4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1410
София, 09.12.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на девети октомври през две хиляди и четиринадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 3281 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на П. на Р. Б. чрез прокурор С. Ц., против въззивното решение № 78 от 24 март 2014 г., постановено по в.гр.д. № 451 по описа на апелативния съд в гр. Велико Търново за 2013 г. в частта му, с която е потвърдено решение № 307 от 26 септември 2013 г., постановено по гр.д. № 74 по описа на окръжния съд в гр. Габрово за 2013 г. за осъждане на прокуратурата да заплати на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ на И. П. Ц. от [населено място] сумата от 60 хиляди лева обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 15 юни 2011 г., и допълнително на Ц. са присъдени 20 хиляди лева.
В касационната жалба се заявява неправилно приложение на материалния закон към установените по делото факти, довело до необоснованост на извода за размера на дължимото на ищеца обезщетение, чрез пренебрегване от страна на въззивния съд на указанията на т. ІІ на ППВС № 4/68 г. да бъдат обсъдени обективните обстоятелства, имащи значение при определяне на размера на обезщетението – неправилно е прието, че наложената мярка за неотклонение „подписка” е довела до неимуществени вреди вследствие ограничаване на личната свобода и възможността за свободно придвижване на ищеца, и неправилно съдът е съобразявал публикации в местни и централни вестници и електронни медии, тъй като тези публикации не са били разрешени от наблюдаващия прокурор, а включването на делото в Списъка на делата с висок обществен интерес не обосновава настъпването на значителни по обем неимуществени вреди, които да са в причинна връзка с незаконното обвинение. Като цяло се заявява, че обжалваното решение е необосновано, защото съдът е отхвърлил повечето от претенциите на ищеца, но въпреки това е присъдил завишен размер на обезщетението за неимуществени вреди. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК и допълнение към него се поддържа искане за допускане на обжалването в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Ответникът И. П. Ц. от [населено място] в отговор на касационната жалба излага доводи за липса на основание за допускане на касационното обжалване, както и за необходимостта от присъждане на обезщетение за неимуществени вреди.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК.
С решението си в обжалваната му част съдът приема за установени предпоставките за осъждане на прокуратурата предвид незаконното обвинение за тежко престъпление по продължило почти десет години наказателно преследване, тиражирано от печатни и електронни медии и включено в Списъка на делата с висок обществен интерес, и доказаните последици от него за ищеца като уважаван член на обществото, професионалист и отговорна за семейството си личност, както и увредите на здравето му, в причинна връзка с наказателния процес. Съобразено е въздействието и на наложената мярка за неотклонение „подписка” като ограничаване на личната свобода и възможността на ищеца за свободно придвижване. Като недоказани съдът е приел твърденията за отправяни спрямо ищеца заплахи и нападки от прокуратурата във връзка с наказателното производство. Претърпени без връзка с наказателното производство са приети изземването на притежавано от ищеца оръжие и вредите от отстраняването му от длъжност. За справедливо за понесените от ищеца вреди е определено обезщетение от 80 хиляди лева.
След преценката на наведените доводи и дадените от съда разрешения, касационният съд в настоящия си състав приема, че касаторът не е обосновал допускането на касационното обжалване с поставените пет правни въпроса.
На първо място се пита налице ли са предпоставките на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на държавата за вреди от действия на правозащитни органи, респективно на прокуратурата, дължи ли се на ищеца обезщетение за причинени неимуществени вреди и имуществени вреди от ответника и в какъв размер. Този правен въпрос касае изцяло основателността на претенцията на ищеца, и не представлява правен въпрос по критериите, задължително закрепени от ВКС в т. 1 на ТР № 1/2009 г. за поставяне на правен въпрос в съответствие с изискванията на чл. 280, ал. 1 ГПК, по обусловило изхода на спора разрешение на въззивния съд. При това касаторът заявява, че въпросът е разрешен в противоречие със задължителна съдебна практика, намерила израз в ТР № 3/2004 г., разискващо изцяло проблемите по прилагането на ЗОДОВ (ЗОДВПГ към съответния момент). Довод в подкрепа на извода за липса на обосноваване на искането за допускане на касационното обжалване е и обстоятелството, че питането се отнася и до претенцията на ищеца за обезщетяване на претърпени от него имуществени вреди, частта на решението по която не е предмет на касационната жалба.
Вторият въпрос е при определяне на обезщетението за неимуществени вреди могат ли да се съобразяват вреди, които не са пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение в извършване на престъпление и последвало оправдаване в хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. По този въпрос се твърди нарушаване на задължителната съдебна практика по същото тълкувателно дело, както в предходния въпрос. Кои са вредите според касатора, които не се намират в причинно-следствена връзка с незаконното обвинение за извършено престъпление, не е посочено. При тези обстоятелства за съда би било невъзможно заради императива на чл. 6, ал. 2 ГПК да допусне касационното обжалване. По същата причина не е основание за допускане на касационното обжалване и въпросът следва ли при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди да се отчитат всички обективно съществуващи обстоятелства, които обосновават размера му. И тук касаторът е пренебрегнал задължението си да посочи кои, според него, са пренебрегнатите, респективно – надценените обстоятелства, свързани с конкретно определения размер на обезщетението.
На трето място се пита кои са критериите за определяне на справедлив размер на обезщетението по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. По този правен въпрос е налице изобилна и непротиворечива съдебна практика още от постановяването на ППВС № 4/68 г., включително и посочената от касатора задължителна такава, преутвърдила постановките на посоченото ППВС – решение № 223 по гр.д. № 295/2010 г., ІV г.о., решение № 162 по гр.д. № 751/2012 г., ІV г.о. и много други. В случая обаче касаторът отново не е посочил в правния въпрос своите съображения кои именно задължителни критерии са били оставени без преценка в разглеждания спор.
Накрая се поставя въпросът при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към който препраща разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ. Извън обстоятелството, че касаторът е пропуснал да заяви в какво точно според него общественият критерий в случая е бил нарушен, от представената от него съдебна практика – решение № 302 по гр.д. № 78/2011 г., ІІІ г.о., решение № 532 по гр.д. № 1650/2009 г., ІІІ г.о., както и от изобилната и константна в тази насока задължителна практика на ВКС се изяснява, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост след преценка на конкретните обективно установени факти и обстоятелства. Принципът за справедливост изисква в най-пълна степен да се постигне обезщетяване на увреденото лице за претърпените болки и страдания, настъпили в резултат от вредоносното действие. Затова съдът има задължение да обсъди и съобрази всички доказателства, които са относими към тези правно-релевантни факти и правилно да оцени тяхното значение и тежест при определяне размера на обезщетението.
В съвкупност изложеното по-горе обосновава извод за липса на основание за допускане на касационното обжалване по повдигнатите от касатора проблеми.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 78 от 24 март 2014 г., постановено по в.гр.д. № 451 по описа на апелативния съд в гр. Велико Търново за 2013 г. в обжалваната му част.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: