4
определение на ВКС на РБ, ГК, Първо отделение по гр.д.№ 86 от 2015 г.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 109
гр.София, 23.02. 2015 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Първо отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на осемнадесети февруари две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
като разгледа докладваното от съдия Т.Гроздева гр.д. № 86 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ц. Т. С. срещу решение от 05.08.2014 г. по в.гр.д.№ 9449 от 2013 г. на Софийския градски съд, ВО, I. състав, с което е отменено решение от 12.04.2010 г. по гр.д.№ 14300 от 2009 г. на Софийския районен съд, 57 състав и вместо него е постановено решение за отхвърляне на предявения от Ц. Т. С. срещу С. Г. Д. и И. Г. Д. иск за делба на еднофамилна двуетажна жилищна сграда в [населено място], район О. купел, [улица] със застроена площ от 107 кв.м. заедно с дворното място, в което е построена сградата, представляващо УПИ XI-288 в кв.234а по плана на [населено място], местността „Девети септември”, целия с площ по нотариален акт 925 кв.м., а по скица- 955 кв.м.
К. твърди, че решението на Софийския градски съд е неправилно като постановено при допуснати съществени процесуални нарушения и необосновано- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК.
Като основания за допускане на касационното обжалване по същество сочи чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. Твърди, че обжалваното решение противоречи на посочена от него задължителна и незадължителна съдебна практика /решение № 122 от 03.06.2013 г. по гр.д.№ 902 от 2012 г. на ВКС, Първо г.о., решение № 745 от 13.01.2011 г. по гр.д.№ 79 от 2010 г. на ВКС, Трето г.о., и решение № 373 от 17.10.2008 г. по гр.д.№ 2272 от 2007 г. на ВКС, Първо г.о./ по въпроса: съставлява ли законосъобразна тежест на завещанието по смисъла на чл.17 ЗН вмененото в същото задължение на заветник да вземе участие с половината от стойността, изразходвана за работа и допълнителни материали за изграждане на обект, който не е предмет на конкретния завет, а е бъдещо имущество, което следва да се придобие от трето лице. Освен това твърди, че от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, г.3 ГПК би било произнасянето на ВКС по следните въпроси: когато в полза на наследници по закон има извършен завет от наследодателя, какви /кои/ конклудентни действия указват да има изрично приемане на завета и когато няма изрично приемане на наследството, оставено със завет, а от конклудентните действия на наследника може да се направи извод, че същият не е приел завета, а е приел наследството като универсален наследник по закон, може ли този завет да ползва трети лица-приобретатели на наследственото имущество при условие, че придобитият от третите лица имот е индивидуализиран не чрез завета, а съгласно наследствените квоти по закон.
В писмен отговор от 29.12.2014 г. ответниците по касационната жалба С. Г. Д. и И. Г. Д. оспорват същата. Претендират за разноски.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Първо отделение на Гражданска колегия по допустимостта на касационното обжалване счита следното: За да постанови обжалваното решение за отхвърляне на предявения иск за делба на еднофамилна жилищна сграда, въззивният съд е приел, че между страните не е налице съсобственост на сградата- че първият етаж от нея е станал собственост на праводателя на ответниците Д. Т. С., а втория- на ищеца Ц. Т. С. на основание завет, обективиран в саморъчно завещание на Т. Г. С. от 25.08.1990 г. Приел е за неоснователно направеното от ищеца възражение за нищожност на завета на основание чл.42, б.”в” ЗН, тъй като в него не се съдържало условие или тежест, които са невъзможни- завещанието от 25.08.1990 г. въобще не било направено под условие, а съдържащата се в него тежест /задължение на сина Д. С. да участва наравно с брат си Ц. С. при изграждане на общите по предназначение части на сградата, ако Ц. реши да преустрои таванския си етаж в пълноценен етаж/ не е невъзможна. Прието е и че с това разпореждане на завещателя не се нарушава безвъзмездния характер на завещанието, тъй като същото е за поемане на разходи за след смъртта на завещателя и то разходи за изграждане на общи части на сградата, чието поддържане и изграждане по принцип е за сметка на всички етажни собственици в тази сграда.
С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение първият от поставените от касатора правни въпроси /съставлява ли законосъобразна тежест на завещанието по смисъла на чл.17 ЗН вмененото в същото задължение на заветник да вземе участие с половината от стойността, изразходвана за работа и допълнителни материали за изграждане на обект, който не е предмет на конкретния завет, а е бъдещо имущество, което следва да се придобие от трето лице/ е относим към спора по конкретното дело. Не са налице обаче основанията на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване по този въпрос, тъй като приетото в обжалваното решение не противоречи на приетото в посочените от касатора решения на ВКС: В решение № 122 от 03.06.2013 г. по гр.д.№ 902 от 2012 г. на ВКС, Първо г.о. и в решение № 745 от 13.01.2011 г. по гр.д.№ 79 от 2010 г. на ВКС, Трето г.о., постановени по реда на чл.290 ГПК и като такива представляващи задължителна съдебна практика и в решение № 373 от 17.10.2008 г. по гр.д.№ 2272 от 2007 г. на ВКС, Първо г.о., постановено по реда на ГПК /отм./ и като такова представляващо незадължителна съдебна практика, е прието, че завещание, в което на заветника се вменява задължение да гледа трето лице от момента на съставяне на завещанието, а не от момента на откриване на наследството, е нищожно, тъй като такава клауза от завещанието сочи на това, че то има възнаградителен характер. Касаело се не за вменяване на задължение да се извърши нещо еднократно и определено по смисъла на чл.17 ЗН и то след смъртта на завещателя, а до вменяване на едно дългосрочно за неопределено време и по обем престиране на грижи и издръжка по отношение на трето лице, тоест завещателят има очакване за материално-възмездна престация от заветника, което изключва приложението на чл.17 ЗН и води до нищожност на завещанието. Хипотезата по настоящото дело е съвсем различна: завещанието на Т. С. е с тежест за един от заветниците да участва със средства в евентуалното преустройство и поддържане на общите части на сградата, което ще се извърши след откриване на наследството, която клауза от завещанието не сочи на възнаградителен характер на това завещание.
Вторият и третият поставени от касатора правни въпроси /когато в полза на наследници по закон има извършен завет от наследодателя, какви /кои/ конклудентни действия указват да има изрично приемане на завета и когато няма изрично приемане на наследството, оставено със завет, а от конклудентните действия на наследника може да се направи извод, че същият не е приел завета, а е приел наследството като универсален наследник по закон, може ли този завет да ползва трети лица-приобретатели на наследственото имущество при условие, че придобитият от третите лица имот е индивидуализиран не чрез завета, а съгласно наследствените квоти по закон/ не могат да обусловят допускане на касационното обжалване, тъй като не са въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, така както бе разяснено това понятие в т.1 от Тълкувателно решение №1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС: Тези въпроси не са включени в предмета на делото и не са обусловили изводите на съда в обжалваното решение /в обжалваното решение съдът не се е произнасял относно това приет ли е заветът и с какви действия/. Въпреки че е пререшил спора по въззивна жалба на ответниците, въззивният съд не е и бил длъжен да се произнася по тези въпроси, тъй като те не са били поставени от ищеца нито до приключване на делото пред първата инстанция, нито в отговора на въззивната жалба, нито до приключване на делото пред въззивния съд.
Поради гореизложеното и тъй като касаторът не е посочил други правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, касаещи правилността на решението на СГС, касационното обжалване на това решение не следва да се допуска.
С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответниците по жалбата направените от тях разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 800 лв.
Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 05.08.2014 г. по в.гр.д.№ 9449 от 2013 г. на Софийския градски съд, ВО, I. състав.
ОСЪЖДА Ц. Т. С.- ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], ет.2 да заплати на С. Г. Д. и И. Г. Д. и двамата от [населено място], [улица], ет.1 на основание чл.78 ГПК сумата 800 лв. /осемстотин лева/, представляваща разноски за адвокат по делото пред ВКС.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.