О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 720
София, 12.12.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 18.11.2014 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 913/2014 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на СД”С. К.-К. и Г. И С-ИЕ”, [населено място] против въззивното решение на Сливенския окръжен съд № 333 от 17.12.2013 год., по възз.гр.д.№ 499/ 2013 год., с което е потвърдено решение № 489 от 21.06.2013 год., по гр.д.№1588/2012 год. на Сливенския районен съд за уважаване на предявения от [фирма], гр.София срещу касатора, като ответник, иск чл.422, ал.1 ГПК, във вр. с чл.415, ал.1 ГПК за признаване на установено, че същият дължи част от сумите, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 457/23.02.2012 год., по ч.гр.д.№780/2012 год. на Сл.РС, а именно: 16 712.85 лв., неизплатени лизингови вноски по договор за финансов лизинг № 01006953/001 от 20. 11.2008 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 21. 02.2012 год. до окончателното и изплащане, 1203.76 лв. – неизплатена договорна неустойка за просрочени лизингови вноски; 2 658.54 лв., низаплатени на лизингодателя вноски, платени за застраховка на лизингованата вещ; 1474.70 лв., неплатена на лизингодателя сума за платен от последния пътен данък на МПС за 2009 год. и 2010 год., както и разноски от 1111 лв..
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила – чл.12 и чл.154, ал.1 ГПК, поради което се иска отмяната му.
В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът се позовава на предпоставките на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по отношение на определения за значим въпрос на материалното право: „ Не е ли нищожна клаузата по договор за лизинг, съгласно която лизингополучателят следва да заплаща лизингови вноски, независимо, че е лишен не по своя вина от възможността да ползва лизинговата вещ?”.
Твърди, че разпоредбите на чл.342 –чл.347 ТЗ са неясни и „създават проблеми при тяхното тълкуване и прилагане, като конкретният казус не е регламентиран ясно”, поради което поставеният правен въпрос се явява от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Ответникът по касационната жалба [фирма], гр.София в срока по чл.287, ал.1 ГПК, чрез процесуалния си представител – адв. К.Т. от ВАК, е възразил по допускане на касационното обжалване, позовавайки се на отсъствие на визираното селективно основание. Алтернативно е изразено и несъгласие с основателността на въведените селективни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи, във вр. с инвокираните оплаквания и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационното обжалване, поради следното:
Пред Сливенския районен съд е бил предявен иск по чл.422, ал.1 ГПК, във вр. с чл.415, ал.1 ГПК за установяване съществуването на възникнало в полза на ищеца вземане в размер на сумите, за които по реда на чл.410 ГПК е издадена заповед за изпълнение № 457/23.02.2012 год., по ч.гр.д.№ 780/2012 год. на СРС, произтичащи от сключен на 20.11.2008 год. между него и СД”С. К.-К. и Г. И С-ИЕ”, [населено място] договор за финансов лизинг за л.а. марка „АУДИ 8”, с подробно конкретизирани в него, срещу заплащане на 36 месечни лизингови вноски в размер от по 1356.56 евро, по погасителен план, неразделна част от договора. За да потвърди първоинстанционното решение, в частта, с която положителната установителна искова претенция е уважена, въззивният съд, въз основа на обстоен анализ на събраните по делото доказателства, вкл. заключението на изслушаната съдебно икономическа експертиза, е приел за доказано както наличието на договорно неизпълнение от страна на лизингополучателя по безспорно сключен между страните договор за финансов лизинг, обусловило успешното му прекратяване на 06. 04.2010 год. чрез едностранно отправено от лизингодателя до дружеството – длъжник волеизявление, основано на чл. 87, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл. 16. 1, б.”б”, във вр. с чл.15.2, изр.2 от ОУ, така и съществуването на неизплатено изискуемо парично задължение на ответника, възникнало до датата на прекратяване на лизинговия договор и формирано от неиздължени 5 месечни лизингови вноски за периода м.11.2009 год. – м.03.2010 год., пътен данък за МПС до преустановяване на договорната връзка между съконтрахентите и платени за сметка на последния застрахователни вноски към ЗД [фирма].
Като неоснователно в тази вр. е преценено възражението на ответника, че не дължи претендираните по издадените от лизингодателя фактури лизингови вноски за визирания в исковата молба период до прекратяване на договорната връзка между страните, поради лишаването му от фактическата власт върху лизингованата вещ след претърпяно при управлението и увреждане от ПТП на 31. 12. 2009 год. и последвал ремонт на същата в съответен оторизиран сервиз. Изложени са съображения, че с увреждането на автомобила не отпада задължението на лизингополучателя за заплащане на дължимите лизингови вноски, а възниква съпътстващ това задължение дълг – да извърши ремонт на увредената вещ в оторизиран сервиз, в какъвто смисъл е и договорната клауза на чл.12.6 от ОУ, безспорно приети от последния – факт, удостоверен с подписа му.
По съображения, за отсъствие на ангажирани, съобразно възложената на ответника с чл.154, ал.1 ГПК доказателствената тежест за твърдяния от него факт на настъпило пълно обезщетяване на лизингодателя Сливенският окръжен съд е оставил без уважение и другото защитно възражение на СД”С. К.-К. и Г. И С-ИЕ”, [населено място] за недължимост на заявените в заповедното производство суми в признатия от СРС размер, поради възмездена от застрахователя настъпила тотална щета на лизингованата вещ.
С оглед тези решаващи мотиви в обжалвания съдебен акт следва да се приеме, че поставеният от касатора материалноправен въпрос е релевантен за крайния правен резултат по делото и може да обоснове общата главна предпоставка за допускане на касационното обжалване.
Неосъществена по отношения на същия, е допълнителната процесуална предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК- поддържаното селективно основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Обстоятелството, че жалбоподателят при аргументирането му е възпроизвел текста т.4 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС не означава, че то е доказано, след като нито визираните законови разпоредби на чл.342 – чл.347 ТЗ са неясни, или вътрешно противоречиви, за да се нуждаят от корективно тълкуване, нито създадената по приложението им съдебна практика за правната характеристика на договора за финансов лизинг и произтичащите от него основни права и задължения на страните,с която въззивният съд изцяло се е съобразил, има обществена или правна необходимост от осъвременяване, каквито конкретни факти всъщност не се и твърдят в касационната жалба.
Ответникът [фирма], гр.София е претендирал деловодни разноски, които с оглед изхода на делото в производството по чл.288 ГПК и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК му се следват, но само при доказано реално извършване на същите, а такива доказателства по делото не са представени в срока по чл.287, ал.1 ГПК.
Водим от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Сливенския окръжен съд № 333 от 17.12.2013 год., по възз.гр.д.№ 499/ 2013 год., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: