7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 102
София, 27.01.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори януари през две хиляди и петнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 5695 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на А. п. в [населено място], чрез прокурор Б. С., против въззивното решение № 1239 от 18 юни 2014 г., постановено по в.гр.д. № 950 по описа на апелативния съд в гр. София за 2014 г. в частта му, с която е потвърдено решение № 8154 от 3 декември 2013 г., постановено по гр.д. № 3853 по описа на Софийския градски съд за 2013 г. в частта му за осъждане на п.да заплати на В. И. И. от [населено място] 1500 лева обезщетение за претърпени неимуществени вреди от повдигнато и поддържано обвинение в извършване на престъпление, за което е оправдан, ведно с лихвата от 16 февруари 2012 г.
В касационната жалба се поддържа неправилност на решението по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Оспорва се присъденият размер на обезщетението като силно и необосновано завишен, и несъответстващ като еквивалент на действителните неимуществени вреди, претърпени от ищеца. Твърди се нарушение на принципа, залегнал в чл. 52 ЗЗД, както и че не са изложени мотиви за причинната връзка между съответните обстоятелства и понесените от И. вреди, както и значението на всяко от тях за размера на обезвредата, и неотчитане на редица други обстоятелства. Заявява се, че е допуснато съществено нарушение на процесуалните правила като не е сторено произнасяне по възражението на прокуратурата за наличие на предпоставките по чл. 5 ЗОДОВ. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поддържа искане за допускането му в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК.
Срещу същото въззивно решение, но в частта му за потвърждаване на първоинстанционното решение за отхвърляне на иска на В. И. И. против П. на Р. Б. за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, произтекли от незаконно обвинение в извършване на престъпление, за което е бил оправдан за сумата над присъдените 1500 лева до претендираните 26000 лева, е подадена касационна жалба и от В. И. И., чрез процесуалния му представител адв. В. В..
В касационната жалба се заявява неправилност на въззивното решение в обжалваната му част по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се силно и необосновано занижение на определения размер на обезщетението за неимуществени вреди, нарушаване на принципа на справедливост, неотчитане на съответните доказателства в спецификата на случая – тежестта на предвиденото по закона наказание и характера на обвинението, наказателното производство като стресов фактор за детето на касатора, което допълнително е нагнетило чувството му на срам, вина и безпомощност от създадената ситуация, данните за емоционални и психически страдания на ищеца след предявяването на иска, както и че обвинението, според мотивите към оправдателната присъда, е било съставено формално. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се иска допускането му в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК.
И двамата касатори не представят отговор на касационните жалби на насрещната страна.
К. жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК.
С решението си въззивният съд не кредитира показанията на свидетелите в частта, в която обосновават негативното въздействие на наказателното преследване върху здравословното състояние на ищеца, в отношенията му с детето и доброто име в обществото по-интензивно от обичайното, което съпътства всяко едно наказателно преследване, тъй като отсъстват доказателства, установяващи причинна връзка между наказателното преследване и вредите. Искът е приет за установен в своето основание предвид оправдаването на ищеца и търпени от незаконното наказателно преследване вреди, като предвид повдигнатото едно обвинение, взета най-лека мярка за неотклонение, период на извършване на процесуални и процесуално-следствени действия, възрастта на ищеца, негативното въздействие върху здравето и името му в обществото, е заключено, че вредите са обичайните при всяко едно наказателно преследване. Определеният от първата инстанция размер на обезщетението е възприет като правилно преценен като удовлетворяващ обществения критерий за справедливост.
К. съд приема, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване по въпросите на страните в изложенията за допускане на касационното обжалване.
В изложението на прокуратурата се твърди, че въззивният съд се е произнесъл в решението си по процесуалноправния въпрос за определяне на имуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД. По този проблем обаче касаторът е пропуснал да посочи кои точно обективно съществуващи обстоятелства са били пренебрегнати от съда при преценката на обема, продължителността и интензитета на понесените от ищеца вреди от незаконното наказателно преследване с оглед определянето на справедлив размер на обезщетението, а без такава конкретизация касационният съд не може да прецени дали правният въпрос е отправен към обусловило изхода на спора разрешение на въззивния съд. По посочената причина не може да се прецени основателността на твърдението за осъществено нарушение на задължителната съдебна практика, намерила израз в ППВС № 4/1968 г.
Твърди се още, че обжалваното решение противоречи и на ТР № 3 по тълк.д. № 3/2004 г., ОСГК, т. 3 и 11, защото част от твърдените от ищеца неимуществени вреди не са пряка и непосредствена последица от увреждането. И по този проблем касаторът не е посочил кои точно неимуществени вреди не са последица в необходимата връзка с увреждането, поради което касационният съд не може да осъществи дължимата проверка за наличието на допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
П.поддържа, че в нарушение на т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г., ОСГК, въззивният съд не е изложил мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконното обвинение и причинените вреди. Този въпрос не е съобразен с действителните мотиви на съда. Съдът приема, че ищецът е претърпял вреди от осъществени срещу него процесуални и процесуално-следствени действия, повдигнато обвинение и взета мярка за неотклонение, и предвид възрастта на ищеца, негативното въздействие върху здравословното му състояние и върху името му в обществото, като е приел, че при тези обстоятелства (незаконно наказателно преследване) се търпят вреди обичайно. По това заключение на въззивния съд правен въпрос не е поставен.
На следващо място се сочи, че е налице противоречиво разрешаване на въпроса за определяне на размера на неимуществените вреди, претърпени от пострадалото лице, и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ. По този въпрос се твърди, че при сравнително сходни случаи размерите на обезщетенията се определят при големи различия. Сочат се две решения на ВКС по чл. 290 ГПК и влязло в сила решение на въззивен съд. Извън обстоятелството, че разрешенията на ВКС, дадени по граждански дела при действието на ГПК от 2007 г., следва да бъдат отнесени към основанието по т. 1, а не по т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК, не може да се приема наличието на сходни случаи в контекста на осъществен деликт и оттам – да се изисква присъждането на приблизително еднакви размери на обезщетение. Въпросът за съдържанието на критерия „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД и за начина на определяне на справедливо обезщетение за претърпени неимуществени вреди, е бил предмет на изобилна и непротиворечива практика на състави на ВКС. В тази съдебна практика се преутвърждават постановките на ППВС № 4/1968 г., като се отчита спецификата на всеки отделен случай и практическата невъзможност от съществуването на два идентични случая на засягане на съответното благо във връзка с хипотезите на чл. 2 ЗОДОВ както откъм съчетанието на относимите факти, така и съобразно индивидуалните преживявания на всеки потърпевш. Ето защо не може да се твърди, а и да съществува съдебна практика по идентичен или толкова сходен случай, който да обоснове еднакво или противоречиво разрешаване на въпроса за определянето на справедливия размер на обезщетението. Затова и не може да се сподели виждането на касатора за разрешаването на правния въпрос противоречиво, предвид казуалното тълкуване, дадено от съответния съд на установените по съответните дела обстоятелства.
На последно място се иска отговор на въпроса има ли задължение въззивният съд да се произнесе по доводите и възраженията на ответника, свързани с предмета на спора, и съответно предмета на въззивното обжалване, каквито са възраженията на прокуратурата за наличие на предпоставките по чл. 5 ЗОДОВ. Този въпрос не обосновава допускане на касационното обжалване, тъй като неговото разрешаване нито е предпоставило, нито е обусловило изводите на съда в обжалваното решение. Действително в отговора на исковата молба (л. 42 от първоинстанционното производство) е посочено, че се прави възражение за прилагането на чл. 5 ЗОДОВ, което ще бъде конкретизирано след прилагане на наказателното производство. В допълнително становище се сочи, че преценката на продължителността на производството, включително на досъдебното, и на основанията за намаляване на отговорността по чл. 5 ЗОДОВ се извършва чрез анализ на причините, довели до образуване на наказателното производство, а тези обстоятелства могат да се установят само с прилагане на съответното наказателно дело. Заявява се, че неприобщаването на приключилото наказателно производство има за последица незаконосъобразно ограничаване на възможностите на страна в производството да докаже своевременно наведени твърдения. Съдът е оставил искането за прилагане на съответното наказателно дело без уважение. Липсата на произнасяне на първата инстанция е отразено във въззивната жалба като основание за неправилност на решението й. По това възражение е сторено едно единствено изявление на ответника по иска пред първата инстанция, като е заявено, че наказателното производство е било кратко, но то се дължи до голяма степен и е провокирано от действията на ищеца. Предвид посочените обстоятелства, допуснато от съда нарушение на съдопроизводството е формално, тъй като действително липсва произнасяне по направено своевременно възражение, но липсват и ангажирани от заявилия възражението доказателства, респективно – не е изложено питане за нарушаване на съдопроизводството чрез неправилна преценка за определени доказателства като неотносими към заявените от страните тези по спора. Ето защо, дори и да бъде допуснато касационното обжалване, предвид липсата на оплакване за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила във връзка със събирането на доказателства по доводите на страните, тълкуването на ВКС няма да доведе до друг резултат по спорния проблем.
В изложението към касационната жалба на В. И. се преповтарят част от въпросите, повдигнати и в жалбата на прокуратурата. Твърди се, че съществен е въпросът за определяне на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства с оглед точното прилагане на принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД (сочи се противоречие с ППВС № 4/1968 г.), както и въпроса за несъобразяването на част от доказаните неимуществени вреди, претърпени от ищеца, при определяне на размера на обезщетението, въпреки че същите са пряка и непосредствена последица от увреждането и липсвали мотиви за изброените в касационната жалба конкретни обстоятелства, обосноваващи обезщетение в много по-висок размер (твърди се нарушение на т. 11 от ТР № 2 по тълк.д. № 2/2004 г., ОСГК и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г., ОСГК). Очевидно касаторът има предвид посочените в касационната жалба две обстоятелства – не е съобразена тежестта на предвиденото от закона наказание при извършване на съответното деяние и страховите очаквания на ищеца в тази връзка, както и обстоятелството, че наказателното производство е било стресов фактор, повлиял върху детето на касатора, което допълнително е нагнетило изживените от него чувства на срам, вина и безпомощност поради възникналото недоверие на сина му към него, тъй като детето го възприемало като престъпник. За второто обстоятелство, както и за твърденията за негативно въздействие на наказателното преследване върху здравето на ищеца и името му в обществото, в обжалваното решение съдът приема, че липсват доказателства, установяващи наличието на причинната връзка между наказателното преследване и твърдените вреди. Затова при тези мотиви касаторът е следвало да постави правен въпрос по цененето на представените доказателства, но това не е сторено и така е препятствана възможността на ВКС да се произнесе в тази връзка, а поставените правни питания не обосновават допускане на касационното обжалване. Такъв е изводът и по отношение на твърдението за липса на преценка на тежестта на обвинението – съдът е преценил именно тежестта на обвинението, но не е изложил подробни мотиви в тази връзка, а и въпрос в посока на това последно обстоятелство и тук не се поставя.
И този касатор поставя проблема за определяне на обезщетението за неимуществени вреди и как се прилага обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ, с твърдението за противоречие в съдебната практика на съдилищата в страната, защото имало фрапиращи различия в тълкуването и прилагането на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, което е довело до различно решаване на еднородни случаи – при сравнително сходни случаи размерите на обезщетенията се определят при големи различия. По този проблем важи напълно изложеното по него по предходната касационна жалба, поради което няма нужда съображенията да бъдат преповтаряни. Не е обосновано основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Най-накрая се заявява, че присъденият размер на обезщетенията следва да удовлетворява изискванията за справедливост при съществуващите в страната обществено икономически условия на живот в периода на търпене на вредите. Заявено е, че съдът не е отчел реалните икономически условия. Макар да е вярно, че в обжалваното решение съдът да е посочил само, че обезщетението от 1500 лева удовлетворява обществения критерий за справедливост, без да развие тезата какви са съответните условия и оттам да определи обезщетението като тяхна функция, и касаторът е пропуснал да стори същото. При толкова неясен въпрос е невъзможно както неговото уточнение, така и конкретизацията му, поради което и това последно питане не обосновава допускането на касационното обжалване.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1239 от 18 юни 2014 г., постановено по в.гр.д. № 950 по описа на апелативния съд в гр. София за 2014 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: