О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 271
гр.София, 20.02.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
осемнадесети февруари две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 238/ 2015 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по искане на П. на Р. Б. (П.) за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 1990 от 31.10.2014 г. по гр.д.№ 2280/ 2014 г., с което е потвърдено решение на Монтански окръжен съд по гр.д.№ 244/ 2013 г. и по този начин П. е осъдена да заплати на Л. А. И. на основание чл.2 ЗОДОВ сумата 5 000 лв – обезщетение за неимуществени вреди от наказателно обвинение за престъпления по чл.244 ал.1 и ал.2 НК, за които е оправдан с присъда; и за престъпление по чл.209 ал.1 НК, за което наказателното производството е прекратено, като за разликата до пълния предявен размер от 55 000 лв искът е отхвърлен.
Касационна жалба от ищеца Л. А. не е подадена, а П. обжалва решението само в осъдителната по отношение на нея част, поради което в отхвърлителната част въззивното решение е влязло в сила.
В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК П. повдига процесуалноправните въпроси за задължението на въззивния съд да подложи на преценка всички обстоятелства, които са от значение за точното прилагане на принципа на справедливост и да изложи мотиви по въпроса стоят ли вредите в причинна връзка с незаконното обвинение, които счита, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. Повдига и материалноправния въпрос за приложението на критерия „справедливост” за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, който поддържа, че е разрешен в противоречие с практиката на ВКС и по който има противоречива практика. Моли за допускане на касационно обжалване.
Ответната страна, Л. А., не взема становище по жалбата.
Съдът намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.
За да уважи иска до размер 5 000 лв, въззивният съд е приел за установено, че срещу ищеца Л. А. е било образувано наказателно производство за извършено престъпление по чл.242 ал.1 и ал.2 НК с постановление от 13.12.1999 г. и срещу него е била взета мярка за неотклонение „задържане под стража” до 28.12.2000 г., когато мярката е изменена в парична гаранция в размер 500 лв. На 21.02.2000 г. срещу ищеца е повдигнато и обвинение за извършено престъпление по чл.209 ал.1 НК (доколкото се е опитал да закупи вещи с подправените парични знаци, за които е основното обвинение). От 18.09.2000 г. до 20.11.2008 г. по делото не са извършвани никакви действия, наказателното производство е било спряно. То е възобновено на 20.11.2008 г., а с постановление на прокуратурата от 15.07.2009 г. е прекратено частично – досежно извършеното престъпление по чл.209 НК. За престъпленията по чл.242 ал.1 и 2 НК в съда е бил внесен обвинителен акт, а съдебното производство приключило на първа инстанция с присъда от 15.12.2009 г., с която ищецът бил оправдан. С решение от 12.04.2010 г. въззивната инстанция потвърдила оправдателната присъда, но това решение е отменено от ВКС по НОХД № 331/ 2010 г., І н.о., и делото е върнато за ново разглеждане от стадия на съдебното заседание пред първоинстанционния съд. При новото разглеждане на делото съдът признал подсъдимия за невиновен в извършване на престъплението по чл.242 ал.1 НК и го оправдал, но за престъплението по чл.242 ал.2 НК постановил осъдителна присъда. По жалба на ищеца въззивният съд отменил осъдителната присъда и признал ищеца за невиновен и по второто обвинение, като го оправдал изцяло. Присъдата на въззивния съд е влязла в сила от 15.10.2012 г., когато е потвърдена от Върховния касационен съд по НОХД № 1082/ 2012 г., ІІІ н.о. При тези факти съдът приел, че отговорността на държавата е ангажирана и тя следва да обезщети ищеца за вредите от неоснователното обвинение, доколкото такива са установени в причинна връзка с него. Посочил, че причинната връзка не се предполага и следва да бъде доказана от ищеца. Той не е ангажирал доказателства, че е преживял от воденото наказателно производство негативни емоции, по-големи от обичайните. При съвкупното отчитане на това обстоятелство, продължителността на наказателната репресия спрямо ищеца и на времето, през което е бил с най-тежката мярка за процесуална принуда, съдът счел за справедливо ищецът да бъде възмезден за търпените неимуществени вреди със сумата 5 000 лв.
Предвид мотивировката на обжалваното решение, поставените от касатора въпроси го обуславят, но не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС и не се разрешават противоречиво от съдилищата. Размерът на обезщетението е определен при спазване на указанията, дадени на съдилищата с обвързващо тълкуване, обективирано в Постановление на Пленума на ВС № 4 от 1968 г., Тълкувателно решение № 1 от 2001 г. и Тълкувателно решение № 3 от 2005 г. на ОСГК на ВКС. При присъждане на обезщетението са съобразени установените по делото обстоятелства, които са релевантни за определянето му в справедлив размер. Въззивният съд не е приел, че следва да се присъди обезщетение за вреди, които не са в причинна връзка с незаконното обвинение, нито фактически е достигнал до такъв резултат. Той изрично е посочил в мотивите на обжалваното решение, че установяването на причинната връзка е в тежест на ищеца и че същият не е ангажирал доказателства за вреди, по-големи от обичайните. Обезщетение е присъдено само за тези вреди, за които съдът е приел, че се явяват пряка последица от повдигнатото и поддържано обвинение срещу ищеца.
Неоснователно касаторът поддържа, че е налице противоречива практика при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Съгласно Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г. на ОСГТК на ВКС, извод за наличие на такава може да се направи само при различно разрешаване на един и същ правен въпрос в две влезли в сила решения, като касаторът е този, който следва да представи доказателства за това. П. се позовава на решения на ВКС по гр.д.№ 80/ 2011 г., ІV г.о. и по гр.д.№ 637/ 2011 г., ІІІ г.о, както и на решение на Софийски апелативен съд по гр.д.№ 168/ 2011 г., но в тях не се разрешават правни въпроси по противоположен начин на този, по който са разрешени в обжалваното решение. Решение по гр.д.№ 80/ 2011 г., ІV г.о. на ВКС, няма нищо общо с правната проблематика, стояща по настоящето дело. То дава отговор на въпроса дължи ли държавата обезщетение за вреди от обвинение, което е прекратено по искане на пострадалия и по което обвиненото лице не се е възползвало от възможността да поиска продължаване на производството, въпреки заявлението на пострадалия. Този въпрос по настоящето производство не е стоял, съответно не е разрешаван. Що се касае до другите две решения, противоречие между тях и обжалваното решение относно критерия „справедливост” при определяне на размера на обезщетението, не може да бъде изведено. Такова може да има когато при идентично обвинение и взети по него мерки, както и при идентични последици в емоционалната сфера на незаконно обвиненото лице, са присъдени съществено различаващи се по размер обезщетения. Случаят не е такъв, тъй като по представените от касатора влезли в сила решения са обезщетени вреди от неоснователно обвинение по наказателни производства с различна продължителност и повдигнати обвинения и при различни като интензитет мерки за принуда и неотклонение. Поради това не може да се приеме, че двете решения, съпоставени с обжалваното, обективират противоречива практика.
По повдигнатите въпроси не са налице основанията нито по т.1, нито по т.2 на ал.1 на чл.280 ГПК, поради което не са налице предпоставките за осъществяване на касационен контрол върху обжалвания акт.
По изложените съображения съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 1990 от 31.10.2014 г. по гр.д.№ 2280/ 2014 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: