О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 605
София, 27.10.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 14.10.2014 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 356 /2014 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГП К.
Образувано е по касационната жалба на [фирма], гр.Б. против въззивното решение на Бургаския апелативен съд № 114 от 11.10.2013 год., по т.д.№ 251/2013 год., с което е потвърдено решение № 194 от 20.06.2013 год., по т.д.№ 486/2011 год. на Бургаския окръжен съд.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила, поради което се иска отмяната му и решаване на възникналия правен спор по същество от касационната инстанция.
Основно касаторът възразява срещу законосъобразността на извода на въззивния съд за наличие на предпоставките на закона за ангажиране договорната му отговорност за неизпълнение на задълженията му като влогоприемател на материали „държавен резерв”, тъй като същата възниква и се определя от специалните правни норми на ЗДРВВЗ и НУРОДДРВВЗ и сключения въз основа на тях договор за влог, а не от общите разпоредби на ЗЗД, които в този случай са неприложими. Допълнително са наведени и доводи, според които дори и влошаване качеството на съхраняваните стоки „държавен резерв и военновременни запаси” да е било налице, то доколкото същото е било непредотвратимо от страна на дружеството съхранител, поради изтеклия им срок на годност и изричното решение на управляващите органи на ЮЛ- ищец за недопускане на тяхното обновяване, отсъства виновно договорно неизпълнение на влогоприемателя, което да обуслови поставяне в негова тежест на правните последици разпоредените от закона – обезщетяване на влогодателя. В касационната жалба се поддържа, че в подкрепа на изложеното е и фактът, че с изтичане едногодишния срок на сключения между страните договор за влог, подчинен на специалните разпоредби на ЗДРВВЗ и НУРОДДРВВЗ, се прекратява. Следователно по отношение на влогоприемателя, след тази дата, са приложими общите разпоредби на ЗЗД и по силата на чл.255, ал.2 ЗЗД отговорността му извън хипотезите на умисъл или груба небрежност, каквото поведение в хода на делото не е установено, е изключена.
В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът се позовава на предпоставките на чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК по отношение на определените за значими въпроси на материалното право, които доуточнени от настоящия съдебен състав в съответствие с постановките в т.1 на ТР № 1 /19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС са: а./ „Изключва ли приложението на специалните разпоредби на ЗДРВВЗ действието на общата разпоредба на чл.255, ал.2 ЗЗД?”; б./”Носи ли отговорност съхранител по см. на ЗДРВВЗ извън хипотезата на умисъл или груба небрежност, след изтичане на срока по 24, ал.3 ЗДРВВЗ?”; в./ ” Съществува ли разлика в обема на отговорността по см. на чл.24, ал4 ЗДРВВЗ и отговорността до изтичане едногодишния срок по чл.24, ал.3 ЗДРВВЗ?” и г./ ”Променя ли се отговорността на съхранителя на материали и стоки „държавен резерв” и „военновременни запаси”, ако към момента на установено нарушение е изтекъл не само срока по чл.24, ал.3 ЗДРВВЗ, но и срока на действие на подписания между страните договор?”.
Като израз на визираното противоречие по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК са посочени решения на различни по степен съдилища в страната: на Бургаския апелативен съд № 135 от 12.01.2007 год., по т.д.№ 191/2006 год.; на Русенския окръжен съд от 05.10.2009 год., по възз.т.д.№ 636/ 2009 год. ; на Бургаския районен съд № 1074 от 12.07.2010 год., по а. н. д.№ 1554/2010 год. ; на Административен съд Бургас от 20.04.2011 год. , по к.н.а.х.д.№ 2319/ 2010 год., на Административен съд [населено място] № 787 от 03.06. 2011 год., по к.н.а.х.д. № 2494/2010 год., на ВКС №1045 от 14.12.2005 год., по т.д.№ 342/ 2005 год. на ІІ т.о. и № 226 от 31.03.2005 год., по т.д.№ 182/2004 год. на І т.о..
При условията на евентуалност се поддържа, че така формулираните правни въпроси се явяват от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото
Ответната по касационната жалба страна в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразила по допускане на касационното обжалване, позовавайки се на отсъствие на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, а алтернативно по основателността на въведените касационни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен предявения от ДА”Д. Р. И В. З.” осъдителен иск с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл.250 ЗЗД и чл.13 ал.4 от НУРОДДРВВЗ до размера на сумата 34 639.95 лв. въззивният съд, след самостоятелен анализ на доказателствения материал по делото, е приел, че със сключване на договора за съхранение на военновременни запаси № [ЕГН].000-23 от 18. 12. 2007 год. между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за влог, който с оглед предназначението на предадените на ответника, като влогоприемател материали и стоки, е подчинен на специалните правила на ЗДРВВЗ / ДВ бр.9/2003 год./ и на НУРОДДРВВЗ /ДВ бр.95/2003 год./, а общите норми на ЗЗД намират само субсидиарно приложение.
Поради това, позовавайки се на разпореденото от чл.24, ал.4 ЗДРВВЗ и чл.13, ал.4 от Наредбата за условията и реда за организиране на дейностите по държавните резерви и военновременните запаси Бургаският апелативен съд е счел, че в разглежданата хипотеза на договор за влог отговорността на търговците – съхранители по см. на §1, т.1 от ДР на същата, каквото качеството притежава и ответникът, се простира времево до момента на реализация на освободените военновременни запаси. Следователно, дори и да е отпаднала уговорената с договорната клауза на т.9.5 от процесния договор дължима от ответника грижа на добрия търговец, то според съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, същият като влогоприемател, дължи установената с общата норма на чл.253, ал.2 ЗЗД грижа – тази на добрия стопанин, която при така събраните по делото доказателства, той не е проявил.
В тази вр. като неоснователно решаващият съд е преценил както възражението на ответното търговско дружество за отпадане на задължението му да съхранява и опазва предоставените му на влог материали – военновременни запаси, след взето от компетентния за ищеца орган за освобождаването им без възстановяване и изтичане срока на договора, поради неспазване от страна на влогодателя на срока по чл.24, ал.3 ЗДРВВЗ, така и че отговорността му на влогоприемател след този срок може да бъде реализирана единствено при проявен умисъл или небрежност, по силата на единствено приложимото общо законово правило на чл.255, ал.2 ЗЗД.
Съобразени решаващите мотиви в обжалваното решение позволяват да се приеме, че поставените от касатора материалноправни въпроси, обозначени с б.а./, б./ и в./ са релевантни за поставения краен правен резултат по делото, поради което е осъществена общата главна предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Формулираният и посочен под б.в./ въпрос, свързан със съществуването или не на разлика в обема на отговорността по см. на чл.24, ал4 ЗДРВВЗ и отговорността до изтичане едногодишния срок по чл.24, ал.3 ЗДРВВЗ, не е бил предмет на обсъждане от въззивния съд, поради което е хипотетичен и не попада в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК.
По отношение на приетите за обуславящи правни въпроси, обаче, са недоказани поддържаните селективни основания по т.2 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК – допълнителна процесуална предпоставка за достъп до касация.
Твърдяното противоречие в практиката на съдилищата не може да се счете за установено с представените и цитирани в касационната жалба съдебни решения на различни по степен съдилища в страната.
Освен, че част от тях са без отбелязване да са влезли в сила и съгласно задължителните постановки в т.3 на ТР № 1/2010 год. на ОСГТК на ВКС не се включват във формираната и обективно съществуваща съдебна практика, в която според приетото от ОСГТК на ВКС, не попадат и цитираните от касатора решения на административните съдилища в страната, но единственото решение, за което, предвид необжалваемостта му, би могло да се приеме, че е влязло в сила – решението на Р. от 05.10.2009 год., по в.д.№ 636/2009 год., е неотносимо, тъй като третира сходен, а не идентичен на формулирания от жалбоподателя правен въпрос.
Наистина в същото е възприето разбиране, че общата разпоредба на чл.255, ал.2 ЗЗД намира съответно приложение, когато сключеният при условията на чл.17, ал.2 ЗДРВВ договор за влог между ДА”Д.” и търговец- външен съхранител, е прекратил своето действие, но са посочени и други условия – съществуване към същия този момент на двустранно съставена ведомост за непроменена наличност при влогоприемателя и добросъвестно предприетото от последния предупреждения на влогодателя, за отсъствие на обективна възможност за продължаване съхранението на вложените вещи – държавен резерв, и изрично отправено му предизвестие за срока, в който следва да ги получи обратно, а не такива са фактите в разгледания от Бургаския апелативен съд правен спор.
Следователно, различният правен резултат в случая е обусловен преди всичко от различните факти и обстоятелства по отделните дела, а не от различно тълкуване на конкретна законова разпоредба, поради което и критерият за селекция по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК не може да бъде приложен, съгласно т.3 на ТР № 1/2010 год. на ОСГТК на ВКС. Отделено от изложеното следва да се посочи, както впрочем твърди и самият жалбоподател в изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, че различното разрешение, на което последният се позовава в случая е по сходни казуси, а не по идентични правни въпроси, произнасянето по които е единствено релевантно за визираното селективно основание, според задължителната практика на касационната инстанция.
Само за прецизност е необходимо в тази вр. да се отбележи, че не съществува спор в съдебната практика и правна доктрина, че отпадането на административната отговорност по ЗАНН, не е факт, който сам по себе си води до отпадане и на гражданската отговорност, тъй като последната се реализира при различни законови предпоставки.
Твърдяното противоречие в практиката на съдилищата не се илюстрира и с решение № 1045/2005 год. по т.д.№ 342/2005 год. на ІІ т.о. на ВКС. Със същото съставът на касационната инстанция е приел, че за да възникне отговорност за влогоприемателя за липсата на вложената вещ, е необходимо тази липса да се дължи на негово поведение, т.е. да е налице неполагане на изискуемата се от закана – чл.253, ал.2 ЗЗД грижа на добрия стопанин. Същото разбиране по приложението на чл.250, ал.2 ЗЗД е изразено и в обжалвания съдебен акт, тъй като именно позовавайки се на констатациите за влошаване качеството на вложените вещи – военно временни запаси, поради непредприети своевременно действия по тяхното обновяване и начин на съхраняване, въззивният съд е счел, че е налице неполагане от страна на ответника на дължимата грижа – тази на добрия търговец, уговорена с т.9.5 от сключения между страните договор за влог до датата на прекратяване облигационната връзка помежду им и на добрия стопанин по см. на чл. 250, ал.2 ЗЗД, след този срок, което е достатъчно за ангажиране на договорната му отговорност по реда на чл.79, ал.1 ЗЗД на влогоприемател.
Що се касае до въпроса дали приетите от въззивната инстанция за установени факти по делото, са в съгласие с ангажирания доказателствен материал, то той касае обосноваността на обжалваното въззивно решение и като относим към касационните основания по чл.281, т.3 ГПК, не подлежи на обсъждане в производството по чл.288 ГПК.
Селективното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК е аргументирано единствено с възпроизвеждане на законовия му текст и съгласно постановките в т.4 на ТР № 1/2010 год. на ОСГТК на ВКС, съставът на касационната инстанция не е задължен да го обсъжда.
Ответната по касационната жалба страна, видно от депозирания в срока по чл.287, ал.1 ГПК отговор, и з р и ч н о е претендирала деловодни разноски, вкл. юрисконсултско възнаграждение, с оглед потвърждаване на обжалваното въззивно решение, т.е. само при разглеждане на касационната жалба по същество, поради което и с оглед процесуалното правило на чл.78, ал.8, във вр. с ал.3 ГПК не следва да и бъдат присъждани такива за производството по чл.288 ГПК.
Водим от горното настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Бургаския апелативен съд № 114 от 11.10.2013 год., по т.д.№ 251/2013 год., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: