ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1234
София, 10.11.2014г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и трети октомври две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 3218 по описа за 2014г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат М.Б. като процесуален представител на Х. С. Н. от срещу въззивното решение на Софийския апелативен съд /САС/ от 30.ХІІ.2013г. по в.гр.д. № 33/2013г.
Ответниците по касационната жалба И. Р. Х., М. Р. Х. и Р. Х. Х., всички от София, в отговора си по реда на чл.287 ал.1 ГПК чрез адвокат М.П. са заели становище за нейната недопустимост на основание чл.280 ал.2 ГПК в частта й по претенциите по чл.59 ЗЗД и за недопускане на касационно обжалване в частта по претенциите по чл.45 ЗЗД. Претендират разноски.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че касационната жалба е допустима само в частта по претенциите по чл.45 ЗЗД – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и е срещу валиден и допустим съдебен акт.
В останалата й част касационната жалба е недопустима. Това е така, тъй като тя е срещу въззивното решение в частите по претенциите на Х. Ст.Н. срещу Р., И. и М. Х. за присъждане на основание чл.59 ЗЗД на суми, всички с размер под прага по чл.280 ал.2 ГПК, а именно: на общо 1995.62лв., дължими се на [фирма] за два апартамента; на общо 35.38лв. задължение към ТД С.; на общо 55.19лв. задължение към [фирма]; на общо 295.70лв., дължими се на [фирма], и на общо 4800лв. обезщетение за пропуснати ползи от два апартамента.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение в частта по претенциите по чл.45 ЗЗД ВКС на РБ констатира следното:
С решението си от 30.ХІІ.2013г. САС е отменил изцяло решението на СГС от 16.VІ.2011г. по гр.д № 2679/2007г. и вместо него е постановил друго, с което е отхвърлил предявените от Х. Н. срещу Р., И. и М. Х. искове за присъждане солидарно на 11676лв. обезщетение за причинени имуществени вреди в апартаменти, подробно индивидуализирани, намиращи се в сграда в София, и в полза на ответниците са присъдени 2277лв. разноски за въззивната инстанция.
За да постанови решението, въззивният съд е взел предвид, че с влязло в сила през 1995г. решение е бил уважен иск на Хр.Н. срещу Р. и Р. Х. по чл.19 ал.3 ЗЗД, от когато ищецът е станал собственик на два апартамента в София; на 21.ІІ.2003г. ищецът е въведен във владение на апартаментите срещу длъжниците – ответниците по настоящото дело, като при извършването на въвода имотите са били напълно разбити и разрушени – с липсващи черчевета, с изпочупени стъкла, липсвали радиатори, всички контакти изтръгнати от гнездата, разбит напълно барплот, изпочупени стъкла на порталните врати, напълно разбити две тухлени камини; ответниците напуснали апартаментите от есента на 2001г., като изнесли от тях само мебелите, но не са причинявали повреди като описаните в протокола за въвод. Ищецът, чиято е тежестта, не е установил /чрез преки или косвени доказателства/, че повредите са причинени от действия на ответниците – само от обстоятелството, че ответниците са обитавали апартаментите до 2001г., че след това ключовете от тях са останали у Р. Х. и че са били длъжници по изпълнителното дело, не може да се направи такъв извод, не може да се направи безспорен извод по делото, че само ответниците са имали достъп до имотите, но дори това да е така, не е установено дали вредите са причинени от тримата или само от някой от тях и кой. При това положение не са установени предпоставките за отговорността по чл.45 ЗЗД.
В изложението на Х. Ст.Н. по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се сочи, че решението било постановено при превратно тълкуване на събраните доказателства, че съдът разменил доказателствената тежест – в задължение на ответниците било да установят ако не те, кой друг е нанесъл повредите на апартаментите, тъй като ключовете били у тях; отговорността на ответниците се ангажирала от техните действия или бездействия, бездействието им в случая се изразявало в задържане на ключовете и непредаването им в срока за доброволно изпълнение, в неприсъствие в деня на въвода; ответниците били държатели на имотите и като такива били длъжни да полагат грижата на добър стопанин и отговарят за състоянието им до предаване на държането; в този смисъл произнасянето на въззивния съд било в противоречие с практиката на ВКС /ППВС № 7/1959г. и решение на ВКС ІV ГО по гр.д. № 758/2010г./. Възниквал въпросът чия е доказателствената тежест при положение, че ищецът е нямал достъп до жилищата, представлява ли противоправно поведение на ответниците непредаването на ключ от жилищата след постановяване на съдебното решение за отнемане на владението им. Ответниците държали без основание имотите и увреждането било причинено от бездействието им и не полагане на дължимата грижа като държатели.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
В изложението на касатора не са посочени въпросите, по които се е произнесъл въззивният съд в хипотезите по чл.280 ал.1 ГПК, обусловили решаващите му изводи по спора. Изложението съдържа твърдения за необоснованост на атакуваното решение, за допуснато процесуално нарушение, както и пространни съображения по приложението на материалния закон /чл.45 ЗЗД, чл.68 ал.2 ЗС/, обосноваващи виждането на касатора за незаконосъобразно разрешаване на спора. Те, обаче, имат характер на основания за касационно обжалване по смисъла на чл.281 ГПК, които се подлагат на проверка от касационния съд, ако касационно обжалване бъде допуснато. Това се отнася и за въпросите относно доказателствената тежест и за значението на непредаването на ключ от ответниците с оглед на обстоятелството, че по тях не се сочи и обосновава някоя от допълнителните предпоставки по чл.280 ал.1 т.1 – 3 ГПК за допускане на касационно обжалване, а и по тях въззивният съд не се е произнасял /по първия – защото е основан на липсата на достъп на ищеца до имотите, по втория – защото няма решаващи изводи на въззивния съд, основани на преценка за значението на непредаването на ключ на ищеца/. Следва да се отбележи и че със сочената съдебна практика – ППВС № 7/1959г. и решение по гр.д. № 758/2010г. на ВКС ІV ГО – не се обосновава твърдението /бланкетно/ на касатора за произнасяне от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС /с решението по гр.д. № 758/2010г. е дадено разрешение на въпроса за правното основание на претенцията за присъждане на обезщетение за ползата, от която собственикът е лишен от вещта си, чрез съпоставка между разпоредбите на чл.45 и чл.59 ЗЗД, а с т.1 и т.2 от ППВС № 7/1959г., които единствено имат отношение към разглеждания спор, изводите в атакуваното решение съответстват/.
При липсата на основната предвидена в закона предпоставка, касационно обжалване на въззивното решение в частта му по исковете по чл.45 ЗЗД и в частта за присъдените разноски не следва да бъде допуснато.
С оглед този извод и на основание чл.78 ал.3 ГПК, чл.7 ал.2 т.4 и чл.9 ал.3 от Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения на ответниците по касационната жалба И. и М. Х. следва да бъдат присъдени по 894лв. разноски за касационната инстанция /възнаграждения за адвокат/, а на ответницата Р. Х. – 1083лв. разноски за адвокат по договори за правна защита и съдействие от 10.ІV.2014г.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на Х. С. Н. от срещу решението на Софийския апелативен съд, ГК, 7-ми състав, № 2403/30.ХІІ.2013г. по гр.д. № 33/2013г. в частите по исковете му с правно основание чл.59 ЗЗД срещу Р. Х. Х., И. Р. Х. и М. Р. Х., и тримата от , за присъждане на общо 1995.62лв., дължими се на [фирма] за два апартамента; на общо 35.38лв. задължение към ТД С.; на общо 55.19лв. задължение към [фирма]; на общо 295.70лв., дължими се на [фирма], и на общо 4800лв. обезщетение за пропуснати ползи от два апартамента.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд, ГК, 7-ми състав, № 2403/30.ХІІ.2013г. по гр.д. № 33/2013г. в останалата му част по исковете с правно основание чл.45 ЗЗД и в частта за разноски.
ОСЪЖДА Х. С. Н. от София да заплати на Р. Х. Х. от София 1083лв., а на И. Р. Х. и М. Р. Х., и двамата от София – по 894лв., представляващи разноски за касационната инстанция.
Определението в частта без разглеждане подлежи на обжалване в едноседмичен срок от получаване на препис от него с частна жалба пред друг тричленен състав на ВКС, а в останалата му част то не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: