О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 300
гр.София, 25.02.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
осемнадесети февруари две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 819/ 2015 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по искане на С. В. В. за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Пловдивски окръжен съд № 2059 от 28.11.2014 г. по гр.д.№ 2066/ 2014 г., с което е потвърдено решение на Пловдивски районен съд по гр.д.№ 19184/ 2013 г. и по този начин е отхвърлен предявения от жалбоподателя против Б. Г. Л. иск за признаване за установено, че Б. Л. дължи на С. В. 4 846,62 евро по договор за заем от 10.06.2010 г. със законната лихва от 19.09.2013 г., за които задължения е издадена заповед за изпълнение от 20.09.2013 г. по ч.гр.д.№ 14939/ 2013 г. на Пловдивски районен съд.
Жалбоподателят поддържа в изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, че обжалваното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС по процесуалноправния въпрос допустими ли са свидетелски показания за установяване на предаването на сума при наличие на документ (с нотариална заверка на подписа и съдържанието) за постигнато между страните съгласие за предоставяне на паричен заем. Позовава се на решения № 253/ 17.10.2014 г. по гр.д.№ 2902/ 2014 г., ІІІ г.о. на ВКС, № 254/ 28.11.2011 г. по гр.д.№ 167/ 2011 г., ІV г.о. на ВКС, № 546/ 23.07.2010 г. по гр.д.№ 856/ 2009 г., ІV г.о. на ВКС, № 123/ 02.05.2012 г. по гр.д.№ 959/ 2011 г., ІІІ г.о. на ВКС. Евентуално поддържа, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото и моли обжалването да бъде допуснато.
Ответната по касация страна – Б. Г. Л. – оспорва жалбата. Счита, че жалбоподателят не е уточнил в какво точно се изразява противоречието между възприетото от въззивния съд разрешение на поставения въпрос и цитираната в изложението му практика на ВКС, както и че тази практика е установена при различни фактически предпоставки. Според него въззивното решение е съобразено с практиката на ВКС по чл.291 ГПК и поради това няма основания за допускането му до касационен контрол.
Съдът намира жалбата за допустима, но не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване.
За да отхвърли предявения установителен иск, въззивният съд (чрез излагане на собствени съображения и препращане към мотивите на първоинстанционния акт на основание чл.272 ГПК) е приел за безспорно между страните по делото, че на 10.06.2010 г. са сключили писмен договор с нотариална заверка на подписите, по силата на който ищецът се задължил да предостави на ответника сумата 5 000 евро на 10.06.2010 г. В договора изрично е посочено, че сумата ще бъде предадена в деня на сключването му, без в самия документ заемополучателят да е декларирал получаването й. Поради това съдът приел, че договорът не е сключен, предвид реалния му характер, доколкото не е установено предаването на сумата, която заемодателят е поел задължение да предостави. Съдът посочил, че установяването на предаването със свидетелски показания е недопустимо, предвид ограничението за доказване на договори на стойност над 5 000 лв с такива доказателствени средства.
С оглед тези мотиви на въззивната инстанция формулираният от жалбоподателя правен въпрос обуславя въззивното решение, но не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, нито имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Този въпрос не е разглеждан в решение № 123/ 02.05.2012 г. по гр.д.№ 959/ 2011 г., ІІІ г.о. на ВКС, в което е дадено обвързващо тълкуване на закона по процесуалния въпрос как се тълкува договор за заем, в който има изключващи се взаимно уговорки досежно предаването на сумата. В случая въззивният съд не е бил поставен пред необходимост да тълкува договора, тъй като такива взаимно изключващи се уговорки в него няма.
По аналогични съображения не разрешава повдигнатия от касатора въпрос и решение № 546/ 23.07.2010 г. по гр.д.№ 856/ 2009 г., ІV г.о. на ВКС, тъй като обвързващото тълкуване в него касае приложението на чл.20 ЗЗД. Съдът е извел като краен извод, че за тълкуване на волята на страните по договора са допустими свидетелски показания и ограничението по чл.146 ал.1 т.3 ГПК не важи, когато страните спорят за съдържанието на отделни уговорки. Няма произнасяне обаче по въпроса дали забраната по тази разпоредба важи относно факта на предаване на сумата. Напротив, в решения № 253/ 17.10.2014 г. по гр.д.№ 2902/ 2014 г., ІІІ г.о. на ВКС и № 254/ 28.11.2011 г. по гр.д.№ 167/ 2011 г., ІV г.о. на ВКС, изрично е посочено, че забраната за разпит на свидетели по чл.164 ал.1 т.3 ГПК важи, ако с показанията се цели установяване на факта на предаване на сумата, който се твърди като източник на заемното правоотношение. И в двете решения е прието, че свидетели са допустими за други обстоятелства във връзка с договора, но не и относно предаването на сумата, тъй като това е фактът, при наличието на който договорът се счита сключен. Поради това не са налице твърдяните предпоставки по чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
Въпросът няма и претендираното от касатора значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Съгласно Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, такова значение имат въпроси, по които практиката не е установена или се нуждае от осъвременяване или промяна, както и в случаите на неясни, непълни или противоречиви закони, за да се създаде практика по прилагането им или да се осъвремени или промени съществуваща. Тези предпоставки не са налице, защото законът урежда въпроса ясно и практиката по прилагането му е установена, както е видно от представените от самия жалбоподател решения на ВКС по чл.290 ГПК.
По изложените съображения Върховният касационен съд намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационния контрол и
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Пловдивски окръжен съд № 2059 от 28.11.2014 г. по гр.д.№ 2066/ 2014 г.
ОСЪЖДА С. В. В., Е. [ЕГН], [населено място], [улица], да заплати на Б. Г. Л., Е. [ЕГН], [населено място], [улица], 900 лв (деветстотин лева) разноски по касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: