3
определение по гр.д.№ 4292 от 2014 г. на ВКС на РБ, ГК, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 557
София, 22.10. 2014 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Първо отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на осми октомври две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бранислава Павлова
ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева
Владимир Йорданов
като изслуша докладваното от съдия Теодора Гроздева гр.д. № 4292 по описа за 2014 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Мюсюлманското вероизповедание срещу решение от 19.03.2014 г. по в.гр.д. № 24 от 2014 г. на Окръжен съд-Монтана, с което е потвърдено решение от 05.12.2013 г. по гр.д.№ 1 от 2013 г. на Берковишкия районен съд за отхвърляне на предявения от Мюсюлманското вероизпоредание срещу [община] иск с правно основание чл.108 от ЗС за установяване на собствеността и предаване на владението върху поземлен имот с идентификатор 03928.511.512 по кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-84 от 09.09.2008 г. на Изпълнителния директор на А., с административен адрес: [населено място], [улица], с площ от 575 кв.м., заедно с построената в имота сграда с идентификатор 03928.511.512.1 със застроена площ от 259 кв.м., представляващ парцел X.-2658 в кв.72 по регулационния план на [населено място].
Пълномощникът на касатора твърди, че решението на Окръжен съд-Монтана е неправилно поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушения на материалния закон и необоснованост- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 от ГПК.
Като основания за допускане на касационното обжалване сочи чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК. Твърди, че решението противоречи на посочената от него задължителна практика на ВКС /решение № 324 от 22.04.2010 г. по гр.д.№ 1413 от 2009 г. на ВКС, Четвърто г.о./ по следния правен въпрос: освободен ли е въззивния съд от задължението да изложи собствени мотиви по съществото на спора, когато потвърждава решението на първоинстанционния съд и препраща към мотивите на същия. Освен това, според касатора, от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото би било произнасянето на ВКС по въпроса: има ли действие ex lege уставът на Мюсюлманското вероизповедание в сила от 1919 г. по отношение на преминаването на правото на собственост върху недвижимите вакъфски имоти в имуществения кръг на съответната местна мюсюлманска вероизповедна община, управлявана дотогава от частен мютевелия, или за това преминаване е необходимо изземването на вакъфския имот в присъствието на представител на Министерството на правосъдието и изповеданията.
Ответникът [община] не взема становище по жалбата.
Върховният касационен съд, ГК, състав на първо отделение по допустимостта на касационното обжалване приема следното: Жалбата е подадена в срока по чл.283 от ГПК, от легитимирана страна /ищец по делото/ и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт- въззивно решение по иск с правно основание чл.108 от ЗС с цена на иска над 5 000 лв.
Не са налице обаче посочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване по поставените правни въпроси, поради следното:
1. Първият от поставените въпроси /освободен ли е въззивния съд от задължението да изложи собствени мотиви по съществото на спора, когато потвърждава решението на първоинстанционния съд и препраща към мотивите на същия/ е напълно неотносим към настоящото дело, по което в решението си въззивният съд не е препратил към мотивите на първоинстанционния съд по реда на чл.272 от ГПК, а е изложил собствени мотиви по съществото на спора, част от които /например по въпроса доказано ли е правоприемството между Берковишката мюсюлманска верска общност /община/ и Мюсюлманското вероизповедание/ са различни от мотивите на първоинстанционния съд.
2. Вторият поставен въпрос /има ли действие еx lege уставът на Мюсюлманското вероизповедание в сила от 1919 г. по отношение на преминаването на правото на собственост върху недвижимите вакъфски имоти в имуществения кръг на съответната местна мюсюлманска вероизповедна община, управлявана дотогава от частен мютевелия, или за това преминаване е необходимо изземването на вакъфския имот в присъствието на представител на Министерството на правосъдието и изповеданията/ не е въпрос, който би могъл да обуслови допускането на касационно обжалване на решението на Окръжен съд– Монтана поради следното: Изложеното в мотивите на въззивното решение, че уставът на Мюсюлманското вероизповедание, утвърден с Указ № 12 от 23.05.1919 г., обн.в ДВ бр.65 от 26.06.1919 г. не предвижда автоматично преминаване на правото на собственост на вакъфските имоти към местните мюсюлмански вероизповедни общини, не е единствения и съществен мотив за отхвърлянето на предявения иск за собственост. Напротив, съдът е изложил други много по-съществени мотиви за отхвърляне на иска, по отношение на които касаторът не е поставил правни въпроси по чл.280, ал.1 от ГПК: че ищецът не е доказал, че процесният имот е бил вакъфски и като такъв собственост на Берковишката мюсюлманска вероизповедна община /тъй като нямало доказателства затова и тъй като записването в разписния лист към плана на [населено място] не е придобивно основание и не доказва собственост/ и че по отношение на процесния имот не са налице условията за реституция на този имот по пар.5 от ПЗР на Закона за вероизповеданията и чл.3, ал.2 във връзка с чл.2, ал.2 от ЗВСВОНИ /тъй като имотът не е бил отнет от Берковишката мюсюлманска вероизповедна община през периода между 09.09.1944 г. и 1989 г., а още през 1942 г.- с акт от 15.01.1942 г., което се установявало от представения по делото акт за държавна собственост от 19.05.1950 г., който бил официален документ и като такъв при оспорването му тежестта на доказване била за страната, която го оспорва- в случая за ищеца; тъй като липсвали доказателства процесната сграда да съществува реално и в размерите, които е имала към момента на евентуалното й отчуждаване и тъй като процесният имот е публична общинска собственост/. Поради това произнасянето по втория посочен от касатора правен въпрос е без значение за конкретното дело: дори и да се приеме за вярно посоченото от касатора тълкуване на разпоредбите на пар.168, 169 и 175 от Устава на Мюсюлманското вероизповедание от 1919 г., искът за собственост пак би бил отхвърлен по останалите посочени от съда съображения.
Поради гореизложеното и тъй като касаторът не е посочил други правни въпроси, които са от значение за изхода на делото и са обусловили правните изводи на съда в обжалваното решение и тъй като ВКС няма право служебно да поставя такива въпроси, освен ако същите не касаят валидността или допустимостта на решението /в този смисъл т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС/, касационното обжалване на решението на Окръжен съд- Монтана не следва да се допуска.
По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд, Гражданска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 19.03.2014 г. по в.гр.д. № 24 от 2014 г. на Окръжен съд- Монтана.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.