О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 760
София, 23.12.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на осемнадесети ноември две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при участието на секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело № 703/2014 година
Производство по чл.288 и сл.ГПК.
Образувано по касационна жалба на М. И. Ч., [населено място] в качеството си на законен представител на И. М. Ч. срещу въззивно решение от 07.11.2013 г. по в.гр.д.№ 2236/2013 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 2379 от 01.04.2013г. по гр.д.№6507/2012 г. на Софийски градски съд в частта за отхвърляне на предявения срещу Г. фонд иск с правно основание чл.288, ал.1, т.2, б.”а” КЗ за разликата над сумата 20 000 лв. до предявения му размер от 30 000 лв., претендирани като обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от уврежданията му в резултат на настъпило на 20.03.2011 г. ПТП.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост и допуснато нарушение на материалния закон – чл.51, ал.2 и чл. 52 ЗЗД, касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК допустимостта на касационното обжалване е обосновано със селективния критерий по чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК по въпросите: 1./Какви са предпоставките, при които е налице съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД за настъпилото ПТП и 2./При определяне на размера на неимуществените вреди даденото от въззивния съд разрешение по приложението на чл.52 ЗЗД е в противоречие с ППВС № 4/1968 г.
Ответникът Г. фонд, [населено място] оспорва допустимостта и основателността на касационната жалба в срока и по реда на чл.287, ал.1 ГПК. Претендира разноски по делото.
Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови въззивното решение Софийският апелативен съд е приел, че следва да се ангажира отговорността на Г. фонд за причинените на ищеца неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от получени телесни увреждания като пътник в МПС, което самокатастрофирало на 20.03.2011 г. При определяне на размера на обезщетението въззивният съд се е позовал на критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД. Решаващият състав е обсъдил събраните по делото доказателства и е отчел възрастта на пострадалия, характера на вида на травматичните увреждания, при което приел, че справедливо по смисъла на чл52 ЗЗД е обезщетение в размер на 30 000 лв., което обаче следва да бъде редуцирано с 1/3 предвид установеното в процеса съпричиняване на вредоносния резултат, тъй като пострадалият е пътувал без да използва система за обезопасяване на деца /чл.137б ЗДвП/. Посочено е, че този извод се основава на заключението на СМЕ, според което травмата е от естество, което предполагало свободно движение на тялото в купето на лекия автомобил.
Допускането на касационното обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК.
По първия от поставените въпроси, свързан с материалноправните предпоставки за приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, общото основание за достъп до касация е осъществено, тъй като произнасянето на съда по този въпрос е довело до определянето на крайния размер на присъденото обезщетение и частичното отхвърляне на иска по чл. 226, ал. 1 КЗ за разликата до пълния му размер.
Във връзка с разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е налице трайна и безпротиворечива практика на ВКС по чл. 290 ГПК, част от която е посочена и от касатора, според която приложението на правилото на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е обусловено от наличието на доказана причинна връзка между поведението на пострадалия /действие или бездействие/, с което обективно създава предпоставки и/или възможност за настъпване на вредоностния резултат. В конкретния случай заключението на медицинската експертиза, въз основа на което е направен извода на решаващия състав за принос на пострадалото дете за настъпването на вредоносния резултат е изградено въз основа на особения механизъм на счупването на дясната раменна кост в долната й част, която най-често се дължи на ротация на лакътната става при здраво захвана ръка върху дръжката на вратата, като при политането на тялото напред силата на задържането му остава само върху фиксираната ръка на дръжката, при което се получава „усукване” в лакътната става, водещо до полученото многофрагментното транскондилто счупване на раменната кост. В случай, че детето е пътувало с предпазен колан, политането напред на тялото и „ротацията” в дясната лакътна става, според експерта би било невъзможно. При така установения механизъм на настъпване на увреждането е прието за категорично установено, че пострадалото дете в нарушение на правилата на ЗДвП – чл.137 е пътувало без обезопасяващ колан. Въззивното решение не е постановено в противоречие с посочената от жалбоподателя практика по чл. 290 ГПК, тъй като в нея липсата на съпричиняване от страна на пострадалото лице е изведена въз основа на конкретно установената фактическа обстановка, която не е идентична с настоящия случай. В съответствие с практиката на ВКС за необходимост от установяване на причинно-следствена връзка между поведението на пострадалия, респ. неупражнен контрол от родителя и увреждането му, съпричиняването е прието от въззивната инстанция при доказано непоставяне на обезопасителния колан, респ. неизползване на система за обезопасяване на деца /чл.137б ЗДвП/, при което пострадалото не би получило посоченото увреждане. Твърдението на касатора, че съдът е приложил чл.51, ал.2 ЗЗД, без да се изясни дали задната седалка на колата е била оборудвана с предпазни колани и били ли са те изправни е некоректно въведено, тъй като се касае до обстоятелства, на които е даден положителен отговор от изслушаната по делото авто-техническа експертиза.
Вторият материалноправен въпрос, свързан с приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на дължимото обезщетение от непозволено увреждане не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. След като с въззивното решение е прието, че справедливото по смисъла на чл.52 ЗЗД обезщетение за претърпените неимуществени вреди е в претендирания в исковата молба размер, очевидно е, че този въпрос не е определящ за изхода на делото. Присъденото с решението обезщетение в по-нисък размер от заявения с исковата молба е последица на приетото от въззивния съд съпричиняване на настъпилия за него вредоносен резултат. Непосочването на правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това.
По изложените съображения настоящият състав приема, че не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касация.
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.8 ГПК на ответника по касация се дължат разноски в размер на 945 лв. – юрисконсултско възнаграждение, изчислено по реда на Наредба № 1/2004 г. на ВАС.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 07.11.2013 г. по в.гр.д.№ 2236/2013 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА М. И. Ч., [населено място] да заплати на Г. фонд, [населено място] разноски за настоящото производство в размер на сумата 945 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: