2
определение на ВКС на РБ, ГК, Първо отделение по гр.д.№ 6462 от 2014 г.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 62
гр.София, 02.02.2015 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Първо отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на двадесет и осми януари две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
като разгледа докладваното от съдия Т.Гроздева гр.д. № 6462 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Б. Е. Б. срещу решение № 204 от 22.07.2014 г. по в.гр.д.№ 171 от 2014 г. на Габровския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 44 от 28.02.2014 г. по гр.д.№ 2366 от 2013 г. на Габровския районен съд за отхвърляне на предявените от Б. Е. Б. против Ц. П. А. иск с правно основание чл.108 ЗС за следния недвижим имот: самостоятелен обект с идентификатор 14218.509.285.1.1., находящ се в сграда с идентификатор 14218.509.285.1 в поземлен имот с идентификатор 14218.509.285 по кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД 18-64 от 26.10.2007 г. на Изпълнителния директор на А., последно изменение със заповед № КД 14-07-105 от 25.02.2011 г. на Началника на С. Г., с административен адрес: [населено място], [улица], ет.1, ап.1 и с предназначение жилище, състоящо се от две стаи, кухня, ниша, тоалетна и коридор, заедно с 1/3 ид.ч. от общите части на сградата и правото на строеж върху терена, представляващ ПИ 2970 от кв.59 по плана на [населено място]-30а и иск с правно основание чл.59 ЗЗД за заплащане на обезщетение за ползването на имота за периода от 28.11.2011 г. до завеждане на иска на 19.07.2013 г. в размер на 3 000 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на завеждане на иска до окончателното заплащане и лихва върху посочената сума, считано от 28.11.2011 г. до предявяването на иска в размер на 600 лв.
К. твърди, че решението на Габровския окръжен съд е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК.
Като основания за допускане на касационното обжалване сочи чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. Твърди противоречие със задължителна и незадължителна практика на съда /решение № 1985 от 17.10.2005 г. по гр.д.№ 1075 от 2005 г. на ВКС, Четвърто г.о., решение № 378 от 10.08.1988 г. по гр.д.№ 286 от 1988 г. на ВС, Първо г.о., решение № 126 от 09.02.2010 г. по гр.д.№ 4975 от 2008 г. на ВКС, Трето г.о./ по въпроса: длъжен ли е въззивният съд да изгради фактически изводи относно всички релевантни за спора обстоятелства /в случая и за трите предпоставки за уважаване на предявения иск по чл.108 ЗС, а не само относно владението на имота/ и да изложи съображения във връзка с всички направени доводи. Освен това счита, че произнасянето на ВКС по този въпрос би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
В писмен отговор от 06.10.2014 г. ответникът по жалбата Ц. П. А. оспорва същата.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Първо отделение на Гражданска колегия по допустимостта на касационното обжалване счита следното: За да постанови решението за потвърждаване решението на първоинстанционния съд, въззивният съд е приел, че предявеният иск с правно основание чл.108 ЗС е неоснователен по няколко съображения: тъй като не било установено ответникът Ц. А. да е ползвал процесния апартамент след 28.11.2011 г., когато с нотариален акт го е прехвърлил на ищеца Б. Б. /напротив от показанията на свидетелите И. и И. се установявало, че А. не живеел и не бил виждан в този апартамент, а живеел в чужбина/, тъй като от наличието на останали в апартамента след продажбата му вещи на ответника не можело да се прави извод, че ответникът продължавал да полза процесния апартамент /доколкото не било установено апартаментът да е бил закупен от ищеца необзаведен и продавачът /ответникът по настоящото дело/ да е поемал задължение след покупко-продажбата да изнесе намиращото се в апартамента обзавеждане/ и тъй като на 25.04.2012 г. самият ищец е предал владението на имота на трето лице по спора- С. А., с която е сключил предварителен договор за продажба /което се установявало от самия предварителен договор и от подадения от ищеца сигнал в РП-Г. срещу С. А./.
Така постановеното решение не противоречи на посочената от касатора практика на ВКС:
1. В решение № 1985 от 17.10.2005 г. по гр.д.№ 1075 от 2005 г. на ВКС, Четвърто г.о., прието по реда на ГПК от 1952 г. /отм./ и като такова представляващо незадължителна практика на ВКС, е прието, че в решението си въззивният съд следва да посочи точно и ясно какво приема за установено относно фактическите положения и на кои доказателства основава фактическите си изводи, както и да изгради фактически изводи относно всички релевантни за спора обстоятелства. Като постановено по реда на отменения ГПК това решение се основава на процесуалните разпоредби на този отменен закон. В. производство, по което е постановено обжалваното решение, обаче, е разгледано по реда на новия ГПК, в сила от 01.03.2008 г., поради което за него приложими са разпоредбите на този ГПК, според които въззивният съд се произнася служебно само по валидността и допустимостта на решението, а по неговата правилност е ограничен от посоченото във въвзивната жалба /чл.269 ГПК/. В този смисъл е и приетото в Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съобразно с тази разпоредба на закона и това ТР, в мотивите на решението на Габровския окръжен съд са изложени съображения само относно доводите на ищеца във въззивната му жалба за неправилност на първоинстанционното решение: Първият от тези доводи е бил за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения, изразяващи се в даване ход на делото в съдебно заседание от 28.01.2014 г. при нередовно призовани страни, неправилно заличаване на допусната експертиза по иска с правно основание чл.59 ЗЗД и лишаване на ищеца от възможност да ангажира нови доказателства, като по този довод въззивният съд, след като го счел за основателен, е допуснал и събрал поисканите от ищеца във въззивната му жалба нови доказателства /свидетели и заключение на експертиза/. Вторият довод във възивната жалба е бил относно неправилност на първоинстанционното решение в частта му, в която е било прието, че ответникът не ползвал процесния имот, по който довод въззивният съд е изложил подробни мотиви в решението си.
2. В решение № 378 от 10.08.1988 г. по гр.д.№ 286 от 1988 г. на ВС, Първо г.о., постановено по реда на ГПК от 1952 г. /отм./ и като такова представляващо незадължителна практика на ВКС, е прието, че когато второинстанционният съд отмени обжалваното пред него първоинстанционно решение и постанови ново решение по съществото на спора, последното следва да съдържа съображения във връзка с всички доводи, направени пред първата инстанция. Няма противоречие между това решение на ВС и обжалваното решение, в което съдът не е отменил решението на първоинстанционния съд, а го е потвърдил, при което съгласно чл.269 ГПК е бил длъжен да се произнесе се по всички доводи на страните, а само по изложените във въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение.
3. В решение № 126 от 09.02.2010 г. по гр.д.№ 4975 от 2008 г. на ВКС, Трето г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК и като такова представляващо задължителна съдебна практика, е прието, че при предявен ревандикационен иск въззивният съд е длъжен да се произнесе и по трите предпоставки за уважаване на този иск, включително и по първата от тях /за това кой е собственик на процесния имот/. Видно от това решение, то е постановено по повод обжалване на решение на въззивен съд, постановено по реда на ГПК от 1952 г. /отм./- проверяваното по гр.д.№ 4975 от 2008 г. от ВКС решение на възивния съд е по гр.д.№ 1362 от 2007 г. по въззивно производство, образувано преди приемането на ГПК, в сила от 01.03.2008 г., което съгласно пар.2, ал.2 от ПЗР на този ГПК се е разглеждало по реда на отменения ГПК. Поради това това решение на ВКС не намира приложение по отношение на въззивното производство, по което е постановено обжалваното решение на Габровския окръжен съд, което, както бе посочено и по-горе, се разглежда по процесуалните правила на новия ГПК. А според тези правила, въззивният съд се произнася само по доводите във въззивната жалба за неправилност на първоинстанционното решение, като в случай, когато тези доводи касаят само една от предпоставките за уважаване на ревандикационния иск, въззивният съд е длъжен да се произнесе само по тази предпоставка.
Поради гореизложеното не са налице основанията на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Габровския окръжен съд.
Не е налице и основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване, така както това основание бе разяснено в т.4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.гр.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС: По поставения от касатора процесуалноправен въпрос има практика на ВКС /посоченото по-горе Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС и решения на ВКС по чл.290 ГПК/, на която обжалваното решение не противоречи и от постановяването на която не са настъпили такива промени в обществените условия или в законодателството, които да налагат промяната на тази практика.
С оглед на всичко гореизложеното решението на Габровския окръжен съд не следва да бъде допускано до касационно обжалване.
Ответникът по жалбата не претендира за направени от него разноски по делото пред ВКС, поради което такива разноски не следва да му бъдат присъждани.
Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 204 от 22.07.2014 г. по в.гр.д.№ 171 от 2014 г. на Габровския окръжен съд.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.