4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1480
София, 22.12.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети октомври през две хиляди и четиринадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 3894 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на С. а. „Д. А. Ц.” [населено място], чрез процесуалния й представител адв. С. П., против решение № 66 от 14 март 2014 г., постановено по в.гр.д. № 159 по описа на окръжния съд в гр. Велико Търново за 2014 г., с което е потвърдено решение № 659 от 20 декември 2013 г., постановено по гр.д. № 2047 по описа на районния съд в гр. Горна Оряховица за 2013 г. за отмяна на заповед за прекратяване на трудовото правоотношение с К. И. К. от [населено място], за възстановяването му на заеманата преди уволнението длъжност „главен асистент”, за осъждането на висшето училище да му заплати сумата от 4808,70 лева обезщетение за оставането му без работа за периода 24 юни – 24 декември 2013 г., и в полза на К. са присъдени разноски.
В касационната жалба се оспорват правните изводи на съда, взети при правилно установена фактическа обстановка и при неправилно тълкуване на § 5 ПЗР на Закона за развитието на академичния състав в Република България – установените с тази норма правила следва да се тълкуват в съответствие с правилата по Глава втора ЗРАСРБ, и до изтичане на срока по § 5 не е възможно ищецът да придобие образователна и научна степен „доктор”. Като неправилен е посочен изводът на съда, че и към момента на предходното прекратяване на трудовото правоотношение между страните изискването за придобита образователна и научна степен „доктор” е съществувало. Изтъква се процесуално нарушение на въззивния съд, изразило се в приемане на устно изявление на ищеца за отказ от право на отговор на въззивна жалба срещу допълнително първоинстанционно решение, без да са спазени възможностите и срокът по чл. 263, ал. 2 ГПК. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се заявява искане за допускането му в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Ответникът К. И. К. от [населено място], чрез процесуалните си представители адв. Н. Ш. и адв. М. Я., в отговор на касационната жалба излага доводи за неоснователността на жалбата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК.
С обжалваното решение въззивният съд приема за неоснователно оплакването на работодателя за неправилно тълкуване на § 5 ПЗР ЗРАСРБ. Посочено е, че трудовият договор с ищеца е бил сключен при действието на отменения Закон за научните степени и научните звания и старата редакция на Закона за висшето образование, при които не е било необходимо за заемане на длъжността „главен асистент” наличие на научна степен „доктор”. ЗРАСРБ в § 5, ал. 4 ПЗР разпорежда, че трудовите правоотношения на лица без такава степен се запазват, и § 5 на практика въвежда изключение от общите разпоредби на КТ, касаещи правото на работодателя по чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ да прекрати трудовото правоотношение с работник, който не притежава съответната квалификация или образование да заеме определена длъжност. За такива лица работодателят е задължен да осигури всички условия за зачисляване за придобиване на необходимата образователна и научна степен, а дори и такава да не се придобие, по силата на §5, ал. 5 ПЗР ЗРАСРБ, те следва да бъдат преназначени на длъжност „асистент”. При преценката на длъжностната характеристика отпреди предходното уволнение на ищеца и тази, връчена му при възстановяването му на работа, не се установява съществено изменение в изискванията за заемане на длъжността „главен асистент”, поради което не е налице и основанието по чл. 328, ал. 1, т. 11 КТ за прекратяване на трудовото правоотношение.
Касационният съд в настоящия си състав приема, че уточнените от съда въпроси, поставени от касатора, не обосновават допускане на касационното обжалване.
Първият проблем е по приложението на § 5 ПЗР ЗРАСРБ – дали разпоредбите на посочения текст следва да се прилагат, вземайки предвид правилото на чл. 8, ал. 2 на същия закон. По този правен въпрос, макар изрично да е посочено основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, касаторът не представя обвързваща съдебна практика. Не са представени и влезли в сила съдебния решения, разрешаващи противоречиво поставения въпрос. Касаторът също не обосновава и основанието по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. А и от самия законов текст е ясно, че разпоредбите на § 5 ПЗР ЗРАСРБ не са непълни, неясни или противоречиви. Съгласно § 5, ал. 2 ПЗР ЗРАСРБ всички права на лицата, като заплащане, предимство при участие в конкурси и други, свързани с научните степени и научните звания, придобити при условията и по реда на отменения Закон за научните степени и научните звания, се запазват, а по силата на ал. 4, трудовите правоотношения на лицата по ал. 2, които към влизането в сила на този закон заемат научно-преподавателска или научна длъжност, но не притежават научна степен, получена съгласно отменения ЗНСНЗ, се запазват на изрично изброени академични длъжности (в случай като процесния за „главен асистент” – на академичната длъжност „главен асистент”). Ясно е още, че до изтичането на срока по § 5, ал. 5 – четиригодишен от влизането в сила на закона, трудовите правоотношения на лицата по § 5, ал. 4, т. 2 (измежду които е и длъжността „главен асистент”, както е в процесния случай), се запазват, а с изтичането на този срок и ако лицата в неговите рамки не са придобили образователна и научна степен „доктор”, както разпорежда ал. 5, възниква основание за работодателя да ги преназначи на академичната длъжност „асистент”. Именно в посочения смисъл е и тълкуването, дадено от въззивния съд, поради което не е налице основание за допускане на касационното обжалване.
Вторият правен въпрос – възможно ли е нарушение на чл. 263 ГПК (изразило се в изпращане на делото от първата инстанция във въззивния съд незабавно след постановяване на допълнително решение и приемане от въззивния съд на устно изявление на ищеца, че се отказва от правото си на отговор, без съответното изявление по чл. 263, ал. 2 ГПК – за осъществяване правото на насрещна въззивна жалба) да се санира в открито съдебно заседание пред въззивната инстанция чрез заявление от носителя на правото на отговор и на насрещна въззивна жалба за отказ от тези си права или не, също не обосновава допускане на касационното обжалване, тъй като неговото разрешаване не е обусловило изхода на спора. Дали е допуснато от съда нарушение на правилата на чл. 263 ГПК в конкретния случай е без значение за правата на касатора, който е обжалвал както основното, така и допълнителното решение на първата инстанция. Ако е било налице твърдяното нарушение, права от това обстоятелство би могъл да черпи ищецът, на когото евентуално биха били нарушени правото на отговор или на насрещна касационна жалба, но подобно нарушение той не заявява.
Предвид изхода на настоящото производство, основателно е искането на ответника за присъждане на заплатени от него 1000 лева по договор за правна защита и съдействие.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 66 от 14 март 2014 г., постановено по в.гр.д. № 159 по описа на окръжния съд в гр. Велико Търново за 2014 г.
ОСЪЖДА С. а. „Д. А. Ц.” [населено място], ЕИК[ЕИК], да заплати на К. И. К. от [населено място], [улица], сумата от 1000,00 (хиляда) лева разноски за касационното производство.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: