О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 15
София, 13.01.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 07.10.2014 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 190 /2014 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ТД [фирма], [населено място], чрез адв. Ил.В., против въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 460 от 07.10.2013 год., по в.т.д.№ 709/ 2013 год., с което след отмяна на първоинстанционното решение на Пловдивския окръжен съд № 172 от 19.04.2012 год., по т.д.№ 468/2011 год. са отхвърлени предявените от касатора, като ищец, против [фирма], гр.К. обективно съединени искове по чл.240 ЗЗД за сумата 85 000 евро/ с левова равностойност на 166 245.55 лв./, дължима по договор за паричен заем от 24.03.2008 год., заедно със законната лихва върху тази сума, считано от 17.06.2011 год. до окончателното и изплащане и по чл.86, ал. 1 ЗЗД за сумата 40 436.11 лв.- мораторна лихва върху главницата на задължението за периода 25.03.2009 год – 16.06.2011 год., както и в частта за деловодните разноски.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила.
Основно касаторът възразява срещу извода на въззивния съд, че ответникът е оборил презумпцията на чл.286, ал.3 ТЗ и сключената между страните сделка не е търговска, с аргумент, че предоставянето на заем не е включено в предмета на дейност на последното. Едновременно с това е изразено и несъгласие с приетата от решаващия съд допустимост на така въведеното от ответника възражение, като съображенията на жалбоподателя са, че същото, заявено едва във въззивното производство, е несвоевременно, предвид разпоредената от процесуалния закон преклузия.
В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът се позовава на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на процесуалното и материално право: „ Може ли въззивната инстанция да прави изводи по фактически въпроси, по които страните не са спорели, както и може ли въззивната инстанция да обсъжда незаявено в отговора на ответника възражение, което да послужи за отхвърлянето на иска и представлява ли това нарушение на диспозитивното начало в процеса?”; „Следва ли сделка, сключена между търговци да се приеме за търговска, по см. на чл.286, ал.1 ТЗ, при липса на изначално възражение от страна в процеса, относно това, че процесната сделка не попада в кръга на определящите я като търговска и при липса на проведено оборване на презумпцията по чл.286, ал.3 ТЗ?”;” Допустимо ли е въззивната инстанция да излага правни изводи относно действителната воля на страните за сключване на сделката, както и да обосновава решението си въз основа на писмено доказателство, което не е приобщено към доказателствения материал по делото, когато във вр. с приемането на това писмено доказателство е постановил, че то не следва да се приема, поради забраната на чл.266, ал.1 ГПК?”; „ Длъжен ли е въззивният съд при постановяване на решението си да цени прието писмено доказателство/ нот. заверен препис на документ, представен съгласно чл.183 ГПК/, което не е изключено от първоинстанционния съд и допустимо ли е изключването му едва с въззивното решение?”; Чия е доказателствената тежест при направено оспорване на частен документ, който носи подписа на оспорващата страна, когато тя не отрича автентичността му и може ли въззивният съд да приложи разпоредбата на чл.183 ГПК за изключване на доказателството, при липса на инициирано производство от оспорващата страна по реда на чл.193, ал.2 ГПК?”;” С оглед формалната доказателствена сила на частния документ относно направените от оспорващата го страна изявления в него, открива ли се производство по чл.193, ал.2 ГПК, когато страната оспорва единствено съдържанието му и при открито такова производство, чия е доказателствената тежест?” Ако не се открива производство по чл.193, ал.2 ГПК каква е доказателствената сила на частния документ, относно направените в него изявления?”; „Прилага ли се разпоредбата на чл.301 ТЗ по отношение на сделка, за която не е направено възражение от ответника, че не е търговска и не е проведено доказване от негова страна за оборване презумпцията на чл.286, ал.3 ТЗ?”; „Може ли първоинстанционния съд , обвързан от прогласения в чл.7 ГПК принцип, по своя инициатива да открие производство по чл.193, ал.2 ГПК по оспорване истинността на частен документ, без оспорващата документа страна изрично да е поискала откриване на производство по оспорване истинността на представения документ?”; „Длъжен ли е въззивният съд да коментира неоспорено и прието заключение на в.л. по допусната тройна съдебно- счетоводна експертиза, за начина на осчетоводяване на процесна сделка и не оспорени и приети по делото писмени доказателства, доказващи получаването на заетата сума от ответника?”; „Следва ли съдът при обсъждането и цененето на свидетелските показания да ги обсъди в тяхната цялост и длъжен ли е съдът да мотивира защо не цени част от показанията на свидетел, като обоснове решението си само на една част от същите?”
Ответникът по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразил по допускане на касационното обжалване, поради отсъствие на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК.Алтернативно е възразил по основателността на въведените касационни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи, във вр. с инвокираните оплаквания и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационно обжалване, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение по предявения главен иск, основан на чл.240, ал.1 ЗЗД въззивният съд е приел, че сключеният между страните на 24.03.2008 год. договор за заем, по силата на който ищцовото търговско дружество е предоставило на ответника в заем сумата 85 000 евро, преведена по банков път на две вноски, независимо, че е между търговци, няма правната характеристика на търговска сделка, поради което законовото правило на чл.301 ТЗ е неприложимо.
Изложени са съображения, че заемът не е от кръга на изрично посочените от законодателя в чл.1, ал.1 ТЗ търговски сделки, поради което при въведеното от ответника изрично възражение, че същата не е свързана и с упражняваното от него занятие и безспорно установената неотносимост към предмета му на дейност, вкл. чрез подпомагане на търговската му дейност, преодоляване на временни затруднения, разплащане и пр. търговската дейност, то законовата презумпция на чл. 286, ал.3 ТЗ е оборена и сключеният договор няма правната характеристика и на презумптивна търговска сделка. При обосноваване горния правен извод решаващият състав на Пловдивския апелативен съд се позовал и на показанията на св. Г .Р., които е преценил като безпристрастни и неоспорени от страните по делото в частта им касаеща начина на изготвяне и подписване на дадената от управляващия и представляващ ответното търговско дружество чужд гражданин А. Монтане декларация- потвърждение на процесния заемен договор.
Според съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, неприложимостта на правилото на чл.301 ТЗ следва и от характера и причините, обусловили подписване на процесния договор – ясно съзнание, че не се касае до действителен договор с воля да се задължи ответното търговско дружество да върне посочената в същия сума, а до създаване на документ – формално основание за паричен превод, необходим при извършвана данъчна проверка, които въобще изключват необходимост от противопоставяне на търговеца.
Като аргумент в подкрепа на изразеното разбиране е посочено наличието на множеството, съставени между страните договори за заем, всички подробно описани в процесната декларация- потвърждение, по които според заключенията на изслушаната съдебно счетоводна експертиза няма извършено каквото и да било връщане на парични суми от заемателя, като в тази вр. са и дадените от управителя на ищцовото търговско дружество обяснения пред данъчните органи във вр. с извършена на данъчна проверка на ответника.
Позовавайки се на така установената в хода на процеса липса на дадено съгласие именно за сключване на процесния договор за заем Пловдивският апелативен съд е счел, че същият е и нищожен.
Следователно съобразени решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт позволяват да се приеме, че поставените от касатора процесуалноправни въпроси, свързани с правомощията на въззивната инстанция, с оспорване доказателствената сила на частен документ, изходящ от оспорващия го, с приложението на чл.193, ал.2 ГПК и доказателствената тежест при оспорване доказателствената сила на частен документ, макар и в известен смисъл непрецизно формулирани, имат обуславящ изхода на делото характер, поради което попадат в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК – главна обща предпоставка за допускане на касационното обжалване.
Що се касае до материалноправния въпрос, свързан с приложението на чл.301 ТЗ по отношение на сделка, за която страните не са направили изрично възражение, че не е търговска, то той макар и да е важен, доколкото произнасянето по него няма обуславящ изхода на делото характер не обосновава общата предпоставка за допускане на касационното обжалване. Това е така, защото презумпцията по чл.301 ТЗ може да бъде приложена само към действителна сделка – условие, което в настоящия случай не е налице, предвид приетата от въззивния съд нищожност на процесният договор за заем.
Неоснователно по отношение на релевантните за делото процесуалноправни въпроси е поддържаното селективно основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
Цитираните решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 и сл. ГПК: № 637/27.10.2010 год., по гр.д.№ 883/2010 год. на ІV г.о., № 81 от 01.07.2009 год., по т.д.№ 708/2008 год. на ІІ т.о., № 173 от 12.01.2011 год., по т.д.№ 901/2009 год. на І т.о., № 193/29.06.2012 год., по гр.д.№ 559/2011 год. на ІV г.о., № 478/22.07.2010 год., по гр.д.№ 943/2009 год. на ІV г.о. и № 592/5.12.2008 год., по т.д.№ 306/2008 год. на І т.о. са въобще неотносими, поради което не подлежат на обсъждане. Със същите не са разрешени идентични на поставените от касатора и приети от настоящия съдебен състав за релевантни за изхода на делото правни въпроси, а съгласно задължителните постановки в т.2 на ТР № 1/ 19. 02. 2010 год. на ОСГТК на ВКС основанието за допускане на касационното обжалване е налице, когато в обжалваното въззивно решение, правен въпрос от значение за крайния правен резултат по делото е решен в противоречие със задължителната съдебна практика по същия.
Останалите цитирани решения, включващите са в задължителната съдебна практика по см. на т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, не илюстрират твърдяното от касатора противоречие, поради следното:
С решение № 24/28.01.2010 год., по гр.д.№ 4744/2008 год. на І г.о. е прието, че съдебното решение следва да бъде постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка, а когато някое доказателство се приема за недостоверно съдът следва да изложи мотиви за това.
В случая при постановяване на обжалваното въззивно решение въззивният съд е процедирал именно по този начин. Подложил е на преценка събраните по делото доказателства, вкл. показанията на разпитания свидетел и въз основа на нея е изградил фактическите си и правни изводи по спора. Изложил е и подробни съображения защо не възприема за достоверно приложеното писмено доказателство – декларация – потвърждение от 04.01.2010 год., идентична по съдържание с тази от 21.12.2009 год. и защо е следвало същото да бъде изключено от доказателствения материал по делото. Що се касае до правилността на тази преценка, която всъщност жалбоподателят оспорва, то тя е част от императивно възложената на решаващия съд правораздавателна функция и затова, както последователно приема в практиката си ВКС, относима към процесуалната законосъобразност на обжалвания съдебен акт, подлежи на касационна проверка само при разглеждане по същество на касационните оплаквания, но е ирелевантна към предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, които са предмет на обсъждане в производството по чл.288 ГПК.
С решение № 4/06.02.2012 год., по гр.д.№ 388/2011 год. на ІV г.о. е даден отговор на въпроса за обвързаността на въззивния съд от определението на първостепенния съд по чл.109, ал.4 ГПК/ отм./ и за необходимостта въззивната инстанция след отмяната му сама да обяви за нуждаещи се от доказване съответни факти, т.е. за правомощията на въззивната инстанция във вр. с доклада по делото. Прието е, че в разглежданата хипотеза, въззивният съд не е обвързан от постановеното в първоинстанционното производство определение по чл.109, ал.4 ГПК/ отм./ и с оглед данните по делото може да обяви факт, за който първоинстанционният съд е приел, че не се нуждае от доказване за такъв, подлежащ на доказване, но за това процесуално действие следва да уведоми страните и да им предостави възможност да го докажат по предвидения в ГПК ред. Поддържаното становище частично е възприето и доразвито в т.2 на ТР № 1/0912.2013 год. на ОСГТК на ВКС, като според дадените задължителни за съдилищата разяснения, освен, че страната трябва изрично във въззивната си жалба, или в отговора на същата да се позове на допуснати от първоинстанционния съд нарушения във вр. с доклада по делото, то дори и те да са основателни въззивната инстанция не изготвя нов доклад. В нейно задължение е, обаче, да даде указания на страните относно възможността да посочат относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция, поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания – извинителна по см. на чл. 266, ал.3 ГПК причина за допускане на тези доказателства за първи път във въззивното производство. В случая във въззивната си жалба жалбоподателят изрично се е позовал на допуснато от въззивния съд нарушение, свързано със събиране на относими към спора доказателства и тяхната преценка от ПОС, поради което въззивният съд е бил длъжен да се произнесе по същото. Отделен в тази вр. остава въпросът, че като съд по съществото на спора Пловдивският апелативен съд е бил длъжен да направи и собствена самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал, което е и сторил, приемайки за достоверни показанията на св. Р. и позовавайки се на същите. Преценката на доказателствата е суверенно право на решаващия съд, поради което същата освен, че не подлежи на контрол в производството по чл.288 ГПК, инстанционният контрол върху същата и при разглеждане на касационната жалба по същество е единствено досежно спазване на процесуалния закон при осъществяването и – наличие на съответна аргументация на решаващия съд. Само за пълнота на изложеното следва да се посочи, че в първоинстанционното производство пред ПОС липсва постановено изрично определение, с което търговския характер на процесния заем, да е приет за ненуждаещ се от доказване факт, както некоректно твърди касаторът.
По отношение на процесуалноправния въпрос за възложената доказателствена тежест при оспорване доказателствената сила на частен документ, изходящ от оспорващия го и във вр. с приложението на чл. 193, ал.2 ГПК възприетото от въззивния съд разрешение също е в пълно съгласие както с цитираната от касатора казуална практика на ВКС, така и със служебно известната на настоящия съдебен състав задължителна практика на ВКС. Същата е в смисъл, че частният / диспозитивен или свидетелстващ/ документ се ползва с формална доказателствена сила, т.е. той доказва както факта на писменото изявление, така и неговото авторство, но доказателствената му сила отпада при успешно оспорване на истинността му, за което доказателствената тежест е на страната, която оспорва верността на направеното удостоверително изявление, т.е. на страната която твърди, че признатия от нея според документа факт в действителност не се е осъществил. Същевременно, доколкото оспорването по реда на чл.193 ГПК на верността на документ е средство за защита срещу обвързващата доказателствена сила на последния, то влиза в действие само срещу материалната доказателствена сила на официалните документи, а що се отнася до частните свидетелствуващи документи, съдът ги преценява по вътрешно убеждение, съобразно всички останали данните по делото, като не е обвързан от тяхната материална доказателствена сила в каквато насока са и осъществените от Пловдивския апелативен съд процесуални действия.
Ответната по касационната жалба страна е претендирала деловодни разноски, които с оглед изхода на делото пред касационната инстанция и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК и се следват в размер на сумата 6000 лв., реално заплатено, съгласно приложена фактура № 184 от 21.11.2013 год. и преводно нареждане на [фирма], адвокатско възнаграждение на адв.Ем.Н..
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 460 от 07.10.2013 год., по в.т.д.№ 709/ 2013 год..
ОСЪЖДА [фирма], [населено място] да заплати на [фирма] , гр.К. сумата 6 000 лева / шест хиляди лева/, деловодни разноски за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: