ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1408
София, 09.12.2014г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесети ноември две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 3503 по описа за 2014г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на Б. С. – прокурор в А.п. – срещу въззивното решение на Софийския апелативен съд /САС/ от 18.ІІІ.2014г. по в.гр.д. № 355/2014г.
Ответникът по касационната жалба В. Г. Д. със съдебен адрес в отговора си по реда на чл.287 ал.1 ГПК чрез адвокат Я. С. е заел становище за недопускане на касационно обжалване. Претендира разноски.
Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и срещу валиден и допустим съдебен акт.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С решението си от 18.ІІІ.2014г. САС по въззивни жалби и на двете страни е потвърдил решението на Софийския окръжен съд от 05.ХІ.2013г. по гр.д № 207/2013г. в частта, с която /П./ е осъдена да заплати на В. Г.Д. 6000лв. обезщетение за неимущестгвени вреди вседствие на наказателното преследване по ДП № 219/2006г. на РУП Ел.Пелин, НОХД № 75/2007г. на РС Ел.Пелин и ВНОХД № 218/2010г. на СОС, ведно със законната лихва, считано от 18.05.2010г. до окончателното изплащане, както и в отхвърлителната му част за разликата над 6000лв. до пълния предявен размер на претенцията 26000лв.
За да постанови решението в осъдителната му част, въззивният съд е приел, че са налице предвидените в чл.2 ал.1 т.3 пр.1 ЗОДОВ за обективната отговорност на държавата за причинените на ищеца неимуществени вреди – ищецът е бил оправдан с влязла в сила на 18.V.2010г. присъда по НОХД № 75/2007г. на РС Ел.Пелин по повдигнатото му с постановление от 04.ІХ.2006г. на дознател при РПУ Ел.Пелин обвинение за престъпление по чл.195 ал.1 т.4 пр.1 и 2, т.5 и т.6 НК; вследствие действията на прокурорските органи, изразяващи се в повдигане и поддържане на обвинението, ищецът е търпял неимуществени вреди, изразяващи се в стрес, отчаяние и чувство на унизеност и липса на желание за живот, загубил апетит, имал главоболие, загубил вяра в справедливостта; при определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди е отчетена и продължителността на наказателното производство – близо 4 години, относително малкият период, през който Д. бил лишен от професионална реализация – 2 години, както и интензивността на извършените по отношение на него следствени действия, взетата мярка за неотклонение „подписка”, която не е от естество да извади обвиняемия от семейната му и социална среда; прието е, че вредата се изразява в търпените психически смущения и негативни изживявания като притеснение, огорчение, страдание, довели до появата на депресия и тревожност, както и до опит за самоубийство и нужда от психиатрично лечение за период от 6 месеца; взето е предвид, че наказателното производство е продължило в „разумен срок” предвид обстоятелството, че ищецът и защитникът му многократно /6 пъти/ са ставали причина за отлагане на делото, удължило производството с около година; с оглед на тези обстоятелства е направен извод, че присъденото обезщетение е справедливо и адекватно на действителния обем на търпените неимуществени вреди.
В изложението на АП по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се сочи, че въззивният съд се произнесъл по въпроса за определянето на неимуществените вреди, което следвало да се извърши след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД съобразно т.ІІ от ППВС № 4/1968г. Решението противоречало и на т.3 и т.11 от ТР № 3/2005г. на ОСГК, защото част от твърдените от ищеца неимуществени вреди не били пряка и непосредствена последица от увреждането, както и на т.19 от ТР № 1/04.І.2001г. на ОСГК поради липсата на мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди. Съдът се произнесъл и по материалноправен въпрос, свързан с определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, и как се прилага общественият критерий за справедливост по чл.52 ЗЗД, който въпрос бил решаван противоречиво /сочи се практика/.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
По първия поставен от касатора процесуалноправен въпрос въззивният съд не се е произнесъл в противоречие, а в съответствие с разрешението по т.ІІ от ППВС № 4/1968г., като е взел предвид при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди всички установени по делото обективно съществуващи релевантни в тази насока обстоятелства. Няма произнасяне в противоречие и с т.19 от ТР № 1/04.І.2001г. на ОСГК, тъй като не е налице липса на мотиви, обосноваващи извода за причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение на ищеца и претърпените от него неимуществени вреди.
Твърдението за произнасяне от въззивния съд в противоречие с т.3 и т.11 от ТР № 3/2005г. на ОСГК е бланкетно. Това е така, тъй като не е поставен от касатора въпрос кои от твърдяните от ищеца неимуществени вреди не са пряка и непосредствена последица от увреждането, което прави невъзможна преценката от касационния съд дали произнасянето е от значение за изхода на спора по делото.
По въпроса за приложението на чл.52 ЗЗД с представената съдебна практика не се обосновава противоречивото му разрешаване. Противоречива би била практиката по решения, с които са определени значително различаващи се по размер обезщетения /като част от едни и същи или по-големи от уважените размери, а не поради по-малки предявени размери/ за случаи, напълно сходни или сходни в основните факти, касаещи вида и тежестта на уврежданията /в този смисъл решение № 830/20.ХІІ.2010г. по гр.д. № 1898/2009г. на ВКС ІV ГО, постановено по реда на чл.290 и следв. от ГПК/.
Производството по гр.д. № 80/2011г. на ВКС ІV ГО е завършило с отхвърляне на предявения иск по чл.2 ал.1 т.2 ЗОДОВ и произнасяне по него по определяне размер на обезщетение няма.
С решението на ВКС ІІІ ГО по гр.д. № 748/2011г. е прието, че обезщетение в размер на 4000лв. за неимуществени вреди вследствие на незаконосъобразно обвинение по чл.343 ал.1 б. „в” НК, предвид продължителността на наказателното производство около 2 години и наложената най-лека мярка за неотклонение „подписка”, е в съответствие с принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД.
С решение на ВКС ІV ГО по гр.д. № 1235/2010г. /постановено във връзка със соченото от касатора гр.д. № 171/2010г. на Пловдивския апелативен съд/ е прието, че е справедливо обезщетение в размер на 3000лв. за неимуществени вреди по чл.2 ал.1 т.2 ЗОДОВ за претърпените болки и страдания в резултат на воденото срещу ищеца наказателно производство – прекъснал контактите си с колегите, загубил приятелите си, защото те се отдръпнали, съседите променили отношението си към цялото му семейство, той бил в състояние на подтиснатост, станал неконтактен, не гледал телевизия, не могъл да спи, не се хранел и отслабнал, понесъл физически болки при задържането си, временно бил отстранен от работа и останал без доходи, в резултат на задържането получил разстройство в адаптацията, като невротичните изживявания варирали от остра стресова реакция до състояние на тревожност, без психично заболяване, 2 години и 9 месеца продължителност на наказателното производство.
Съпоставката между посочените две решения и атакуваното в настоящото производство налага извод за липса на сходство в основните фактически обстоятелства, представляващи основания на заявените претенции, и, респективно, за липса на противоречива практика. В тази връзка следва да се посочи, че приложението на чл.52 от ЗЗД при обезщетяване на неимуществени вреди се определя от обстоятелства, които са различни по вид и тежест във всеки конкретен случай, което обуславя различие в увреждането и в размерите на обезщетенията. Това обуславя невъзможността да се определят единни количествени критерии, приложими при всеки разглеждан случай. С оглед на това допускането на касационно обжалване по поставения въпрос е безпредметно, тъй като то не би довело нито до уеднаквяване на съдебната практика, нито до точното прилагане на закона и до развитие на правото.
По изложените съображения касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано.
На основание чл.78 ал.1 ГПК във вр. с чл.38 ал.2 ЗАдв. Вр. с чл.7 ал.2 т.3 и чл.9 ал.3 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения на ответника по касация следва да бъдат присъдени 471лв. разноски за касационната инстанция /възнаграждение за адвокат – виж пълномощно на л.8 от преписката по първоинстанционното дело/.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд, ГО, седми състав, № 493 от 18.ІІІ.2014г. по гр.д № 355/2014г.
ОСЪЖДА П. НА РБ да заплати на В. Г. Д. със съдебен адрес 471лв. разноски.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: