5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 220
гр.София, 13.02.2015 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на дванадесети февруари през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 111 по описа за 2015 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] – [населено място], чрез адв. В. Т., срещу въззивно решение №237/ 30.09.2014г., постановено по възз.гр.д.№280/2014г. на Окръжен съд – Габрово, с което е потвърдено решение № 158/08.04.2014г. по гр.д. №1178/ 2013г. на Районен съд – Габрово. С първоинстанционното решение е отхвърлен като неоснователен частичен иск с правно основание чл.61 ал.2 ЗЗД за сумата 20000 лева, предявен от [фирма] – [населено място] срещу [община].
В жалбата се сочи, че атакуваният съдебен акт е неправилен, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за отмяна по чл.281 ал.1 т.3 ГПК.
В представеното изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се иска допускане на касационното обжалване на основанията по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК. Поставени са въпроси – процесуалноправни и материалноправни, които обобщени се свеждат до следното:
Първата група въпроси се отнася до: задължението на съда в доклада по чл.146 ГПК да отдели спорното от безспорното; да разпредели на доказателствената тежест в процеса; да определи правната квалификация на иска; да посочи кои факти не се нуждаят от доказване; да подложи на преценка и анализ всички релевантни за спора доказателства.
Втората група въпроси касае – приложим ли е институтът на заобикаляне на закона към извъндоговорните източници на облигационни отношения, какъвто е воденето на чужда работа без пълномощие; какъв е обемът на отговорността по чл.61 ал.2 ЗЗД на лицето, в чийто интерес е предприета работата. Касаторът твърди, че е налице противоречие на въззивното решение със задължителната съдебна практика на ВКС по поставените въпроси – решение №549 / 29.10.2010г. по гр.д. №56/2010г. IV г.о., решение №274/13.12.2011г. по гр.д. №1514/2010г., II г.о., решение №337/05.10.2012г. по гр.д. №1269/2011г. IV г.о., решение №149/03.07.2012г. по гр.д. №1084/2011г. III г.о., решение №222/24.06. 2011г. по гр.д. №982/2010г. I г.о., решение №190/13.07.2011г. по гр.д. №1057/2010г. III г.о., решение №339 /10.10.2011г. по гр.д. №1072/2010г. I г.о. на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК. По втората група въпроси поддържа и наличието на основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
Ответната страна, в срока по чл.287 ГПК, е представила писмен отговор, в който поддържа становище за неоснователност на жалбата.
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл.283 ГПК, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което е допустима.
Производството се е развило по предявен частичен иск с правно основание чл.61 ал.2 ЗЗД за заплащане на сумата 20 000 лв., като ищецът е твърдял, че ответната община се е обогатила неоснователно със стойността на извършените СМР в общински обект – детска площадка и градинка, граничещи със сграда и терен на търговския обект, собственост на [фирма]. Първоинстанционният съд, въз основа на изложените в исковата молба факти и обстоятелства, е квалифицирал претенцията като такава по чл.61 ал.2 ЗЗД, но я е отхвърлил като неоснователна и недоказана. Посочил е, че процесните работи са предприети по инициатива на ищеца, който е декларирал пред общината намерението си да инвестира средства в обекта; извършеното е изключително и само в негов интерес, като ответната страна по никакъв начин не се е обогатила от осъщественото благоустрояване. За да потвърди решението на районния съд, въззивният съд също е приел, че не е доказано обогатяване на [община], а облагородяването на обекта е предприето само с оглед търговския интерес на [фирма] – [населено място]. Ищецът сам е предложил да инвестира в благоустрояването и ремонта на детската площадка, намираща се в съседство със собствения му търговски център и използвана от клиентите му при посещението в него. При обсъждането на инвестиционното намерение на дружеството да извърши ремонтни дейности в общинския имот, общината не се е противопоставила, защото въпрос за заплащане на някакво възнаграждение, или за участие със средства и от нейна страна, не се е обсъждал. Предложението на ищцовото дружество е възприето като дарствено намерение, а единственото задължение на ответника било да даде съгласие и разрешение за извършване на благоустрояването в имота. Установено е и, че въпросната детска площадка и градинка е поддържана в добър експлоатационен вид от общината, била е ремонтирана основно през 2002г. по проекта „Красива България” и не е съществувала някаква необходимост към 2009г., обектът да се благоустроява. Прието е, че работата е предприета от ищцовото дружество само в негов интерес, за да се придаде друг вид на терена около собствения му търговски обект и удобства за родителите, посещаващи заведението на партерния етаж. Като е подложил на пълен анализ всички събрани по делото писмени, гласни доказателства и е обсъдил заключенията на експертизите, въззивният съд е стигнал до извода, че в случая не е налице обогатяване на ответната община, доколкото става въпрос за имот, предназначен за обществено ползване, който се е намирал в добро състояние, а е променен от ищеца с намерение да обслужва по-пълно собствените му търговски интереси и след заявено доброволно желание да се направи въпросната инвестиция.
При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационния контрол.
Съгласно приетото с ТР№1/2009г. ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд, или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение /чл. 281, т. 3 ГПК/.
Поставените от касатора въпроси не са обусловили волята на съда при постановяване на атакувания съдебен акт. По същество те се отнасят до правилността на въззивното решение, която не може да се проверява в производството по чл.288 ГПК.
Първата група въпроси се отнасят до твърдяни от страната процесуални нарушения, допуснати от въззивната инстанция. Представените копия от решения на състави на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК, в противоречие с които се твърди, че е произнесено въззивното решение, доколкото част от тях касаят въведените процесуални въпроси, не е необходимо да се обсъждат, тъй като практиката е уеднаквена с приемането на ТР№1/2013г. на ОСГТК на ВКС. В цитираното тълкувателно решение /т.2/ е прието, че въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. В случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. Когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, като даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства.
В случая, с въззивната жалба като нарушение на процесуалните правила от първата инстанция е въведено оплакване, че „съдът не е решил делото съгласно дадения от него доклад”, както и че „за първи път в решението си се е позовал на общоизвестен факт, който не е бил съобщен с доклада като правнорелевантен” и на страната не била дадена възможност да вземе становище по него. Въззивната инстанция е приела, че районният съд не е допуснал твърдяните процесуални нарушения – докладът му съответства на изискванията на чл.146 ГПК и е приет от страните без възражения, или допълнения; правната квалификация е правилно определена, въз основа на фактите и обстоятелствата, изложени в исковата молба; на страните са дадени указания във връзка с разпределянето на доказателствената тежест в процеса; а „общоизвестният факт”, касаещ начина на ползване на обекта, по който [фирма] е твърдяло, че е лишено от възможността да вземе становище – е въведен от ответната страна с отговора й на исковата молба, т.е. този факт не е коментиран за първи път в решението. В изложението на касатора, аргументацията на изведените процесуалноправни въпроси изразява несъгласие с обсъждането на доказателствата, преценката и анализа им от страна на въззивния съд и обосноваността на изводите му, което както се посочи не може да е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК.
Втората група въпроси – приложим ли е институтът на заобикаляне на закона към извъндоговорните източници на облигационни отношения, какъвто е воденето на чужда работа без пълномощие и какъв е обемът на отговорността по чл.61 ал.2 ЗЗД на лицето, в чийто интерес е предприета работата – са ирелевантни за изхода на спора. Записаното от въззивния съд с едно изречение в мотивите му, че в случая чрез института на воденето на чужда работа без пълномощие, страните биха могли да заобиколят закона, тъй като „общината няма право да договаря с всеки, без да е провела процедура по ЗОП”, не представлява решаващ извод на съда за отхвърляне на претенцията. Основното, което е мотивирало въззивната инстанция, за да възприеме извода за неоснователност на иска е, че ремонтът на детската площадка и градинката са предприети от ищеца изключително в негов интерес, без да има необходимост от подобна работа; че при преговорите с общината дружеството е заявило дарствено намерение да инвестира собствени средства, срещу единствения поет насрещен ангажимент – общината да даде разрешение за извършване на СМР. В тези случаи, когато е установено, че извършената работа е предприета само в интерес на заинтересования, с дарствено намерение и без никаква необходимост от осъществяването й, макар и със знанието на собственика, отговорността на последния не може да бъде ангажирана по правилата на неоснователното обогатяване.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №237 от 30.09.2014г., постановено по възз.гр.д.№280/2014г. по описа на Окръжен съд – Габорово.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.