2
определение по гр.д.№ 5870 от 2014 г. на ВКС на РБ, ГК, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 694
София, 17.12. 2014 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Първо отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на трети декември две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
като изслуша докладваното от съдия Т.Гроздева гр.д.№ 5870 по описа за 2014 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ж. И. Т. срещу решение № 255 от 29.05.2014 г. по в.гр.д.№ 315 от 2014 г. на Плевенския окръжен съд, гражданско отделение, IV гр.състав, с което е потвърдено решение № 186 от 06.02.2014 г. по гр.д.№ 333 от 2013 г. на Плевенския районен съд, с което е бил уважен предявения от В. А. А. срещу Ж. И. Т. установителен иск за признаване за установено спрямо ответницата, че придобитият по време на брака между страните апартамент № 16, находящ се в [населено място], [улица], вх.Д, ет.7- сграда на Ж. „IX-ти септември”, е лична собственост на ищеца В. А. А..
В жалбата се твърди, че решението на Плевенския окръжен съд е постановено в нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК.
Като основания за допускане на касационното обжалване са посочени чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. Твърди се, че обжалваното решение е постановено в противоречие с посочена задължителна и незадължителна практика на ВКС /решение № 120 от 23.02.1987 г. по гр.д.№ 932 от 1986 г. на ВС, Второ г.о., определение № 497 от 15.12.2010 г. по ч.гр.д.№ 456 от 2010 г. на ВКС, Второ г.о., определение № 1120 от 02.12.2011 г. по гр.д.№ 1033 от 2011 г. на ВКС, Второ г.о., определение № 390 от 23.03.2012 г. по гр.д.№ 71 от 2012 г. на ВКС, Четвърто г.о., определение № 789 от 31.05.2011 г. по гр.д.№ 1471 от 2010 г. на ВКС, Четвърто г.о., решение № 320 от 04.07.2012 г. по гр.д.№ 71 от 2012 г. на ВКС, Четвърто г.о. и ППВС № 5 от 1972 г./ по следните правни въпроси, уточнени от съда както следва: 1. Какво е съотношението между нормите на чл.20, ал.1 и чл.21, ал.2 СК /отм./, 2. Какво е значението на акта за приемане на сградата и въвеждането й в експлоатация за определяне на окончателната стойност на имотите, 3. Следва ли при решаване на въпроса за размера на внесените от страните семейни средства за изграждането на обект в Ж. да се отчете хиперинфлацията и да се приложи Закона за деноминация на лева, ако част от тези средства са били вложени преди 1999 г. и 4. Допустимо ли е съдът да кредитира само и единствено свидетелските показания на бащата на ищеца и то за отрицателни факти /а именно, че след финансирането през 1986 г. никакви други средства не са влагани за изграждане на апартамента- обект в Ж. и че той е бил в напълно завършен вид през 1995 г., преди сключването на брака между страните/, след като този свидетел в качеството си на трето лице- председател на Ж. не е представил изискани писмени доказателства и същевременно да пренебрегва събрани по делото писмени доказателства /акт-образец 16 и протокол по чл.35 ЗЖСК/.
В писмен отговор от 03.09.2014 г. ответникът В. А. А. оспорва касационната жалба. Претендира за разноски.
Върховният касационен съд, ГК, състав на първо отделение по допустимостта на касационното обжалване приема следното: Жалбата е подадена в срока по чл.283 от ГПК, от легитимирана страна /ответник по делото/ и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт- въззивно решение по иск за собственост с цена на иска над 5 000 лв.
За да постанови решението си за потвърждаване решението на първоинстанционния съд за уважаване на предявения от В. А. А. срещу бившата му съпруга Ж. И. Т. установителен иск за собственост на апартамент в [населено място], въззивният съд е приел, че въпреки че процесният апартамент е бил придобит по време на брака между страните /на 21.08.2003 г., когато е бил издаден нотариалния акт за този обект в Ж./, той изцяло е лична собственост на В. А., тъй като за придобиването му са вложени само лични средства на А.. Въз основа на приетите по делото писмени доказателства е прието за безспорно установено, че сумите за изграждане на апартамента са били платени от родителите на А. още преди приемането му за член-кооператор в Ж. и преди сключване на брака му с ответницата. Прието е, че от заключението на вещото лице и приложените по делото писма от Д. при ДНСК- [населено място] безспорно е установено, че сградата е била завършена и се е ползвала още от 1995-1996 г., тоест преди сключването на брака между страните през м.02.1999 г. Прието е още, че тъй като процентът на участие на съпрузите със семейни средства в изграждането на апартамента е незначителен /1,31 %/ спрямо стойността на този апартамент, то съпругата няма принос в придобиването на апартамента. Кредитирани са показанията на свидетеля А. /баща на ищеца/ относно размера на внесените средства за изграждане на сградата на Ж. и времето на тяхното внасяне, но е изтъкнато че тези показания кореспондират с представените по делото писмени доказателства за превеждане на сумите за изграждане на апартамента по сметка на Ж..
Не са налице основанията на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на горепосоченото решение по първия поставен правен въпрос /какво е съотношението между нормите на чл.20, ал.1 и чл.21, ал.2 СК /отм./ поради следното: По този въпрос всъщност касаторката не е посочила практика на ВКС или на други съдилища в страната, на която обжалваното решение да противоречи. Посоченото определение № 497 от 15.12.2010 г. по ч.гр.д.№ 456 от 2010 г. на ВКС, Второ г.о. е постановено по реда на чл.288 ГПК във връзка с чл.274, ал.3 ГПК, като с него не е допуснато касационно обжалване на определение на въззивен съд. Тъй като в този род определения /с които не се допуска касационно обжалване/ ВКС не се произнася по правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, а само по въпроса дали по конкретното дело са налице предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване, те не представляват практика на ВКС. Само решенията по чл.290 ГПК и определенията по чл.274, ал.3 ГПК, в които съдът се произнася по поставения при допускането правен въпрос, са практика на ВКС, която би могла да послужи като основание за допускане на касационно обжалване на въззивни съдебни решения или определения. По същите съображения не могат да послужат като основания за допускане на касационно обжалване и другите представени от касаторката определения на ВКС: определение № 1120 от 02.12.2011 г. по гр.д.№ 1033 от 2011 г. на ВКС, Второ г.о., определение № 390 от 23.03.2012 г. по гр.д.№ 71 от 2012 г. на ВКС, Четвърто г.о. и определение № 789 от 31.05.2011 г. по гр.д.№ 1471 от 2010 г. на ВКС, Четвърто г.о.
Вторият и третият поставени въпроси /какво е значението на акта за приемане на сградата и въвеждането й в експлоатация за определяне на окончателната стойност на имотите и следва ли при решаване на въпроса за размера на внесените от страните семейни средства за изграждането на обект в Ж. да се отчете хиперинфлацията и да се приложи Закона за деноминация на лева, ако част от тези средства са били вложени преди 1999 г./ изхождат от хипотезата, че съпрузите са внасяли семейни средства за изграждането на обект в Ж., за който по време на брака е бил издаден нотариален акт, докато в настоящия случай е установено, че за изграждане на процесния апартамент не са били внасяни никакви семейни средства, тъй като той е бил построен изцяло много преди сключването на брака: От събраните по делото доказателства безспорно е установено, че всички средства за изграждане на процесния апартамент са били внесени по сметка на Ж. от родителите на ищеца В. А. още преди приемането му за член-кооператор в Ж. и че сградата на Ж. е била завършена и годна за ползване още през 1996 г. /тоест 3 години преди сключването на брака между касаторката Ж. Т. и ответника В. А./, а след сключването на брака са направени незначителни разходи, но не за строежа, а само за издаване на документи и извършване на дейности, необходими за въвеждане на сградата в експлоатация и за снабдяване на член-кооператорите с нотариални актове за собственост. Поради това тези въпроси не са относими към настоящото дело и следователно не са въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, които биха могли да послужат като основание за допускане на касационното обжалване на решението на Плевенския окръжен съд. Освен това, по третия въпрос не е посочена съдебна практика, на която обжалваното решение да противоречи, нито е обосновано наличието на предпоставката на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК за допускане на касационното обжалване.
Четвъртият поставен въпрос /допустимо ли е съдът да кредитира само и единствено свидетелските показания на бащата на ищеца и то за отрицателни факти /а именно, че след финансирането през 1986 г. никакви други средства не са влагани за изграждане на апартамента- обект в Ж. и че той е бил в напълно завършен вид през 1995 г., преди сключването на брака между страните/, след като този свидетел в качеството си на трето лице- председател на Ж. не е представил изискани писмени доказателства и същевременно да пренебрегва събрани по делото писмени доказателства /акт-образец 16 и протокол по чл.35 ЗЖСК/ също е неотносим към настоящото дело, по което съдът е основал решението си на представените по делото писмени доказателства и на заключението на експертизата, а е взел предвид показанията на свидетеля /баща на ищеца/ само доколкото тези показания напълно кореспондират с приетите по делото писмени доказателства.
Предвид на гореизложеното няма основание да се допуска касационното обжалване на решението на Плевенския окръжен съд.
С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторката дължи и следва да бъде осъдена да заплати на ответника по касационната жалба направените от него разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 860 лв.
По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 255 от 29.05.2014 г. по в.гр.д.№ 315 от 2014 г. на Плевенския окръжен съд.
ОСЪЖДА Ж. И. Т.- ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], вх.А, ап.2 да заплати на В. А. А.- ЕГН [ЕГН] със съдебен адрес [населено място], [улица], чрез адв.Д. Н. на основание чл.78 ГПК сумата 860 лв. /осемстотин и шестдесет лева/, представляваща разноски по делото пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.