1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1303
гр.София, 24.11.2014 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесети ноември през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 5503 по описа за 2014 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Август Ц. С. и С. С. С., представлявани от назначения им особен представител адв. С. С., срещу въззивно решение № 1196/11.06.2014г., постановено по възз.гр.д.854/2014г. на Апелативен съд – София, с което жалбоподателите са осъдени да заплатят солидарно на СДВР – София, на основание чл.245 ал.2 вр. с чл.243 ал.3 ЗМВР /отм./ сумата 80 292.75 лева, ведно със законната лихва и разноските по делото.
В касационната жалба се поддържа, че решението на САС е незаконосъобразно, необосновано, постановено в нарушение на процесуалните правила, поради което се иска неговата отмяна.
Изложението на касаторите по чл.284 ал.3 т.1 ГПК не съдържа формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос. Съдържанието на изложението почти дословно възпроизвежда това на касационната жалба, като по същество се оспорва възприетия от съда извод за наличие на предпоставки за ангажиране отговорността на ответниците до размера на сумата от 80 292.75 лева. Допускането на касационния контрол се търси в приложното поле на чл.280 ал.1 т.1 ГПК по въпроса за значението на частните свидетелстващи документи и за доказателствените средства, с които следва да се установи размера на претендирана в процеса изтекла законна лихва.
Ответната страна по жалбата, в срока по чл.287 ГПК, е представила писмен отговор, в който поддържа становище, че същата е неоснователна.
Касационната жалба е допустима – подадена е от легитимирани страни, в срока по чл.283 ГПК, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице условия за допускане на касационния контрол.
За да приеме, че ответниците дължат, в условията на солидарна отговорност, на СДВР – София заплащане на сумата от 80 292.75 лева, въззивният съд е приел, че с влязла в сила присъда по нохд №261/2002г. на Софийски военен съд същите са признати за виновни в извършването на престъпление по чл.124 ал.1 вр. с чл.20 ал.2 и чл.54 НК – причиняване по непредпазливост смъртта на М. М. М.. Впоследствие, с влязло в сила решение по гр.д.№126/2006г. на СГС, СДВР /като правоприемник на [фирма]/ е осъдена на основание чл.1 ал.1 от ЗОДОВ да заплати на наследниците на починалото лице обезщетение за неимуществени вреди, общо в размер на сумата 34 500 лв. /главница/, ведно със законната лихва, считано от 09.01.2001г. до окончателното й изплащане.
В изпълнение на съдебното решение, на 24.02.2011г. с четири броя платежни нареждания, СДВР е превела по сметките на наследниците сумите – 34 500 лв. – главница и изтекла законна лихва в размер на 45 792.75 лева. С оглед на това, въззивната инстанция е приела, че за извършеното от ответниците са налице условията за ангажиране на пълната им регресна имуществена отговорност, в качеството им на служители на МВР /към момента на осъществяване на престъпното деяние/, в хипотезата на чл. 245 ал.2 вр. с чл.243 ал.3 ЗМВР /отм./. Посочено е, че основанието за осъществяване на тази отговорност възниква от момента, когато дължимото обезщетение е изплатено от юридическото лице, чиито служители са ответниците. В тази връзка е съобразено и даденото с т.2 от ТР№3/2004г. на ОСГК задължително тълкуване на закона – че когато вредите са причинени умишлено на държавата или на гражданите, или са резултат от престъпление, или са причинени не при и по повод изпълнение на служебни задължения, отговорността на служителите се определя от гражданските закони, съгласно чл.245 ал.2 вр. с чл.243 ал.3 ЗМВР /отм./.
С оглед на така изложените решаващи мотиви, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване липсват изведени конкретни правни въпроси, които да са били предмет на решаващата дейност на въззивния съд и за които жалбоподателите да са обосновали, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, решавани са противоречиво от съдилищата, или са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Съдържанието на изложението преповтаря почти дословно касационните оплаквания, развити в жалбата, като се оспорва преценката на доказателствата от страна на съда и обосноваността на изводите му, но без да са формулирани значими за изхода на спора правни въпроси, обусловили правната воля на въззивната инстанция.
Въпросите за доказателствените средства, с които ищецът е установил извършеното към наследниците на починалото лице плащания /платежни нареждания, подписани с електронен подпис, извлечения от регистъра на програмата „С.”/ и за начина, по който следва да се докаже в процеса размера на дължимата законна лихва върху главницата, представляват оплаквания за процесуална незаконосъобразност на решението. В този смисъл същите са основания по чл.281 т.3 ГПК, но не съставляват такива по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Представените от ищеца писмени доказателства – платежни документи и справки – са ценени от съда съобразно нормите на чл.180 и чл.182 ГПК и във връзка с останалите доказателства по делото. На базата на тази съвкупна преценка е направен извод за основателност и доказаност на иска в предявения размер. Евентуалната необоснованост на посочения извод и неправилната преценка на доказателствата са извън обхвата на чл.280 ал. 1 ГПК, поради което не подлежат на ревизиране в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК.
След като повдигнатите в изложението проблеми не са предопределили формирането на решаваща правна воля на съда по предмета на спора, по повод на същите не може да се допусне касационно обжалване. Несъответствието на въпросите с общото изискване на чл. 280 ал. 1 ГПК прави безпредметно обсъждането на доводите за противоречие на обжалваното решение с приложената към изложението съдебна практика, която е и неотносима към конкретното дело. В този смисъл са и указанията, дадени от ОСГТК на ВКС с ТР № 1/2009 г.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение 1196/11.06.2014г., постановено по възз.гр.д.854/2014г. на Апелативен съд – София.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.