ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1326
София, 26.11.2014г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесети ноември две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 4261 по описа за 2014г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на М. М. С. от [населено място] чрез особения си представител адвокат М.Н. срещу въззивното решение на Варненския апелативен съд /ВАС/ от 27.ІІ.2014г. по в.гр.д. № 26/2014г.
Ответникът по касационната жалба Р. Н. А. от София не е подал отговор по реда на чл.287 ал.1 ГПК.
Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и срещу валиден и допустим съдебен акт.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С решението си от 27.ІІ.2014г. ВАС е отменил решението на Търговищкия ОС от 16.ХІІ.2013г. по гр.д № 145/2013г. в осъдителната му част за разликата над 41442.15лв. до 41755лв. и вместо него е постановил друго, с което е отхвърлил предявеният от Р. А. чрез законния му представител – настойник Н. Н.А.-М. срещу М. С. иск за посочената разлика, и е потвърдил първоинстанционното решение в частта за присъдените 41442.15лв., ведно със законната лихва от предявяването на иска до окончателното им изплащане.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че на 24.VІІ.2008г. ответницата е закупила за себе си апартамент за 45000лв., които ищецът превел на продавачката по банков път на 22.VІІ.2008г. М.С. не е доказала твърдението си за дарствено намерение на А. в нейна полза /за това, че тя го издържала през времето, когато той бил безработен, и че закупеният апартамент е подарък за рождения й ден в знак на благодарност/ – по делото е представен документ, наречен „уверение”, изходящ от ответницата, в който тя посочва, че ще издължи „оставащата сума до 45000лв. в срок до 2005г.” Не се изисква специална форма за дарението на парични средства, понеже са предадени на трето лице по волята на С. /чл.225 ал.2 ЗЗД/. При тези обстоятелства е направен извод, че е налице фактическият състав на чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД, поради което искът е основателен за присъдената сума.
В изложението на М. М.С. по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК са приповторени релевираните в касационната жалба оплаквания. Твърди се, че въззивният съд се произнесъл по материалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС и който бил от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Сочи се, че фактическият състав на чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД изисквал ищецът да докаже плащането, а в тежест на ответника било да установи претендираното от него основание за това, в какъвто смисъл била приложената практика; видно било от събраните доказателства, че А. заплатил 44999.99лв. като продажна цена за процесния апартамент на продавачката Р.А., а вместо ищеца, собствеността придобила ответницата; ответницата не отричала, че процесната сума е отишла в нейна полза чрез закупуването на апартамента, като твърди, че ищецът й е подарил същия – основание, което противопоставя на неговата претенция; въззивният съд не съобразил факта, че не се изисква някаква специална форма на дарението на парични средства, понеже са предадени на трето лице по волята на ответницата.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото, т.е. от значение за формиране на решаващата воля на съда, в противоречие с практиката на ВКС или на съдилищата или който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
В разглеждания случай по единствения поставен от касаторката материалноправен въпрос по приложението на чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД въззивният съд не се е произнесъл в противоречие, а в съответствие със сочената от касаторката съдебна практика /решение № 556/13.VІІ.2010г. по гр.д. № 46/2009г. на ВКС ІV ГО и решение № 211/26.-ХІ.2013г. по гр.д. № 1082/2012г. ВКС ІІ ТО/. Останалите кратки съображения в изложението представляват твърдение за процесуално нарушение, изразяващо се в несъобразяване при постановяването на атакуваното решение на установено по делото обстоятелство /че не се изисква някаква специална форма на дарението на парични средства, понеже са предадени на трето лице по волята на ответницата/, което, обаче, е основание за касационно обжалване по смисъла на чл.281 ГПК, подлежащо на преценка, ако касационно обжалване бъде допуснато. Отделно от това следва да се посочи за пълнота, че така соченото обстоятелство е съобразено от въззивния съд, приемайки във връзка с него точно такъв извод, какъвто се претендира от касаторката в изложението и в касационната й жалба.
С оглед изложените съображения касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Варненския апелативен съд, ГО, № 23 от 27.ІІ.2014г. по гр.д № 26/2014г. в осъдителната му част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: