4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1484
София, 22.12.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети ноември през две хиляди и четиринадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 4369 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Ж. Г. Ж. от [населено място] (изложението на основанията за допускане на касационното обжалване подписано от адв. Д. Г.), против въззивното решение № 207 от 7 април 2014 г., постановено по в.гр.д. № 1421 по описа на апелативния съд в гр. Пловдив за 2013 г. в частта му, с която е отменено решение № 407 от 25 октомври 2013 г., постановено по гр.д. № 421 по описа на окръжния съд в гр. Хасково за 2013 г. за осъждане на П. на Р. Б. да плати на Ж. на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ обезщетение за неимуществени вреди за сумата над 6000 лева до присъдения размер от 8000 лева и за тази част на претендираното обезщетение искът е отхвърлен.
В касационната жалба се оспорват правните изводи на съда, довели до намаляване на присъденото обезщетение, като се акцентира върху невзетото предвид целенасочено и субективно водене на наказателно преследване срещу касатора, който по това време е бил служител на МВР и разследващ полицай, и медийното разгласяване на случая. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа искане за допускането му в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК.
Срещу същото въззивно решение, но в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение за осъждане на П. на Р.Б. да заплати на Ж. Г. Ж. от [населено място] сумата от 6000 лева на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, е подадена касационна жалба от П. на Р. Б. чрез прокурор Я. Ш..
В касационната жалба се поддържа неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Изложените твърдения са за неправилно определен размер на обезщетението за претърпени неимуществени вреди от незаконни действия на правозащитни органи предвид конкретно установените обстоятелства и доказани вреди и справедливото им обезщетяване. Сочи се противоречие в мотивите на съда досежно професионалното положение на ищеца при привличането му като обвиняем. Не е съобразено, че дисциплинарното освобождаване от работа на ищеца е друг негативен факт, който би могъл да влияе върху психиката и настроенията му. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се прави искане за допускането му при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Страните не представят отговор на касационната жалба на насрещната страна.
К. жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК.
В обжалваното решение въззивният съд приема за доказано наличието на всички елементи от фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 2 (ред. 2009 г.) ЗОДОВ, предвид повдигнато срещу ищеца обвинение за тежко престъпление, за което е оправдан с влязла в сила присъда, продължителност на наказателното преследване от две години и осем месеца (наказателното производство е образувано през 2000 г., но срещу неизвестен извършител и за съответния десетгодишен период ищецът не е имал качеството на обвиняем и спрямо него не са прилагани мерки за процесуална принуда). Установено е опетняване на доброто име на ищеца и било накърнено чувството му за чест и достойнство, воденото срещу него наказателно производство станало достояние на близки и бивши колеги, което се отразило на психиката му и изпаднал в депресия, след като като работещ в транспортна фирма, му наложили ограничение да напуска пределите на страната. Предвид изложените обстоятелства, като справедлив за обезщетяване на претърпените вреди е счетен размера от 6000 лева.
К. съд приема, че и двамата касатори са пропуснали да заявят в настоящото производство общото основание за допускане на касационното обжалване.
Касаторът Ж. заявява, че съдът се е произнесъл по съществен материалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС и решаван противоречиво от съдилищата – размерът на обезщетението се определя по справедливост, но според решение № 302 по гр.д. № 78/2011 г., ВКС, е определено обезщетение от 10 хиляди лева за наказателно производство, продължило една година. Явно е, че правен въпрос по критериите, обвързващо определени в т. 1 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК, не се поставя. Съобразно задължителното тълкуване, дадено от ВКС в ТР № 1/2009г., ОСГТК, т. 1, при действието на ГПК от 2007 г. допускането на касационното обжалване е обвързано с поставянето от касатора на правен въпрос, имащ значение за изхода на конкретното дело, включен е в предмета на спора и неговото разрешаване е обусловило крайния резултат по делото. ВКС постановява, че непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване. Този извод е съобразен с правилото на чл. 6, ал. 2 ГПК, по силата на което обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните. Недопустимо е ВКС да определи сам правния въпрос, по който е необходимо да се произнесе за преценката на допълнителните критерии по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като би нарушил правата на страните в спора и би могъл да излезе извън пределите на търсените защита и съдействие. В случая касаторът само се е задоволил да заяви, че присъденото му обезщетение не е справедливо, тъй като в друг спор за наказателно производство, продължило една година, са присъдени суми в по-висок от процесния размер. От направеното изявление не е ясно дали касаторът търси отговор на ВКС по въпроса за съдържанието на критерия „справедливост”, закрепен в чл. 52 ЗЗД, или твърди присъждане на различни обезщетения в сравнително близки откъм претърпени неимуществени вреди случаи, или се търси отговор на друг въпрос, поради което за настоящия съдебен състав остава неясно кой правен проблем следва да подложи на преценка в процедурата по чл. 288 ГПК, поради което и заради императива на чл. 6, ал. 2 ГПК, по касационната жалба на Ж. Ж. касационно обжалване не следва да се допуска.
Същият е изводът и спрямо касационната жалба на прокуратурата. Макар подробно да е изложил тезата си както в касационната жалба, така и в изложението на основанията за допускане на касационното обжалване към нея, касаторът и в този случай е пропуснал да заяви общото основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, което поставя ВКС в невъзможност да извърши преценката за наличието на допълнителните критерии в посочения текст. Касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправния въпрос за дължимостта на обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение по смисъла на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, като е засегнал въпроса за причинната връзка между незаконния акт и вредите, но е решил същия в противоречие с установената практика на ВКС. Това изявление е сторено при съображението, че искът е основателен в случай на установена пряка и непосредствена причинна връзка между основанието за отговорността на държавата и настъпването на вредите. Какво се твърди всъщност – не е установена причинна връзка, или претърпените вреди не са преки и непосредствени, и какви са основанията на касатора да заяви подобна теза, не е посочено в правен въпрос, формулиран по критериите на цитираното ТР № 1 /2009 г. В този смисъл представянето и цитирането на съдебна практика не може да преодолее липсата на правния въпрос, след като не е ясно кое точно разрешение на въззивния съд следва да бъде подложено на преценката за съответствие в тълкуването.
На второ място прокуратурата заявява, че съдът се е произнесъл и по материалноправния въпрос за определяне на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост, като е определил обезщетението в противоречие с практиката на ВКС и съдилищата, без в мотивите или диспозитива на решението да е посочил по какъв начин е достигнал до съответния размер на обезщетението и по какъв начин и за всяка една от претърпените неимуществени вреди е определил адекватното и справедливо обезщетение. В тази част на изложението на основанията за касационното обжалване неяснотата е дали се твърди нарушаване на принципа на справедливо обезщетяване по чл. 52 ЗЗД, липса на мотиви за определяне на обезщетението, или необходимостта за всяка вреда да бъде определен конкретен и адекватен размер на обезщетение. Липсата на ясен, конкретен правен въпрос по обусловило изхода на спора разрешение на въззивния съд, както и по-горе, препятства допускането на касационното обжалване.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 207 от 7 април 2014 г., постановено по в.гр.д. № 1421 по описа на апелативния съд в гр. Пловдив за 2013 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: