О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№. 764
София, 23.12.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на седми октомври две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при участието на секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело № 90/2014 година
Производство по чл.288 и сл.ГПК.
Образувано по касационна жалба на Д. К. Н., [населено място] срещу въззивно решение № 534 от 20.03.2013 г. по гр.д.№ 3297/2012 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 1776 от 14.03.2012 г. по гр.д. № 1968/2011 г. на Софийски градски съд за отхвърляне на предявения от касатора против ЗК [фирма] иск с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ за разликата над сумата 84 000 лв. до предявения му размер от 400 000 лв., претендиран като обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на настъпило на 28.01.2008 г. ПТП.
В жалбата се навеждат доводи за неправилност на решението в обжалваната част поради необоснованост и нарушения на закона – чл.51, ал.2 и чл.52 ЗЗД.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди, че съдът се е произнесъл по значимия за делото материалноправен въпрос за релевантните към размера на обезщетенията за неимуществени вреди обстоятелства, които следва да се вземат предвид при определянето му и за съдържанието на понятието „справедливост“ по чл. 52 ЗЗД по отношение на който се поддържа допълнителната предпоставка за достъп до касационен контрол по чл. 280, ал. 1, г.1 ГПК с твърдения, че същият е разрешен в противоречие с ППВС № 4/68 г., както и на постановени от ВКС решения по реда на чл.290 ГПК, съставляваща задължителна съдебна практика за съдилищата, от която въззивният съд се е отклонил. Като втори въпрос на материалното право поставя този за приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД в случаите, в които поведението на пострадалия не е противоправно, като също поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, в подкрепа на което прилага множество решения на ВКС, постановени по новия процесуален ред с твърдение, че въззивният съд се е отклонил от обективираната в приложените от него решения задължителна съдебна практика, което основание се поддържа и по процесуалноправния въпрос може ли съдът да основе решението си на доказателства, събрани в досъдебното производство, а не по реда на ГПК, като аргументира посоченото основание с решение № 43 от 16.04.2009 г. на ВКС по т.д.№ 648/2008 г., ТК, ІІ т.о. и решение № 163 от 26.10.2011 г. на ВКС по т.д.№ 1025/2010 г., ТК, ІІ т.о.
Ответникът по касация ЗК [фирма] и третото лице И. К. Я. не са изразили становище по допустимостта и основателността на касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение въззивният съдебен състав препратил на основание чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съдебен акт, в които е прието от фактическа страна, че на 28.01.2008 г. е настъпило ПТП, при което са били причинени травматични увреждания на долните крайници на ищеца, изразяващи се в порезно-разкъсна рана в задколянната ямка с разкъсване на задколянната артерия, размачкване на венозната врежа и хематом на дясната подбедрица, тежка травматична увреда на тибиалния и фибуларен нерв на лявата подбедрица, които са ограничили обема на движенията на лявата глезенна става и лявото ходило, които са наложили извършване на ампутация на десния долен крайник на нивото на бедрото с последващ лечебен и възстановителен период за срок от около 3-4 месеца, като последица от тях е настъпило трайно пожизнено затруднение на придвижването му, призната му е инвалидност 90% и се придвижва с инвалидна количка; прието е, че произшествието е настъпило в резултат на противоправното поведение на водача на лек автомобил „ Опел А.” с рег. [рег.номер на МПС] И. Я., на който му е наложено наказание по сключеното по н.д.о.х.№ 2150/2009 г. на Бургаски районен съд споразумение по чл. 381 и сл. НПК за това, че в пияно състояние с концентрация на алкохол в кръвта си от 2.70 промила на хиляда, установена с химическа експертиза № 111 от 29.01.2008 г. на БНТЛ-Б. е предизвикал ПТП и по непредпазливост е причинил на пътуващия в същия автомобил Д. К. Н. описаната тежка телесна повреда- престъпление по чл.342 НК във вр. с чл.20, ал.1 и ал.1 ЗДвП. При тези данни е направен извод за наличието на предпоставките на чл.45 ЗЗД за ангажиране отговорността на водача за претърпените от ищеца вреди, а с оглед застраховката „ГО” на автомобила с ответното дружество – наличието на предпоставките за ангажиране отговорността на застрахователя.
При съобразяване на вида на травматичните увреждания, продължителността и интензивността на болките и страданията на ищеца и вида на проведеното лечение, възрастта на ищеца и обществено-икономическите условия към момента на увреждането, както и на дадените от него свидетелски показания в досъдебното производство, според които преди процесното ПТП е бил в заведение заедно с виновния водач на една маса и в една компания и двамата са употребили алкохол в значителни количества, след което сам е поискал от водача да го закара с колата му, като концентрацията на алкохол в кръвта му е била 2.2 промила, въззивният съд е приел, че е налице хипотезата на чл.51, ал.2 ЗЗД, тъй като ищецът сам се е изложил на опасност, създал е условия за увреждането. За справедлив общ размер на обезщетението е счетена сумата 120 000 лв., като при съобразяване на приетите от него 30% процента на съпричиняване, съдът му е определил обезщетение в размер на 84 000 лева, или с 4 000 лева в повече от първата инстанция, присъдила му обезщетение в размер на 80 000 лв., без отчитане на данните за съпричиняване на настъпилия вредоносен резултат.
Настоящият състав намира, че не следва да се допусне касационно разглеждане на въззивното решение.
Първият материалноправен въпрос, свързан с приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на дължимото обезщетение от непозволено увреждане е от значение за крайния изход на спора. По отношение на този въпрос обаче не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният съд се е съобразил при постановяване на обжалваното решение със задължителната съдебна практика на ВКС, обобщена в ППВС № 4/23.12.1968 г., както и в цитираните от касатора постановени от касационния съд решения по реда на чл.290 ГПК. Разликата в присъжданите по делата размери на обезщетенията за неимуществени вреди произтича от различните факти специфични за всеки отделен случай и от събраните доказателства, а не от неточното прилагане на закона – чл. 52 ЗЗД, който установява справедливостта като основен критерий при определяне размера на обезщетението при този вид вреди. В случая в изпълнение на указанията дадени в т. 11 от цитираното Постановление на Пленума на ВС прилагайки разпоредбата на чл. 52 ЗЗД въззивният съд е обсъдил конкретните обстоятелства и значението им за размера на вредите. Що се отнася до преценката на отделните факти и доказателства по делото относими към определяне на конкретния размер на обезщетението при спазване принципа за справедливост, това е въпрос на обоснованост на съдебното решение. В тази връзка оплакванията на касатора за необоснованост и незаконосъобразност представляват отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК, в който смисъл е и ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
По втория от поставените въпроси, свързан с материалноправните предпоставки за приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, общото основание за достъп до касация е осъществено, тъй като произнасянето на съда по този въпрос е довело до определянето на крайния размер на присъденото обезщетение и частичното отхвърляне на иска по чл. 226, ал. 1 КЗ за разликата до пълния му размер.
Във връзка с разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е налице трайна и безпротиворечива практика на ВКС по чл. 290 ГПК, част от която е посочена и от касатора, според която приложението на правилото на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е обусловено от наличието на доказана причинна връзка между поведението на пострадалия /действие или бездействие/, с което обективно създава предпоставки и/или възможност за настъпване на вредоностния резултат. В конкретния случай е преценен като принос на пострадалия за настъпването на вредоностния резултат поставянето му в опасност чрез поемане на риск от него да бъде превозван от алкохолно повлиян водач. Обосновано е, че водачът и пътникът са пили заедно преди ПТП, поради което пострадалият е могъл обективно да възприеме употребата на алкохол от водача, довела до концентрация от 2,7 промила в кръвта му, а в тази на ищеца – до 2.2 промила.
Въззивното решение не е постановено в противоречие с посочената от жалбоподателя практика по чл. 290 ГПК, тъй като е съобразено изцяло с Решение № 98 от 8.07.2010 г. на ВКС по т. д. № 942/2009 г., I т. о., ТК, с което е прието, че поемането на риска, при който пострадалият е бил в състояние да предположи или да допусне да бъде увреден от делинквента, поради употребата му на алкохол, представлява особен случай на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Доколкото в случая са приети за доказани, както употребата на алкохола от водача на МПС, така и знанието за това на увреденото лице, обжалваният акт е постановен съобразно цитирана, обвързваща по-долустоящите съдилища, практиката на ВКС. С оглед горното, не се доказва осъществяването на наведената допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по втория формулиран въпрос – за приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД.
Поставеният процесуалноправен въпрос отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като решаващите изводи на въззивния съд за знанието на пострадалия за употребата на алкохол са изградени въз основа на показанията на касатора, дадени в досъдебното производство. По отношение на този въпрос обаче не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. С цитираното от касатора Решение № 43 от 16.04.2009 г. на ВКС по т. д. № 648/2008 г., II т. о., ТК е прието, че съгласно императивната норма на чл. 222 ГПК (отм.), само влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието и относно това извършено ли е, неговата противоправност и виновността на дееца. Останалите факти, които имат значение за гражданските последици от деянието, в т. ч. и съпричиняването на вредоносния резултат, следва да бъдат установени конкретно със съответните доказателствени средства в рамките на производството по разглеждане на гражданското дело, независимо дали по отношение на същите вече са събрани доказателства в хода на досъдебното производство.
В конкретния случай изводите на въззивния съд не са основани на доказателства, събрани в досъдебното производство, а на дадени в хода му показания на ищеца, които правилно с решението са ценени като извънсъдебно признание на неизгоден за него факт, обективиран в приобщеното като доказателство по делото н.о.х.д.№ 2150/2009 г. на Районен съд-Бургас.
По изложените съображения настоящият състав приема, че не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касация.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 534 от 20.03.2013 г. по гр.д.№ 3297/2012 г. на Софийски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: