Определение по гр.д. на ВКС , І-во гражданско отделение стр.3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 110
София, 23.02.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осемнадесети февруари две хиляди и петнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бранислава Павлова
ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева
Владимир Йорданов
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр.дело N 140 /2015 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. И. Д. срещу въззивно решение от 15.05.2014 г. по гр.д. № 15404 /2013 г. по описа на Софийски градски съд, г.о, ІІ б. възз. с-в., с което 1) е обезсилено решение от 30.05.2013 г. по гр.д. № 40254 /2011 г. на Софийски районен съд, г.о., 27 с-в. в частта, с която е отхвърлен иск по чл.30 ЗН и е отменено в останалата част и вместо това е постановено друго, с което на основание чл.124,ал.1 ГПК е признато за установено по иска на Е. А. Д. срещу А. И. Д., че Е. А. Д. е собственик на апартамент в [населено място]. След подаването на жалбата и след изтичане на срока за обжалване (въззивното решение е съобщено на 29.07.2014 г. и срокът за обжалване е изтекъл в края на деня 29.08.2014 г., петък, присъствен ден) жалбоподателят е представил допълнения към касационната жалба, както и писмени доказателства, които не следва да бъдат обсъждани, допълненията – като подадени след срока, а писмените доказателства – и поради естеството на производството по чл.288 ГПК.
Жалбоподателят твърди, че решението е неправилно и иска то да бъде допуснато до касационно обжалване, като излага основания за това.
Насрещната страна Е. А. Д. не е подал писмен отговор на касационната жалба.
Настоящият състав намира, че жалбата е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение и не е налице изключението по чл.280,ал.2 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел следното :
Ищецът основава иска си за собственост на процесния апартамент на наследяване от своя син, който го е придобил чрез наследяване от своята майка (бивша съпруга на ищеца), двамата са починали от задушаване при пожар в апартамента. Ищецът оспорва издаденото от покойната саморъчно завещание в полза на ответника, като неистинско, т.к. не е подписано от завещателя и като унищожаемо, т.к. завещателят не е разбирала свойството и значението на извършеното. Евентуално поддържа, че завещанието не е породило правни последици поради последвал отказ от приемането му. При условия на евентуалност ищецът предявява иск по чл.30 ЗН.
По довод във въззивната жалба въззивният съд е приел, че :
Процесният апартамент е бил лична собственост на майката на сина на ищеца, която е и бивша съпруга на ищеца; майка и син са починали в един и същи ден от задушаване и не е установен часът на смъртта на всеки от двамата, поради което и на основание чл.10а ЗН се счита, че синът е починал преди майка си и е неин (единствен) наследник по закон; ищецът е (единствен) наследник по закон на своя син, а майката на ищеца е издала в полза на ответника саморъчно завещание. Не е осъществена процедура по чл.52 ЗН за отказ от наследство.
При направеното от ищеца оспорване ответникът не е ангажирал доказателства, че завещанието е автентично. Съгласно чл.154,ал.1 ГПК всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания и възражения. В случая и съгласно утвърдената съдебна практика (съдът се позовава на решения на ВКС № 202 /24.07.2001 г. по гр.д. 583 /2000 г., І г.о., № 493 /09.07.2003 г. по гр.д. 106 /2003 г., І г.о.) тежестта на доказване автентичността на завещанието пада върху този, който се ползва от него. А. Д. не е ангажирал доказателства, че завещанието, от което черпи права, е написано и написано от лицето, което се сочи като негов автор. Горното обуславя уважаване на иск по чл.124,ал.1 ГПК и обезсилване на решението по евентуалния иск по чл.30 ЗН, т.к. съдът не дължи произнасяне по него.
Жалбоподателят извежда следните материалноправни въпроси, за които твърди, че имат значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото: кога е законен наследник едно лице и за действителността на завещание. Като обосновка на всеки един от въпросите е наведен доводът, че съдът не е обсъдил всички доказателства по делото, което е довело до необоснованост на изводите му за недоказаност на едно действително и истинско завещание.
Изведените правни въпроси са много широки по обхват и следователно теоретични и хипотетични, а не конкретни правни въпроси, включени в предмета на спора, които да са обусловили решаващата воля на съда.
Видно от изложеното за мотивите на въззивния съд, двата въпроса не са обуславящи. Обуславящи са въпросите чия е тежестта на доказване на автентичността на саморъчно завещание, оспорена от насрещната страна – на ползващия се от завещанието или на този, който оспорва автентичността и какви са последиците от непроведено от ползващия се от завещанието доказване на автентичността. Такъв въпрос не е изведен.
Поради изложеното следва да се приеме, че .не са осъществени основания по чл.280,ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
С оглед изхода от това производство жалбоподателят няма право на разноски. Насрещната страна не претендира разноски, нито е представила доказателства за такива, поради което и на нея разноски не следва да се присъждат.
Воден от изложеното съдът
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 15.05.2014 г. по гр.д. № 15404 /2013 г. по описа на Софийски градски съд, г.о. ІІ б. възз. с-в.
Определението е окончателно, не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2