О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 712
София, 09.12.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 11.11.2014 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 719 /2014 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ЗК [фирма], [населено място] против въззивно решение на Бургаския окръжен съд № ІІІ -145 от 11.11. 2013 год., по възз.гр.д.№ 1938/2013 год., с което е потвърдено решение № 122 от 26.07.2011 год., по гр.д.№ 259/2013 год. на Айтоския районен съд за отхвърляне на предявения от касатора, като ищец, срещу М. М. М. регресен иск по чл.274, ал.1, т.1 КЗ за сумата 18 864.63 лв., представляваща изплатено застрахователно обезщетение за причинени от ответника имуществени вреди на товарен автомобил „РЕНО М.” с ДК.№ В 37-28 РХ, с прикачено полуремарке „К. СДП 27” с ДК№ В 80 – 03 ЕК , собственост на [фирма], клон В., настъпили от пътно- транспортно произшествие на 22.12.2008 год., ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от датата на исковата молба – 14.03.2013 год. до окончателното и изплащане.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
В инкорпорирано в касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, допълнено с молба вх. на БОС № 9431/20.01.2014 год. приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на материалното и процесуално право, свързани с приложението на чл.274, ал.3, т.1 КЗ, а именно: „Има ли право ищецът на регресен иск?”; „Кой е приложимият закон?”; „Напускането на местопроизшествието представлява ли презумпция за употреба на алкохол?”; „При пристигане на полицията, отсъствието на участник в пътно-транспортно произшествие от мястото на инцидента, представлява ли виновно отклонение от проверка за алкохол и чия е тежестта да докаже виновното отклонение от проверката за алкохол?”
Като израз на визираното противоречие са посочени постановени по реда на чл.290 и сл. ГПК решения на ВКС: № 183 от 22.11.2010 год., по т.д.№ 30/2010 год. на ІІ т.о.; № 16/02.02.2011 год., по т.д.№ 374/2010 год. на ІІ т.о., както решение № 1/10.07.2009 год. по гр.д.№ 1249/2009 год. на Пловдивския окръжен съд; решение № 470 от 24.02.2009 год., по гр.д.№ 2519/2008 год. на Пловдивския районен съд и определение № 353 от 17.05.2011 год., по т.д.№ 741/2010 год. на І т.о. на ВКС.
Поддържаното селективно основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК е обосновано със слабостта на закона, създадената от него възможност за злоупотреба с права и произтичаща от това невъзможност за застрахователя да реализира регресните си права, поради липса на доказателства и изключително ограничените възможности на последния в тази насока.
Ответната по касационната жалба страна в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразила по допускане на касационното обжалване, позовавайки се на отсъствие на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, предвид характера на така поставените от касатора въпроси, както и на липсата на илюстрирано с цитираната задължителна практика на ВКС противоречие по см. на чл.280, ал.1 , т.1 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността и, е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване, поради следното:
За да постанови обжалваното решение по предявения от ищцовото застрахователно дружество регресен иск въззивният съд е приел, че макар и да е безспорно участието на ответника по спора, като водач на моторно- превозно средство – „Рено Лагуна” с рег.№ А 20-50 ВХ в настъпилото по негова изключителна вина на път ІІІ клас № 208 на 163 км. около 02.00 часа на 22.12.2008 год., пътно – транспортно произшествие, то поведението му, изразяващо се в напускане на мястото на пътния инцидент преди да бъдат извикани органите на МВР и преди тяхното идване, само по себе си не е достатъчно, за да се приеме, че същият виновно се е отклонил и от проверката за алкохол, за да е налице хипотезата на чл.274, ал.1, т.1 КЗ.
Изложени са съображения, че по силата на чл.157, ал.1 ГПК в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване в процеса, че виновният за ПТП водач на моторно –превозно средство е отказал да се подложи на проверка за алкохол, или виновно се е отклонил от такава проверка, каквито доказателства по делото не само отсъстват, но изобщо подобни твърдения липсват в исковата молба.
Съобразени решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт позволяват да се приеме, че само последният формулиран от касатора въпрос, има характеристиката на правен и обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд, според задължителните постановки в т.1 на ТР № 1/ 19. 02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, попада в приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК.
Неоснователно по отношение на същия е поддържаното селективно основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
С цитираните в тази вр. решения на ВКС № 16/02.02.2011 год., по т.д. № 374/2010 год. на ІІ т.о. и № 183 от 22.11.2010 год., по т.д.№ 30/2010 год. на ІІ т.о., които постановени по реда на чл.290 и сл.ГПК, имат характер на задължителна за съдилищата в страната практика изрично е прието, че самият фактът на напускане на ПТП не може да се квалифицира като виновно поведение за отклоняване от проверка за алкохол, каквото поведение и вината на застрахования подлежат на доказване от ищеца по регресния иск. Поради това само при установени конкретни данни за предприети мерки за извършване на проверка за алкохол от участник в ПТП, от която той виновно да се е отклонил, би могло да се приеме, че е налице основанието по чл.274, ал.1, т.1 КЗ.
С тази задължителна практика, която се споделя от настоящия съдебен състав и която е в съгласие и със служебно известното на същия решение № 113 от 11.01.2012 год., по т.д.№ 741/2010 год. на І т.о. на ВКС, въззивният съд изцяло се е съобразил, приемайки, че при липсата на ангажирани от ищеца доказателства за предприемане на действия по отношение на делинквента от страна на контролните органи на МВР за проверка за алкохол и последвало виновно негово отклоняване от такива, отсъства основание за регресната му отговорност по чл.274, ал.1, т.1, пр.посл.КЗ, поради което противоречието по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК не е налице.
Останалите съдебни актове на ПОС и на ПРС, освен, че не се включват в задължителната практика по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, няма и данни да са влезли в сила, поради което въобще не следва да бъдат обсъждани.
Що се касае до критерия за селекция по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, то съгласно задължителните разяснения в т.4 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, при наличие на задължителна практика на касационната инстанция, по отношение на която не е доказана обществена и правна необходимост да бъде осъвременена, соченото селективно основание е въобще неприложимо.
Отделен в тази вр. е въпросът, че и злоупотребата с право, с което поведение на делинквентите водачи на моторни- превозни средства, участващи в ПТП, касаторът е аргументирал този критерий за селекция, подлежи на пълно и главно доказване по всяко конкретно дело.
Останалите поставени от касатора въпроси не попадат в обхвата на чл. 280, ал.1 ГПК, доколкото разрешаването им всякога е въз основа на конкретните факти и обстоятелства по отделните дела. Всъщност чрез тях последният изразява несъгласието си с изградените от въззивния съд фактически изводи, които дори и евентуално несъответстващи на доказателствения материал по делото не могат да бъдат проверявани от касационната инстанция в настоящето производство. Както последователно поддържа в практика си ВКС във фазата на селектиране на касационните жалби на преценка подлежат само правните изводи на съда, но не и правилността на възприетите по делото факти.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК ответникът е претендирал деловодни разноски за производството по чл.288 ГПК, които с оглед изхода на делото в настоящата инстанция и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК следва да му бъдат присъдени в размер на сумата 950 лв., заплатено в брой адвокатско възнаграждение на адв.К.С.- Б., съгласно приложения договор за правна защита и съдействие /без №/ от 24.02.2014 год..
Мотивиран от изложените съображения, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Бургаския окръжен съд № ІІІ -145 от 11. 11.2013 год., по възз.гр.д.№ 1938 /2013 год., по описа на с.с..
ОСЪЖДА ЗК [фирма], [населено място] да заплати на М. М. М. от [населено място], [община] сумата 950.00 лв.,/ деветстотин и петдесет лева/ направени деловодни разноски за настоящето производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване и е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: