 лв. на 12. 01. 1999 г. Съдът е приел, че мероприятието, за което е отчужден имотът не е реализирано, като отчужденият имот на наследодателите на ищците съществува към 21. 11. 1997 г., както и че е настъпил ефектът на реституцията по чл. 1, ал. 1 от ЗВСНОИ в лицето на ищците по делото.
Съдът е счел за неоснователен довод и възражение на ответника по делото, че отчуждения имот не съществува в неговата цялост и състояние, в което е бил към момента на отчуждаването. В това отношение съдът се е позовал на протокол от 4. 07. 1997 г. за предаване на имота на агенцията, удостоверяващ съществуването му във вида на отчуждаването и факта, че е необитаем. Въз основа на горното, съдът е приел, че са били налице условията за възстановяване на имота в лицето на ищците с издаване на съответния административен акт. Състоянието на имота и към момента на издаването на заповедта за отмяна на отчуждаването – 18. 11. 1998 г. и към влизането й в сила при условията на чл. 6, ал. 1 от закона /възстановяване на обезщетението на 12. 01. 1999 г./ не е било променено, тъй като съобразно установеното реконструкцията на четвъртия етаж от сградата – запазването на външните стени на апартамента и обединяването на вътрешните помещения с тези на съседен апартамент и поставянето на асансьор във вестибюла е завършила на два етапа – с предаването му за ползване на 16. 07. 1999 г. и на 22. 10. 1999 г. на инвеститора – ответната агенция. Вън от горните съображения, въззивния съд е изтъкнал също така, че в случай на сграда, отчуждена за мероприятие, свързано със събарянето й, тъй като сградата е отчуждена за изграждането на площад, когато тя не е съборена, а е ремонтирана, преустроена и приспособена за други цели, сградата или съществуващите отделни обекти в нея подлежат на възстановяване.
По отношение на направеното възражение за прихващане, въззивния съд е споделил изводите на първоинстанционния съд, че същото възражение е направено извън срока по чл.131 ГПК и е процесуално недопустимо, като е изложил и мотиви, че идентично възражение за прихващане е направено по други гражданско дело, между същите страни, на същото правно основание, но за претенция, касаеща различен период и е призната са основателна в това производство.
В изложението на касационните основания се твърди, че въззивния съд се е произнесъл по правни въпрос, при наличието на предпоставките за допустимост на касационното обжалване по чл.280, ал.1 ГПК.
Първия правен въпрос, свързан и с други такива, поставени от касатора, касае възможността да се възстанови собствеността върху имот, който не съществува реално към момента на възстановяването в целостта и състоянието, в което е отчужден. Въззивния съд не е приел в своите правни извод различно от отговора на правния въпрос, който очевидно се дава от касатора, както и от единната съдебно практика. Безспорно, имот, който не съществува реално или не съществува в границите и състоянието, в което е бил отчужден, не може да бъде възстановен по реда на реституционните закони и въззивния съд не е отговорил в противен смисъл. Напротив, съдът е приел от фактическа страна, че имотът съществува реално и то в състоянието, в което е отчужден, като извършените ремонтни дейности и преустройства не се отразяват на целостта му и състоянието му, като въз основа на този фактически извод е направил и правните си изводи за наличието на предпоставките за възстановяването на собствеността върху имота в лицето на ищците по делото. Доколкото изложението на касационните основания е изпълнено с фактически констатации относно фактите по делото, различни от възприетите от въззивния съд, то поставените правни въпроси във връзка с твърдения за факти, различни от възприетите за обективно съществуващи от страна на съда не са относими към настоящото производство. Необосноваността не е сред основанията, посочени в разпоредбата на чл.280, ал., т.1-3 ГПК, водещи до извод за допустимост на касационното обжалване, а е касационно основание съгласно чл.281 ГПК. Наличието на необосноваността, като касационно основание по чл.281 ГПК, следва да се преценява едва след като са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване, предвид неговата факултативност. В този смисъл, проверка на обосноваността на въззивното решение, в производството по чл.288 ГПК е недопустимо. Доводите на касатора за неправилност на решението, поради неговата необоснованост, както и изложените твърдения за факти, различни от възприетите от въззивния съд във възприетата от него фактическа обстановка, са неотносими към настоящото производство. В тази връзка, твърденията на касатора, че недвижимия имот не съществува във вида, в който е отчужден, както и че извършените преустройства са такива, които не позволява възстановяването на собствеността върху същия имот, целят проверка на фактите относно същите обстоятелства, което е недопустимо от процесуалноправна гледна точка в настоящото производство.
Втория правен въпрос е поставен общо и касае възможността да се търси обезщетение за неоснователно обогатяване по реда на чл.59, ал.1 ЗЗД при положение, че до реституцията не е имало ограничения във възможността да се извършват преустройства и следва ли да се отчитат тези преустройства и какви са тези от тях, изключващи възстановяването на собствеността. Съдът не е отрекъл възможността на собственика на имота до настъпването на законовите предпоставки за възстановяване на собствеността да се извършват преустройства в имот, като въпросът за това кои са тези преустройства, които препядствуват възстановяването на собствеността не относим към спора, доколкото съдът се е произнесъл по фактите, въз основа на които е направил извод, че извършените преустройства не препядствуват възстановяването на собствеността. Общо поставения правен въпрос кои са изобщо тези преустройства, които не позволяват реалното възстановяване на собствеността не е бил предмет на произнасяне от страна на въззивния съд, извън конкретната хипотеза.
Следващия правен въпрос касае допустимостта на субсидиарния иск по чл.59 ЗЗД при положение, че ищците не са предявили иск за ревандикиране на недвижимия имот. По този правен въпрос липсва основание за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, тъй като безспорно отговора на правния въпрос е положителен, а в цитираните от касатора решения като задължителна и друга съдебна практика не се дава друго разрешение на правния въпрос. Доводите, че така би се стигнало до „безконечно” получаване на обезщетения са по-скоро житейски, отколкото правни.
Предвид изложеното, касационното обжалване не следва да се допуска, доколкото не са налице сочените в изложението касационни основания.
Водим от горното, състава на ВКС, четвърто отделение на гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 130/29.01.2014 г., постановено по гр.д.№ 4590/2012 г. от 4-ти състав на Апелативен съд – София.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: 1. 2.