1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1259
гр.София, 17.11.2014 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тринадесети ноември през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 5195 по описа за 2014 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. Г. И., представляван от адв.Р. М., срещу въззивно решение №77/02.06.2014г. постановено по възз.гр.д.№208/2014г. на Апелативен съд-Варна., с което е потвърдено Решение №91/31.01.2014г. по гр.д.№2180/2013г. на Окръжен съд – Варна, като искът за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, с правно основание чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ, е отхвърлен за разликата над 1 200 лева и до размера на сумата 25 000 лева.
В касационната жалба се излагат доводи за незаконосъобразност и необоснованост на решението на въззивния съд – основания за отмяна по чл.281 т.3 ГПК.
В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване, жалбоподателят поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по значими за изхода на делото правни въпроси, свързани с приложението на принципа за справедливост, визиран в чл.52 ЗЗД и за критериите, от които следва да се ръководи съда при определяне на обезщетението за морални вреди; за задължението на съда да извърши цялостна преценка на конкретните факти, които са от значение за установяване на причинната връзка между незаконното обвинение и претърпените вреди и да изложи свои собствени решаващи мотиви. Сочи се основание за касационен контрол по чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
Ответната страна, в срока по чл.287 ГПК, не е подала писмен отговор и не е взела становище по жалбата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283ГПК, от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване акт на въззивен съд и е допустима.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
В. съд е приел, че на 11.12.2009г. по отношение на В. И. е било повдигнато и поддържано обвинение в извършване на две престъпления – по чл.342 ал.1 и по чл.325 ал.1 НК, по които лицето е било оправдано с присъда №47/19.04.2010г. по нохд №129/ 2010г. на ОС – Варна, влязла в сила на 15.07.2011г. Съобразено е, че в хода на наказателното производство взетата мярка за неотклонение е „подписка”; че и двете обвинения са за сравнително леки престъпления; както и че наказателното преследване е приключило в кратък /разумен/ срок. Предвид така установените факти, съдът е направил извод, че е налице основанието по чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ /ред., изм. с ДВ бр.98/2012г./ за ангажиране отговорността на прокуратурата за вредите, причинени на И. при поддържаното обвинение в извършване на престъпления, наказателното производство за което е приключило с оправдателна присъда. Съобразно характера и степента на установените конкретни негативни последици в личната и социалната сфера на ищеца, на последния е определено обезщетение за неимуществени вреди в размер на 1 200 лева, а претенцията за разликата до сумата 25 000 лева е отхвърлена като неоснователна и недоказана.
Поставеният в изложението материалноправен въпрос, касаещ принципа за справедливост, визиран в чл.52 ЗЗД не обуславя приложното поле на основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване. По приложението на чл. 52 ЗЗД има установена задължителна съдебна практика на ВКС с ППВС № 4/68 г., ТР№3/ 22. 05. 2004г. на ОСГК на ВКС и решения по реда на чл. 290 ГПК, според която държавата отговаря за вредите, пряка и непосредствена последица от увреждането, които са в причинна връзка с незаконното обвинение за извършено престъпление, а паричният еквивалент на моралните вреди зависи от вида, интензитета, обема и продължителността на преживените болки и страдание, които за всеки конкретен случай са различни. Съдът преценява доказателствата като се ръководи от общоприетите принципи за морал, начина по който увреденото лице субективно е понесло вредата преценявайки стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Когато съдът е съобразил всички доказателства, относими към реално претърпените от лицето неимуществени вреди, паричното обезщетение е определено в съответствие с принципа за справедливост за еквивалентно възмездяване на морално увредения, като винаги се има предвид, че размерът на обезщетението зависи от особеностите на всеки конкретен случай.
С обжалваното решение размерът на обезщетението е обусловен от установените по делото факти, преценени от съда по вътрешно убеждение, което в настоящото производство не може да бъде проверявано за необоснованост. Разрешението на формулирания в изложението правен въпрос, дадено от въззивния съд, е в съответствие с константното тълкуване на приложимия закон – ППВС №4/68, ТР№3/22.05.2004г. на ОСГК на ВКС и множество решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 и сл. ГПК.
По процесуалния въпрос за задължението на въззивния съд да изложи собствени решаващи мотиви, атакуваното решение не противоречи на приетото по т.2 от ТР№1/2013г. на ОСГТК и т.19 от ТР№1/2001г. на ОСГК. Непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. В. съд има задължение да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход, може да потвърди, или да отмени решението на първата инстанция. Съгласно чл. 272 ГПК, когато има съвпадение с фактическите и правни констатации на първоинстанционното решение, въззивният съд може да препрати към мотивите на първостепенния съд и по този начин да ги направи свои. Въз основа на приетите фактически и правни изводи, включително и чрез препращане към мотивите по чл. 272 ГПК, въззивният съд трябва да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, като съответно оставя в сила, отменя или изменя първоинстанционното решение. В случая въззивната инстанция е изградила свои собствени решаващи мотиви, включително и чрез препращане /чл.272 ГПК/ към тези на първоинстанционния акт, като по този начин е дала отговор на въведените в процеса твърдения и възражения на страните.
Мотивиран така и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд на РБ, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №77/02.06.2014г. постановено по възз.гр.д.№208/2014г. на Апелативен съд-Варна.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.