О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1367
гр.София, 02.12.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
двадесет и шести ноември две хиляди и четиринадесета година,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 6086/ 2014 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по искане на С. С. С. за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Бургаски окръжен съд № І-87 от 23.06.2014 г. по гр.д.№ 878/ 2014 г., с което е потвърдено решение на Бургаски районен съд по гр.д.№ 5214/ 2013 г. и по този начин са отхвърлени предявените от жалбоподателя против „П. г. „А. Н. О.”, [населено място], искове, квалифицирани по чл.344 ал.1 т.1, 2 и 3 КТ, за признаване за незаконно и за отмяна на уволнението, извършено със заповед № РД-06-515/ 30.04.2013 г., за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „директор”, и за заплащане на обезщетение за оставане без работа в размер 8 000 лв.
Жалбоподателят моли обжалването да бъде допуснато по следните материалноправните въпроси: ако работодателят разполага с данни за извършено дисциплинарно нарушение, следва ли незабавно да извърши проверка и ако не стори това, тече ли през времето на бездействието му срокът по чл.194 ал.1 КТ; от значение ли е по смисъла на чл.189 ал.1 КТ обстоятелството, че служителят сам е уведомил работодателя за допуснатото процесуално нарушение; допустимо ли е съдът да мотивира законност на уволнение с основание, което работодателят не е посочил при извършването му. Повдига също процесуалноправния въпрос длъжен ли е съдът да даде указания по чл.146 ал.2 ГПК за факти, които са във връзка с възраженията по иска. Счита, че тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото и поради това моли за допускане на касационното обжалване.
Ответната страна оспорва жалбата като поддържа, че поставените въпроси нямат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, както и че са разрешени в обжалваното решение в съответствие с установената по реда на чл.291 ГПК съдебна практика.
Жалбата е допустима, но искането за допускане на касационно обжалване на решението е неоснователно.
За да отхвърли предявените искове, въззивният съд приел, че ищецът е работил в ответното училище въз основа на трудов договор, изпълнявал е длъжността „директор”. В трудовите му функции били включени задължения да организира, контролира и отговаря за цялостната дейност на училището, включително законосъобразното, целесъобразно и икономично разпореждане с бюджетни средства. Той следвало да определи в съответствие с установените правила и собственото си трудово възнаграждение, като представи в съответния Р. инспекторат мотивирано искане за постигане на съгласие по размера му. През месец декември 2008 г. въз основа на такова искане било определено месечно основно трудово възнаграждение на ищеца в размер 868 лв, за което било съставено допълнително споразумение към трудовия договор. След този момент, друго искане за увеличаване на размера на трудовото възнаграждение в инспектората не е постъпвало, нито е имало допълнително споразумение за промяна на този размер. Въпреки това, за периода ноември 2008 г. – февруари 2013 г. ищецът е получавал от училището по 1 055 лв основно месечно трудово възнаграждение. Той е знаел, че получава повече от това, на което има право, но не е сигнализирал за това горестоящия орган. Това му бездействие съставлява виновно поведение и поради това той не може да претендира за добросъвестност. Съдът приел, че ищецът не е уведомил по своя инициатива горестоящия орган за получаваното възнаграждение в по-голям от уговорения размер, а е предоставил тази информация в отговор на искане от регионалния инспекторат. При тези факти съдът посочил, че директорът е този, който се разпорежда с отпуснатите на училището бюджетни средства, следователно именно той е наредил изплащането на по-голямото си възнаграждение и с това дисциплинарната му отговорност е ангажирана. Не са изтекли сроковете за налагане на дисциплинарно наказание, тъй като нарушението е продължавано и е установено по несъмнен начин на 04.04.2013 г. и до връчване на уволнителната заповед (14.05.2013 г.) сроковете по чл.194 ал.1 КТ не са изтекли. По твърденията на ищеца, че към датата на връчването е бил в отпуск по болест, съдът посочил, че за разрешаването на този отпуск ищецът не е уведомил работодателя или горестоящия орган и не е бил започнал ползването на отпуска, които обстоятелства са в негова доказателствена тежест.
При тези мотиви на въззивната инстанция единствено материалноправният въпрос по приложението на чл.194 ал.1 КТ обуславя обжалваното решение. Той обаче няма претендираното от касатора значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Съгласно Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, такова значение биха имали въпроси, по които няма установена практика или установената е неправилна, или се нуждае от осъвременяване; когато законите са непълни, неясни или противоречиви, с цел да се установи, да се осъвремени или да се промени практиката по тяхното прилагане. Тези предпоставки в случая не са налице, защото законът урежда въпросите изрично, практиката по прилагането му е установена и не се нуждае от осъвременяване или промяна. По материалноправния въпрос за началото на течението на срока по чл.194 ал.1 КТ съдът е съобразил уеднаквената от ВКС по реда на чл.291 ГПК съдебна практика (срв. решение № 231/ 13.06.2011 г. по гр.д.№ 858/ 2010 г., IV г. о., решение № 256/ 18.05.2012 г. по гр.д.№ 1036/ 2011 г., IV г. о.), според която откриване на нарушението по смисъла на чл.194 ал.1 КТ означава узнаване от субекта на дисциплинарната власт на съществените му признаци – субектът на нарушението, времето и мястото на извършването му, съществените индивидуализиращи признаци на деянието. Едва след откриването на нарушението (когато са установени посочените съществени елементи от конкретния негов фактически състав), тече срокът, в който работодателят следва да извърши съответните необходими допълнителни проверки за пълното изясняване на случая и да направи уволнителното волеизявление. Въззивното решение е съобразено с така установената практика и по въпроса за приложимостта на давностния срок няма основание да бъде допуснато до касационно обжалване.
Останалите поставени въпроси не обуславят обжалваното решение. Материалноправният въпрос за това, как съдът следва да цени обстоятелството, че служителят сам е уведомил работодателя за допуснатото процесуално нарушение, би бил от значение, ако такова обстоятелство е прието за установено по делото. Такава фактическа констатация в обжалваното решение обаче няма. Съдът е посочил, че уведомяването е станало въз основа на официално искане от горестоящия орган, а не по собствена инициатива на нарушителя. Фактическите констатации на въззивния съд не подлежат на проверка в производството по чл.288 ГПК. В това производство биват контролирани само правните му разрешения (доколкото във връзка с тях касаторът е формулирал правен въпрос със значението по т.1, 2 или 3 на ал.1 на чл.280 ГПК). Щом от фактическа страна не е прието за установено работникът по своя инициатива да е уведомил работодателя за извършено от него нарушение, то правният въпрос за значението на такова уведомяване като обстоятелство по чл.189 КТ е неотносим и не може да даде основание за допускане на касационно обжалване.
По аналогични съображения не обуславя решението и материалноправният въпрос за допустимостта съдът да мотивира законност на уволнение с основание, което работодателят не е посочил при извършването му. Съдът е посочил, че уволнителното основание (извършеното дисциплинарно нарушение) се състои в получаването за периода ноември 2008 г. – февруари 2013 г. от ищеца на трудово възнаграждение в размер 1 055 лв, при дължимо 868 лв. Директорът е този, който се разпорежда с отпуснатите на училището бюджетни средства, следователно именно той е извършил изплащането на по-голямо от уговореното възнаграждение. Произнасянето е в съответствие с това, което се твърди от работодателя в уволнителната заповед. Съдът не е потвърдил уволнението поради нарушение, изразяващо се в бездействие. В мотивите си той е посочил, че съставлява виновно поведение на директора несигнализирането на горестоящия орган, но това не е във връзка с обосноваване на дисциплинарната отговорност, а в отговор на твърденията на ищеца за добросъвестност на поведението му. Поради това без значение за крайното решение на съда е въпросът може ли уволнението да се приеме за законно на непосочено от работодателя основание.
Процесуалноправният въпрос също не обуславя решението, тъй като съдът не е изложил мотиви, че не се дължат указания по чл.146 ал.2 ГПК за факти, които са във връзка с възраженията по иска. Той е извел от правна страна, че служителят, който твърди факта на започване на ползването на законоустановен отпуск по болест към дата на връчване на уволнителната заповед, носи тежестта да докаже това обстоятелство. Въпрос, свързан с доказателствената тежест по възраженията срещу иска, не е разрешаван в обжалваното решение и поради това не го обуславя.
По изложените съображения Върховният касационен съд приема, че не са налице основанията по чл.280 ал.1 ГПК и
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Бургаски окръжен съд № І-87 от 23.06.2014 г. по гр.д.№ 878/ 2014 г.
ОСЪЖДА С. С. С., Е. [ЕГН], [населено място], [улица], да заплати „П. г.„А. Н. О.”, [населено място], [улица], 1 000 лв (хиляда лева) разноски по касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: