ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1370
София, 03.12.2014г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и седми ноември две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 4021 по описа за 2014г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на [фирма] , приподписана от гл.юрисконсулт Цв.К., срещу въззивното решение на СГС от 10.ІІ.2014г. по в.гр.д. № 15233/2013г.
Ответникът по касационната жалба С. „С. к. Л.” не е подал отговор по реда на чл.287 ал.1 ГПК.
Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и срещу валиден и допустим съдебен акт.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С решението си от 10.ІІ.2014г. СГС е потвърдил решението на СРС от 18.V.2013г. по гр.д № 27222/2012г., с което са отхвърлени предявените от [фирма] срещу С. „С. к. Л.” искове за присъждане на 22200лв., представляващи обезщетение за неоснователно ползване на имоти, представляващи 33% от ? ид.части от сутерен, таван и дворно място с обща площ 96.2 кв.м от имот, находящи се в , ул. „ ” № , в периода 11.VІІІ.2006г. – 11.VІІІ.2011г., и за присъждане на 6480.69лв. мораторна лихва върху всяко месечно вземане.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че целите процесни имоти са отдадени под наем на [фирма] по сключен със съсобствениците им с ищеца физически лица; ползването на имотите е обогатило наемодателите – физически лица, получили наемната цена от наемателя; ползването не е без основание, дори и то да е осъществено от ответника, на който имотите са предоставени от дружеството – наемател, собственик на капитала на което е ответника; при тези обстоятелства ищецът следва да насочи претенцията си към съсобствениците си – наемодатели.
В изложението на [фирма] по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК е описана фактическата обстановка по спора съобразно виждането на касатора, като са релевирани твърденията му, че с оглед разпоредбата на чл.30 ал.3 ЗС са отдадени под наем само частите от имотите, принадлежащи на физическите лица – съсобственици с ищеца, а ползването се осъществявало по отношение на целия застроен имот, при което било налице служене с общата вещ без правно основание и тъй като ответникът не бил въведен във владение на целия имот от наемодателя; причината за отнемането на възможността ищецът да си служи със своята част от вещта не била поведението на другия съсобственик, който не бил пренебрегнал ограниченията, свързани със собствеността, предоставяйки под наем само своя дял, поради това ищецът нямал отношения за разрешаване със съсобственика и спрямо него не следвало да се търси отговорност, в т.ч. и обезщетение по чл.30 ал.3 ЗС; лишеният от възможност да си служи с вещта съсобственик следвало да има възможност съобразно събраните доказателства да избере дали да осъществи защитата си срещу съсобственика по реда на чл.30 ал.3 ЗС или да потърси обезщетение от третото лице за неоснователно обогатяване, в противен случай защитата би била неправомерно затруднена при поведение на съсобственик, който се е разпоредил с общата вещ само съобразно правата си и същевременно третото лице ползва изцяло имота; отговорът на този въпрос бил от значение за точното прилагане на закона; така формулираният въпрос имал принципен характер и произнасянето по него щяло да има значение за законосъобразното решаване не само на конкретния спор, но и за правоприлагането като цяло. Като основание за допускане на касационно обжалване се сочи хипотезата по чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото, т.е. от значение за формиране на решаващата воля на съда, в противоречие с практиката на ВКС или на съдилищата или който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
В разглеждания случай изложението не отговаря на тези изисквания. В него не са формулирани въпросите, по които се е произнесъл въззивният съд, обусловило решаващите му изводи за липса на предпоставките за приложението в случая на чл.59 ЗЗД. Така, както е редактирано, изложението съдържа само твърдения за необоснованост на тези изводи, респективно и за тяхната незаконосъобразност. Тези твърдения, обаче, представляват основание за касационно обжалване по смисъла на чл.281 ГПК, а те се подлагат на преценка, ако касационно обжалване бъде допуснато.
Но дори да се приеме, че от твърденията в изложението може да се конкретизира въпрос, то той би се отнасял само до хипотезата за приложение на чл.59 ЗЗД при отдадени под наем само на частите на физическите лица – съсобственици с ищеца на процесните имоти. Въпросът относно тази хипотеза обаче би бил неотносим към изхода на спора с оглед приетото за установено от въззивния съд, че съсобствениците – физически лица са отдали под наем имотите в цялост, обусловило решаващият извод в атакуваното решение. Освен това по този въпрос /ако такъв бе поставен/ липсва и обосновка на допълнителното основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване съобразно разрешението, дадено в т.4 от ТР № 1/2009г. на ОСГТК.
По изложените съображения касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на СГС, АО, ІІІ „Б” състав, от 10.ІІ.2014г. по гр.д № 15233/2013г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: