О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 725
София, 15.12.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на втори декември две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при участието на секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело № 826/2014 година
Производство по чл.288 и сл.ГПК.
Образувано по съвместна касационна жалба на Ф. А. М., Ю. А. М., М. А. М., Ф. В. И. и Ф. Х. А., подадена от процесуалния им представител адвокат П. К. от АК-Стара З. срещу въззивно решение № 1577 от 23.07.2013 г. по гр.д.№ 1837/2013 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение от 17.07.2012 г. по гр. дело № 10533/2010 г. на Софийски градски съд, І-во ГО, 10 с-в за отхвърляне за разликата над уважения размер от по 65 000 лева за първите четирима и над 75 000 лв. за последната ищца на предявените от касаторите против Н. бюро на българските автомобилни застрахователи, [населено място] /Н.// искове по чл. 226, ал. 1 КЗ за заплащане на застрахователно обезщетение по международна застраховка „гражданска отговорност“ от системата „зелена карта“ за претърпени неимуществени вреди в резултат на ПТП, настъпило на 09.11.2008 г. на територията на България, по вина на водача на МПС с турска регистрация Р. Г., при което е загинал техният наследодател А. А., предявени съответно за сумите от по 120 000 лв. за всяко едно от децата, за сумата 150 000 лв. за живялата на съпружески начала ищца и за 100 000 лв. за неговата майка; в частта, с която са отхвърлени исковете за заплащане на лихва върху присъдените им обезщетения за периода от датата на увреждането им – 09.11.2008 г. до 14.09.2010 г. в размер на по12 198.04 лв.
В жалбата се навеждат доводи за неправилност на решението в обжалваната част поради необоснованост и нарушения на закона – чл.52 ЗЗД, чл.282, ал.3 и ал.3 КЗ и Наредба № 1/2004 г. на Висшия адвокатски съвет, поради което се иска касирането му на основание чл.281, т.3 ГПК.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите сочат основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК по поставените материалноправни и процесуални въпроси, които обобщени се свеждат до: 1./ приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението от непозволено увреждане; 2./ от кой момент Н. дължи законна лихва върху присъденото обезщетение и какви функции осъществява Бюрото – на Представителство или на Компенсационен орган, изясняването на който въпрос според касаторите изисква тълкуване на разпоредбите на чл.282-286 КЗ; 3./ дължат ли се съдебни разноски на ответника в случаите, когато ищецът е освободен от заплащане на държавна такса; 4. /дължат ли се разноски под формата на адвокатско възнаграждение за дейност, извършена извън предмета на делото, а именно извъсъдебно разглеждане на щета; 5./Допустимо ли е ищците да бъдат осъждани общо за дължимите разноски, при това определени в трикратен размер по чл.7, ал.2, т.4 от Наредба № 1/2004 г. на ВАС. Позовава се на приложени към жалбата съдебни актове на ВКС, САС и СГС.
Ответникът по касация Н., [населено място] оспорва допустимостта и основателността на касационната жалба в срока и по реда на чл.287, ал.1 ГПК, като претендира разноски по делото.
Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С обжалваното решение въззивният съд уважил частично предявените от касаторите-ищци искове и е осъдил ответника Н. да заплати на първите четирима по 65 000 лв. и 75 000 лв. на петата ищца, представляващи застрахователно обезщетение по международна застраховка „гражданска отговорност“ от системата „зелена карта“ за претърпените от тях неимуществени вреди в резултат на ПТП, настъпило на 09.11.2008 г. на територията на България, при което е загинал техния наследодател А. М. А., като е отхвърлил претенциите до предявените им размери. По делото е безспорно установена вината на водача на МПС с турска регистрация Р. Г. по силата на постигнатото по н.о.х.д. № 296/2010 г. на ОС- Стара Загора споразумение, което съгласно чл. 383, ал. 1 НПК има значение на влязла в сила присъда и на основание чл. 300 ГПК е задължително за гражданския съд относно деянието, неговата противоправност и вината на дееца. Безспорно е било също, че процесният автомобил е бил застрахован с международна застраховка „зелена карта“ от турска застрахователна компания, издала полицата и по силата на закона, международните договорености и Вътрешните правила на Съвета на бюрата, Н. е пасивно легитимиран да отговаря по искове и да урежда претенции по щети, настъпили при ПТП на територията на България за сметка на чуждестранните застрахователни компании или Национални бюра. Въз основа на извършена цялостна преценка на събрания по делото доказателствен материал /включително заключенията на назначените експертизи/ и релевантите за спора факти и обстоятелства, съдът е приложил принципа на чл. 52 ЗЗД за справедливо обезщетяване на ищците за претърпените болки и страдания, настъпили от загубата на техния баща, син и живялата на съпружески начала ишца. Счетено е, че доколкото отговорността на ответника е гаранционна, на ищците се дължи мораторна лихва от момента на уведомяването на Бюрото, а не от настъпването на деликта, първоинстанционното решение в частта за присъждането им в размер на по 12 198.04 лв. е незаконосъобразно, поради което същото е отменено в тази му част, а претенцията за мораторни лихви отхвърлена, като ищците са осъдени да заплатят на ответника дължимите съдебни разноски, изчислени по компенсация съобразно отхвърлената част от исковете.
При тези данни основният материалноправен въпрос, който е от съществено значение за крайния изход на спора, е свързан с приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на дължимото обезщетение от непозволено увреждане. По отношение на този въпрос, обаче, не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК предвид наличието на задължителна съдебна практика на ВКС, обобщена в ППВС № 4/23.12.1968 г., с която въззивният съд се е съобразил при постановяване на обжалваното решение. Разликата в присъжданите по делата размери на обезщетенията за неимуществени вреди произтича от различните факти, специфични за всеки отделен случай и от събраните доказателства, а не от неточното прилагане на закона – чл. 52 ЗЗД, който установява справедливостта като основен критерий при определяне размера на обезщетението при този вид вреди. В случая в изпълнение на указанията дадени в т. 11 от цитираното Постановление на Пленума на ВС, прилагайки разпоредбата на чл. 52 ЗЗД въззивният съд е обсъдил конкретните обстоятелства и значението им за размера на вредите. Що се отнася до преценката на отделните факти и доказателства по делото относими към определяне конкретния размер на обезщетенията при спазване принципа за справедливост, това е въпрос на обоснованост на съдебното решение. В тази връзка оплакванията на касаторите за необоснованост и незаконосъобразност представляват отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК, в който смисъл е и ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГК и ТК на ВКС.
Не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по поставеният от ищците въпрос за началния момент за присъждане на мораторни лихви върху претендираните обезщетения, който въпрос е изрично уреден в разпоредбата на чл. 282, ал. 5 КЗ, която препраща към чл. 271, ал. 5 КЗ, според която увреденото на територията на страната лице има право на законната лихва за забава след изтичането на срока по чл. 271, ал. 1 КЗ от предявяване на претенцията пред застрахователя. В случая Бюрото не е застраховател, нито делинквент, а законът му възлага отговорност за чуждо задължение и то в случаите, когато това е поискано от пострадалите. Видно от данните по делото и съдържанието на постановените решения от двете съдебни инстанции, съдът е разгледал иск за заплащане на застрахователно обезщетение по международна застраховка „гражданска отговорност“ за вреди от ПТП реализирано на територията на България от МПС с чуждестранна регистрация от държава-членка на системата „зелена карта“. Искът е предявен срещу Н., за който се поражда задължение за изплащане на полагащото се застрахователно обезщетение по силата на постигнатите международни договорености между държавите членки и Вътрешните правила между бюрата като орган, съдействуващ за функционирането на системата „зелена карта“- чл. 282, ал. 3 КЗ, а не в качеството му на компенсационен орган – чл. 284 КЗ, на когото са възложени функции в хипотези, в които разглежданото застрахователното събитие не попада. За пълнота на изложението следва да се отбележи, че и когато функционира като компенсационен орган, то съгласно чл.285, ал.2 КЗ Бюрото отново дължи законна лихва от изтичане на двумесечния срок за произнасяне по претенциите на пострадалото лице до датата на плащането, а не от датата на увреждането. Нормите на чл.282 и чл.285 КЗ, в които са разграничени хипотезите, в които Н. действа като представителство, респ. като компенсационен орган са ясни и не пораждат необходимост от тълкуване, което обуславя извод за отсъствие на сочената в изложението допълнителна предпоставка по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Неоснователно се явява и оплакването на касаторите относно присъдените в полза на ответника съдебни разноски, изчислени по компенсация. Последователна е съдебната практика по въпроса, че дори и в случаите, когато ищецът е освободен от заплащане на държавна такса, при отхвърляне на иска му той дължи на ответника направените и поискани от него съдебни разноски съразмерно с отхвърлената част от иска. Това задължение е законова последица при неблагоприятен за страната изход на делото да компенсира неиницииралата производството страна за участието й в процеса.
С оглед на изложеното, настоящият състав приема, че касационната жалба не попада в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК и не следва да се допуска касационно обжалване по нея на решението на САС в обжалваната му част.
Независимо от изхода на делото и своевременно направеното искане за присъждане на разноски, такива не следва да се присъждат в полза на ответника по касация поради липса на доказателства за извършването им.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1577 от 23.07.2013 г. по гр.д.№ 1837/2013 г. на Софийски апелативен съд в обжалваната му част.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: