6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1262
гр. София, 17.11.2014 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети ноември две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бойка Стоилова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Мими Фурнаджиева
2. Велислав Павков
при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№5397 по описа за 2014 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на Ц. Г. Ц. и П. на Р. Б. против решение № 809/28.04.2014 г., постановено по гр.д.№ 4408/2013 г. от VІІ-ми състав на Апелативен съд – София.
К. жалби са подадени в срок и са процесуално допустими.
С въззивното решение, състава на САС се е произнесъл по обективно съединени искове с правно основание чл.2, ал.1, т.2 ЗОДОВ. Съдът е приел, че в случая първоинстанционната присъда е отменена по реда на редовния инстанционен контрол, поради което основанието на иска е именно чл.2, ал.1, т.2, предл.1 (сега т.3, предл.1) ЗОДОВ. Обстоятелството, че при редовното инстанционно разглеждане на делото е постановена осъдителна присъда, има отношение към определянето на размера на следващото се за случая обезщетение, а не към квалификацията на претенцията.
По отношение на размера на обезщетението за неимуществени вреди, съдът е отчел разпоредбата на чл.52 ЗЗД и т.11 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г. по т.гр.д.№ 3/2004 г. на ВКС – ОСГК, постановяваща, че този вид обезщетение се определя глобално – както в случаите, когато обезщетение се претендира във връзка с повдигнато обвинение за няколко отделни деяния, така и при съобразяването на отделните конкретни обстоятелства, характеризиращи разглеждания случай. При определяне размера на обезщетението съдът е отчел следните обстоятелства: възрастта на ищеца в периода на неоснователното му наказателно преследване (62-66 години) и данните за личността му (неосъждан, образован, ползващ се с авторитет в обществото, ориентиран към спазване на обществените и правни норми за поведение); вида и тежестта на инкриминираното деяние; характера и интензитета на причинените на ищеца душевни страдания, за които съдът е приел, че са установени от разпита на свидетелите и съдебно-психиатричната експертиза; обстоятелството, че е постановена осъдителна присъда от първоинстанционния съд, с което е подсилено страховото изживяване на ищеца от предстоящо евентуално отнемане на свободата му. Отчетена от въззивния съд е и икономическата обстановка в страната като цяло към момента на приключване на наказателното преследване – като отправна точка при определянето на обществено приемливите като справедливи размери на обезщетения от обсъждания вид.
Въззивния съд е съобразил, че наказателното производство е протекло в продължение на 4 години и 16 дни (от 23.06.2006 г. до 10.07.2010 г.), като за забавянето на развитието му в периодите от 20.03.2007 г. до 12.02.2008 г. (10 месеца и 23 дни), от 08.07.2008 г. до 09.04.2009 г. (9 месеца и 1 ден) и от 13.05.2010 г. до 24.06.2010 г. (1 месец и 11 дни) ответникът не следва да носи отговорност, тъй като забавянето в тези периоди (сумарно възлизащи на 21 месеца и 5 дни, или 1 година 9 месеца и 5 дни) не се намира в пряка и непосредствена причинно-следствена връзка с поведението на ответника, доколкото се дължи на поведението на ищеца – обстоятелството, че не е обявил свой настоящ адрес, от който реално да е било възможно призоваването му и избраната от него линия на поведение във връзка с упражняване на правото му на защита в съдебната фаза на производството. Въз основа на горното, въззивния съд е приел, че ответникът следва да отговаря за продължителността на наказателното производство в периода от 2 години 3 месеца и 11 дни, което следва да бъде определено като протекло в рамките на разумния срок. През този период действия с участието на ищеца са извършени минимален брой процесуално-следствени действия – на 16.10.2006 г., на 19.10.2006 г., на 24.10.2006 г., на 01.04.2008 г. и на 08.04.2008 г., както и се е явил в 10 съдебни заседания (като при 4 от тези явявания е предизвикал отсрочване на делото поради неявяване на защитника му – на 15.11.2007 г., 08.07.2008 г., 27.11.2008 г. и 13.05.2010 г.).
Съдът е направил аналогия с постановката на т.13 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г. по т.гр.д.№ 3/2004 г. на ВКС – ОСГК и е приел за незаконно и задържането на ищеца на 16.10.2006 г., при съобразяване на обстоятелството, че до него се е стигнало в резултат на отказа на ищеца да посочи адрес, от който да бъде призоваван при отсъствието на регистриран настоящ адрес и невъзможността да бъде намерен на постоянния му адрес.
Отчетено е и обстоятелството, че спрямо ищеца е прилагана най-леката мярка за неотклонение „подписка”, която се състои единствено в поемане на задължение от обвиняемия, че няма да напуска местоживеенето си без разрешение на съответния орган, като съдът е приел за неустановено от доказателствата по делото, в периода на наказателното производство, да е имало необходимост от придвижване на ищеца извън населеното място на наложената мярка за неотклонение, нито пък ищецът да е искал разрешение за подобно придвижване и то да му е било отказано, поради което съдът е приел, че понесеното ограничение в правото на придвижване на ищеца е било минимално и не е било годно да доведе до нарушаване на неговия обичаен житейски ритъм.
За размера на обезщетението съдът е отчел и обстоятелството, че не се е установило от данните по делото, в резултат от наказателното преследване да е последвало влошаване на здравословното състояние на ищеца както във физиологично, така и в психиатрично отношение.
Въз основа на всички тези обстоятелства, съдът е приел, че справедливият размер на обезщетението за неимуществените вреди, причинени на ищеца от процесното незаконно обвинение, възлиза на сумата 8 000 лв. За разликата до пълния предявен размер, съдът е приел, че предявения иск е неоснователен.
В изложенията на касационните основания и към двете касационни жалби се сочи правния въпрос относно съдържанието обществения критерий за справедливост, по смисъла на чл.52 ЗЗД, към който препраща разпоредбата на чл.4 ЗОДОВ и който според касаторите е разрешаван противоречиво. Критериите за определянето на обезщетението по справедливост, съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД са многократно посочвани от ВС и ВКС в задължителна съдебна практика, като при спазването им, но определяне на различен размер, с оглед преценката на различните състави на съда, повтарянето на мотивите относно критериите, въз основа на които се определя по справедливост обезщетение, повторението на залегналите в трайната и задължителна съдебна практика критерии не следва да се счита за противоречие в практиката, в каквато връзка няма и твърдение на ищеца-касатор, доколкото размера на обезщетенията, макар и определени при еднакви критерии, е различен, предвид и различния обем на търпените неимуществени вреди във всеки един случай. Иначе, по приложението на понятието „справедливост”, е налице богата и единна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК и представляващи задължителна съдебна практика по смисъла на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, например №407 по гр.д.№ 1273/2009 г. на ІІІ г.о., №394 по гр.д.№ 1520/2011 г. на ІІІ г.о., №391 по гр.д.№ 201/2011 г. на ІІІ г.о., № 395по гр.д.№ 159/2011 г. на ІІІ г.о., №3 по гр.д.№ 637/2011 г. на ІІІ г.о, № 51 по гр.д.№ 465/2011 г. на ІV г.о. и др. Съгласно тази задължителна практика, справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. С оглед спецификата на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ., от който произтича отговорността на държавата за вреди като критерий за преценка е въведен и дългия несъобразен с разумния срок период, през който е продължило наказателното преследване, характера на престъплението по повдигнатото обвинение, публичното му разгласяване и свързаните с това последици. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Наличието на задължителна съдебна практика, както и съобразяването й от страна на въззивния съд с обжалваното съдебно решение, води до липса на основание по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване, като повторението на критериите по отношение на които се определя обезщетението, не следва да води и до един и същ размер на обезщетенията при различните казуси, предвид различния по вид и обем вреди, които те обезщетяват.
В изложението на касационните основания на Прокуратурата на Република България се сочи правен въпрос относно правната възможност сторените в наказателното производство разноски, представляващи заплатен от страната в това производство адвокатски хонорар, да се присъжда като обезщетение за претърпени имуществени вреди в производството по иск с правно основание чл.2, ал.1, т.2 ЗОДОВ. Твърди се от касатора, че в това отношение е налице противоречиво разрешаване от съдилищата – касационно основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, предвид представените от касатора решения на САС, в които е възприето противното на положителното разрешаване от съда в настоящия случай. Непредвидената в Раздел III от Глава единадесета на НПК (отм.), респективно в Раздел III от Глава петнадесета на сега действащият такъв, процесуална възможност претенцията за разноски, изразяващи се в заплатен от подсъдимия адвокатски хонорар за осъществяване на защитата му в наказателното производство, приключило с оправдателна присъда, да се упражни в това производство, обуславя извод, че тези разноски, направени във връзка с незаконното му обвинение в извършване на престъпление, представляват за него имуществена вреда по смисъла на чл. 2, ал. 1, т. 2 и чл. 4 от ЗОДОВ, вземането за обезщетение за която срещу държавата се реализира по предвидения в този закон ред по силата на чл. 8 от същия. Не налагат друг извод разпоредбите на чл. 299, т. 12 от НПК (отм.), респективно чл. 301, ал. 1, т. 12 от НПК, в сила от 2006 г., предвиждащи при постановяване на присъдата съдът да решава и въпроса на кого да се възложат разноските. С оглед разпоредбите от Глава единадесета и Глава петнадесета посочените норми при оправдателна присъда не касаят разноските, направени от подсъдимия, а направените от бюджета на съда и/или на органите на досъдебното производство такива, за които е прието, че остават за сметка на държавата. Товар разрешение на правния въпрос е дадено в задължителна съдебна практика, обективирана в решенияь на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК – решение № 843/23.Х.. 2009 г. по гр. д. № 5235/2008 г., на ІV гр.отд., решение №126/2010 г. по гр.д.№ 55/2009 г. на ІV гр.отд. и др. Наличието на задължителна съдебна практика по правния въпрос и съобразяването на отговора на правния въпрос от страна на въззивния съд с нея, води до липса на соченото касационно основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
Водим от горното, състава на ВКС, четвърто отделение на гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 809/28.04.2014 г., постановено по гр.д.№ 4408/2013 г. от VІІ-ми състав на Апелативен съд – София.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: 1. 2.