6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1266
гр. София, 17.11.2014 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети ноември две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бойка Стоилова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Мими Фурнаджиева
2. Велислав Павков
при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 5401 по описа за 2014 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. К. Д. и касационна жалба на П. на Р. Б. против решение №293/19.05.2014 г., постановено по гр.д.№ 293/2014 г. от състав на Апелативен съд – Пловдив.
Страните не са представили писмени отговори по жалбата на противната страна.
К. жалби са подадени в срок и са процесуално допустими.
С обжалваното решение, състав на Апелативен съд – Пловдив е потвърдил решението на първоинстанционен съд, с което на ищеца по делото са присъдени 5 000 лева обезщетение за претърпени неимуществени вреди на основание чл.2, ал.1, т.2 ЗОДОВ, като на същото основание е присъдил още 5 000 лева, като е счел, че присъдения от първата инстанция размер е нисък, като сумата от 10 000 лева е в състояние да обезщети претърпените от ищеца неимуществени вреди.
Съдът е приел за установено, че А. Д. е претърпял неимуществени вреди от воденото против него наказателно производство по повдигнатото му обвинение в умишлени престъпления, които са тежки по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК във вр. с чл. 195, ал. 2 във вр. с ал. 1, т. 2 от НК и по чл. 215, ал. 2, т. 1 във вр. с ал. 1 от НК /по първоначално предявеното му обвинение, в която част наказателното производство е било прекратено/, изразяващи се в състояние на стрес, напрежение, тревожност, потиснатост, притеснение за това, че може да бъде осъден, безпокойство и чувство за безсилие за съпругата и двете си деца-близнаци, към момента на задържането му на около 6 години, ограничаване правото му на свободно придвижване, лични контакти и труд по време на изтърпяване на мярката за неотклонение „Задържане под стража”, като всички те са се отразили негативно върху емоционалното и психическо му състояние и не са отшумели напълно до настоящия момент, а тези неблагоприятни последици са в пряка причинна връзка с повдигнатото незаконно обвинение и воденото против касатора в настоящото производство наказателно производство, продължило 10 години и 10 месеца, от които ищецът е бил в следствения арест 13 месеца по постановената му мярка за неотклонение „Задържане под стража”.
Въззивния съд е счел за недоказани твърденията на въззивника-ищец, че е нарушено правото му на образование, тъй като бил принуден да прекъсне следването си поради наложената му мярка за неотклонение „Задържанве под стража”, че е нарушено правото му на свободен избор на работа поради това, че работодатели в България отказвали да го назначат поради висящия наказателен процес, както и че е уронено доброто му име на човек и християнин с ценни добродетели, тъй като в подкрепа на тези твърдения по делото съдът е приел, че липсват доказателства, като в тази насока е отчел доказателствената тежест от установяването на тези обстоятелства.
По отношение на претенцията за вреди, претърпени в резултат от условията в следствения арест и в местата за изтърпяване на наказание, включително качествена храна, облекло, професионално стоматологично обслужване и необходими социални грижи, въззивния съд е приел, че тази отговорност не може да бъде реализирана по реда на чл. 2 от ЗОДОВ и П. на Р. Б. не е пасивно легитимирана да отговоря за такъв вид неимуществени вреди.
Съдът е приел, че са налице реално претърпени неимуществени вреди от въззивника – ищец, установени по вид, интензитет и продължителност, изразяващи се в влошаването на психическото му състояние вследствие на изживения стрес, несигурност за бъдещето и силно безпокойство за семейството му, характера на повдигнатото обвинение по чл. 195, ал. 2 във вр. с ал. 1, т. 2 от НК, в т.ч. предвижданото наказание за него /от 3 г. до 15 г./, продължителността на периода, през който спрямо Д. са извършвани действия и са постановявани актове /10 години и 10 месеца до окончателното приключване на наказателното производство, което, предвид характера на престъплението, не може да бъде определен като разумен срок/, отразяващи се на правната му сфера, взетите спрямо него мерки за процесуална принуда /първоначално ”Задържане под стража” за период от 13 месеца. Съдът е приел, че продължителността на наказателното производство и продължителността на времетраенето на взетата мярка за неотклонение „Задържане под стража” утежняващи и генериращи негативни чувства и емоции. Като е отчел всички гореизложени обстоятелства и факти, относими към размера на дължимото обезщетение, съдът е осъдил ответника да заплати на ищеца обезщетение за нанесените му неимуществени вреди от увреждането в размер на 10 000,00 лв., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на влизане в сила на оправдателната присъда, т.е. от 14.02.2011 г. до окончателното й изплащане.
В изложението на касационните основания към жалбата на касатора А. Д. се твърди, че въззивния съд се е произнесъл по правни въпроси, по които според касатора са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. Първите два въпроса, които поставя касатора, са относно задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви по спора в решението си, като този въпрос се поставя с обосновка, че въззивния съд не е изложил мотиви защо определя друг размер на дължимото обезщетение. Критериите за определянето на обезщетението по справедливост, съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД са многократно посочвани от ВС и ВКС в задължителна съдебна практика, като при спазването им, но определяне на различен размер, с оглед преценката на различните състави на съда, повтарянето на мотивите относно критериите, въз основа на които се определя по справедливост обезщетение, повторението на залегналите в трайната и задължителна съдебна практика критерии не следва да се счита за липса на мотиви, в каквато връзка няма и твърдение на ищеца-касатор. Иначе, по приложението на понятието „справедливост”, е налице богата и единна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК и представляващи задължителна съдебна практика по смисъла на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, например №407 по гр.д.№ 1273/2009 г. на ІІІ г.о., №394 по гр.д.№ 1520/2011 г. на ІІІ г.о., №391 по гр.д.№ 201/2011 г. на ІІІ г.о., № 395по гр.д.№ 159/2011 г. на ІІІ г.о., №3 по гр.д.№ 637/2011 г. на ІІІ г.о, № 51 по гр.д.№ 465/2011 г. на ІV г.о. и др. Съгласно тази задължителна практика, справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. С оглед спецификата на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ., от който произтича отговорността на държавата за вреди като критерий за преценка е въведен и дългия несъобразен с разумния срок период, през който е продължило наказателното преследване, характера на престъплението по повдигнатото обвинение, публичното му разгласяване и свързаните с това последици. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Наличието на задължителна съдебна практика, както и съобразяването й от страна на въззивния съд с обжалваното съдебно решение, води до липса на основание по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване, като повторението на критериите по отношение на които се определя обезщетението, доколкото те са повторени многократно и в задължителната съдебна практика, не води до липса на мотиви.
Поставен е въпроса за наличието на двоен стандарт и различно тълкуване на спорни въпроси в противоречие със задължителната съдебна практика, предвид наличието на съдебно решение по идентично дело по предявен иск на същото основание, от лице, на което е било повдигнато същото обвинение и е било страна също в наказателното производство наред с касатора в настоящия процес. На първо място, липсва пълен идентитет между двата спора, доколкото на обезщетяване подлежат неимуществени вреди, които за различните субекти са различни, именно с оглед критериите за определяне на обезщетението, както и с оглед спецификите на съответната личност, претърпяла вредите и отражението върху психиката на различните лица, което е възможно и нормално да е различно, оттам и да е различен размера на обезщетенията. В същото време липсват и данни по представените решения, същите да са влезли в законна сила, поради което само на това основание не може да се приеме, че е налице противоречиво разрешаване от съдилищата на спорен правен въпрос, доколкото за да е налице основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, следва спорът, по който е произнасянето от съд по правен въпрос, да е разрешен със сила на пресъдено нещо, т.е. решението да е влязло в сила. В този смисъл са указанията на ВКС по приложението на чл.280, ал.1 ГПК, дадени с ТР №1/2009 г. на ОСГТК.
Въпросът относно процесуалната възможност на съда да подмени поставена от страната задача към експерт се поставя от касатора с твърдението, че съда не е допуснал поискана от него психологическа, а съдебно – психиатрична експертиза. Това по своето същество представлява оплакване за допуснато процесуално нарушение, което не може да бъде разгледано относно неговото наличие в производството по чл.288 ГПК, доколкото процесуалните нарушения не са сред основанията по чл.280 ГПК, а са такива, които съгласно чл.281 ГПК се преценяват при разглеждането на касационната жалба по същество. В решението си, въззивния съд не е приел за допустима подобна замяна /още повече, че видно от данните поделото страната не е възразила както по назначаването на експерта, така и по задачата на експертизата, така и по приемането на заключението/, като не е обсъждал подобен правен въпрос, за да е налице соченото противоречие.
В изложението към касационната жалба на П. се твърди, че съдът се е произнесъл по отношение на правния въпрос за приложението на принципа за „справедливост” при определянето на обезщетението за неимуществени вреди в противоречие с практиката на ВКС. По съображенията, изложени по-горе във връзка с доводите на касатора – ищеца, не е налице подобно противоречие, като не е налице соченото касационно основание.
Предвид изложеното, касационното обжалване не следва да се допуска, предвид липсата на сочените от касаторите касационни основания относно допустимостта му.
Водим от горното, състава на ВКС, четвърто отделение на гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №293/19.05.2014 г., постановено по гр.д.№ 293/2014 г. от състав на Апелативен съд – Пловдив.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: 1. 2.