О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 721
София, 12.12.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 11.11 .2014 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 851 /14 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на К. А. Р. от [населено място] против въззивното решение на Пловдивския окръжен съд № 1644 от 14.10.2013 год., по в.гр.д.№ 1996/2013 год., с което е потвърдено решението на Карловския районен съд № 207 от 15.04.2013 год., по гр.д. № 1849/2012 год. по предявен от“Р. /БЪЛГАРИЯ/” Е., [населено място] иск по чл. 422, ал.1 ГПК, във вр. с чл.415, ал.1 ГПК за признаване на установено по отношение на касатора, като ответник, съществуването на вземане на ищцовото търговско дружество в размер на сумата 10 855.16 лв., представляваща част от главница по запис на заповед от 20.12.005 год., ведно със законната лихва върху същата, считано от 25.04.2012 год. до окончателното и изплащане, както и деловодни разноски за заповедното производство, в общ размер от 684.20 лв., за което е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417, т.9 ГПК по ч.гр.д.№ 461/2012 год. на КРС.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила, поради което се иска отмяната му и решаване на възникналия правен спор по същество от касационната инстанция.
Основно касаторът възразява срещу законосъобразността на извода на въззивния съд, че когото записът на заповед е надлежно предявен на главния длъжник, то по аргумент от чл.487, ал.1, изр.1 ТЗ и чл.485, ал.1 ТЗ вземането по ефекта става изискуемо и срещу авалиста, позовавайки се на самостоятелния и не акцесорен характер на задължението на авалиста, независимо от обезпечаването с него задължение.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3,т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на материалното право: 1. “Необходимо ли е записът на заповед на предявяване да бъде предявен на авалиста, за да стане вземането по ефекта изискуемо и по отношение на последния?; 2.“Подаването на заявление по чл.417, т.9 ГПК замества ли предявяването на записа на заповед?”.
Визираното селективно основание е аргументирано от жалбоподателя с нуждата от внасяне на допълнителна яснота по първия от поставените правни въпроси и с необходимостта изричното му нормативно решаване, а по отношение на втория въпрос и с липса на задължителна съдебна практика.
Алтернативно въведения критерий за селекция по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК е мотивиран с възприетото различно, спрямо даденото от Пловдивския окръжен съд разрешение на първия формулиран въпрос във формираната практика на съдилищата. Като илюстрация на соченото противоречие е цитирано решение на ВКС № 120/ 30.07.2010 год., по т.д.№ 988/2009 год. на ІІ т.о., постановено по реда на чл.290 и сл. ГПК и определение по чл.274, ал.3 ГПК № 347/11.05.2011 год., по ч. т.д.№ 106/2011 год. на І т.о..
Ответната по касационната жалба страна в срока по чл.287, ал.1 ГПК не е заявила становище по касационната жалба.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса, срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение, с което е потвърден първоинстанционния съдебен акт за уважаване на положителния установителен иска по чл.422, ал.1 ГПК спрямо касатора, в качеството му на авалист по запис на заповед, издаден от П. Г. Л. на 20.12.2005 год. за сумата 12 000 лева със срок за предявяване не по- късно от 15.01.2016 год. в полза на ищеца, въззивният съд е приел, че с надлежното му предявяване на длъжника на 02.04.2012 год. вземането по него е станало изискуемо, съгласно чл.487, ал.1, изр.1 ТЗ. Следователно Р., като авалист, по силата на чл.485, ал.1 ТЗ, както и изрично е посочила, се е задължила и отговаря за задължението по ефекта,при условията, при което то е поето, т.е. дължи на ищеца сумата по вземането, за което процесната заповед за незабавно изпълнение е издадена.
Позовавайки се на разпоредената от чл.513, ал.1 ТЗ, във вр. с чл.537 ТЗ солидарна отговорност на авалиста, наред с всички задължени по менителничния ефект лица и отсъствие на изрично въведено от законодателя изискване за отделно предявяване на записа на заповед за плащане и по отношение на последния, решаващият състав на въззивния съд е отрекъл основателността на единствено въведеното от защитно ответника възражение, че поради отсъствие на надлежно предявяване на ефекта и Р., задължението и не е изискуемо.
Допълнително в тази вр. са изложени и съображения, че дори и да се приеме тезата на ответната по спора страна, то при подадено заявление по чл.417, т.9 ГПК, последното замества предявяването.
Съобразени решаващите мотиви в обжалваното решение дават основание да се счете, че първият от така формулираните в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК правни въпроси е релевантен за постановения краен правен резултат по делото, поради което попада в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК и обосновава наличие на общата главна предпоставка за допускане на касационното обжалване.
Неоснователни по отношение на същия се явяват и двата поддържани от касатора критерии за селекция, поради следното:
С цитираните съдебни актове на ВКС, имащи задължителен за съдилищата в страната характер, са разрешени въпроси различни от поставения от жалбоподателя – свързани с правната характеристика на авала, като задължение със самостоятелен и неакцесорен характер, съществуващо независимо от задължението, което обезпечава и за допустимите възражения, които авалисът може да противопостави на приносителя на ефекта, поради което, според задължителните постановки в т.2 на ТР С 1/ 19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС те са неотносими и не обосновават наличие на визираното противоречие по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
В. критерий за селекция по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК се явява неприложим, тъй като по поставения от касатора правен въпрос е налице задължителна, съгласно ТР № 2/28.09.2011 год. на ОСГТК на ВКС, практика на касационната инстанция, формирана по реда на чл.274, ал.3 ГПК, по отношение на която няма доказана обществена и правна необходимост от промяната и. Обстоятелството, че въззивният съд изцяло се е съобразил с тази практика на касационната инстанция, обективирана в определение № 45 от 13.01.2014 год., по ч.т.д.№ 2880/ 2013 год. на І т.о. на ВКС, според която предявяването на записа на заповед на длъжника, без значение дали кредиторът би предприел принудително изпълнение първо спрямо него или съвместно с такова и против авалиста, или би предприел изпълнение директно само срещу авалиста,/ предвид солидарния характер на отговорността на последния/ е условие за настъпване изискуемостта на вземането спрямо всеки от солидарните длъжници –издател и авалист. Авалистът отговаря като длъжника, считано от момента на изискуемост на задължението, противопоставим на длъжника, а това е моментът на предявяване на менителничния ефект за плащане на длъжника. Следователно последното, както е приел и ПОС, във всички случаи е необходимо условие за възникване изискуемостта на задължението и за авалиста, а предявяване на ефекта нему единствено би обусловило отговорността му за забава в изпълнение на задължението, считано от този момент.
Що се касае до втория поставен въпрос, то той, макар и важен правен въпрос, няма самостоятелно обуславящо значение за изхода на делото, тъй като въззивният съд е приел, че за изискуемостта на вземането по процесния ефект спрямо авалиста е достатъчно надлежното му предявяване на длъжника, поради което, според задължителните разяснения в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС,не обосновава общата главна предпоставка за достъп до касация. Отсъствието и само по себе си изключва необходимостта от обсъждане на въведената от жалбоподателя допълнителна процесуална предпоставка – конкретното сочено основание по т.1-3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Всички останали доводи на касатора касаят основанията за касация по чл.281, т.3 ГПК, поради не подлежат на обсъждане от състава на касационната инстанция във фазата по селектиране на касационните жалби.
С оглед изхода на делото в производството по чл.288 ГПК и процесуалното правило на чл.78, ал.3, във вр. с ал.1 ГПК, настоящият съдебен състав не дължи произнасяне по отговорността за деловодните разноски, при липса на заявено от ответника искане в срока по чл.287, ал.1 ГПК.
Мотивиран от горното, състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивския окръжен съд № 1644 от 14.10.2013 год., по в.гр.д.№ 1996/ 2013 год., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: