1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 308
гр.София, 26.02.2015 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на деветнадесети февруари през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 258 по описа за 2015 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. И. И., чрез адв. Г. И. Н., срещу въззивно решение №239/30.09.2014г., постановено по възз.гр.д.№347/2014г. на Окръжен съд – Габрово, с което частично е отменено решение №71/11.06.2014г. по гр.д. №82/2014г. на Районен съд – Габрово и са отхвърлени предявените от П. И. против В. „Св. Св. К. и М.” – [населено място] искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1 и т.2 КТ. Решението на първоинстанционния съд е потвърдено в частта, с която е отхвърлен искът с правно основание чл.344 ал.1 т.3 вр. с чл.225 ал.1 КТ за заплащане на обезщетение в размер на 4 273,80 лв.
В касационната жалба се поддържа, че решението на ОС – Габрово е незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществено нарушение на процесуалните правила – основания за отмяна по чл.281 т.3 ГПК.
В представеното изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК са релевирани основания за допускане на касационното обжалване по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК по следните въпроси: 1) длъжен ли е работникът или служителят с исковата молба изрично да оспори законността на уволнението, поради нарушение на процедурата по чл.333 ал.3 КТ, ако работодателят е знаел, че лицето се ползва със синдикална закрила; 2) кой е крайният момент, до който може да се въведе довод за издаване на заповедта за уволнение в нарушение на чл.333 ал.3 КТ и може ли това да се направи преди приключване на устните състезания пред първата инстанция; 3) липсата в заповедта за уволнение на дата на извършване на нарушението, представлява ли порок на заповедта за дисциплинарно наказание, водещ до нейната отмяна; 4) към кой момент следва да е налице предварителното съгласие на синдикалния орган по чл.333 ал.3 КТ, за да е законно уволнението. Касаторът твърди, че първите два въпроса са от „изключително значение за развитието на правото”, а следващите, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС и са решавани противоречиво от съдилищата.
Ответната страна В. „Св.Св. К. и М.” – [населено място], в представения писмен отговор поддържа становище, че жалбата е неоснователна и моли същата да бъде оставена без уважение. Претендира присъждане на разноски за касационното производство.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, приема следното:
Kасационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, в срока по чл.283 ГПК, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
В. съд е приел, че трудовото правоотношение между страните за длъжността „старши възпитател” във В. „Св.Св. К. и М.” е прекратено законосъобразно. Най-тежкото дисциплинарно наказание „дисциплинарно уволнение” е наложено на ищеца за допуснато нарушение на трудовата дисциплина – злоупотреба с доверието на работодателя, установено от субекта на дисциплинарната власт на 05.11.2013г. и на 20.11.2013г. На посочените дати директорът е узнал, че П.И. принудил двама от поверените му за възпитание непълнолетни ученици да извършат кражби на чуждо имущество, което после предавали на ищеца, като за станалото е образувано досъдебно производство. Със заповед № РД 04-102/02.12.2013г., връчена на служителя на 05.02.2014г., му е наложено наказание „дисциплинарно уволнение”, като заповедта е подробно мотивирана. Със Заповед №РД 04-195/05.02.2014г. , връчена също на 05.02.2014г., трудовото правоотношение с И. е прекратено на основание чл.330 ал.2 т.6 КТ, като съдържанието на тази заповед препраща към предходната, с която е наложено дисциплинарното наказание. Прието е от въззивния съд, че двумесечният срок по чл.194 ал.1 КТ за налагане на наказанието е спазен, тъй като същият не е текъл в периода от 01.12.2013г. – до 31.01.2014г., когато И. е бил в отпуск поради временна нетрудоспособност /чл. 194 ал.3 КТ/. Относно твърдението за допуснато от работодателя нарушение на разпоредбата на чл.333 ал.3 КТ, съдът е приел, че този факт не е заявен своевременно от ищеца в исковата му молба, а едва в заседанието, в което е приключено съдебното дирене пред първата инстанция. Посочено е, че изводът на РС за настъпила, по отношение на това възражение, процесуална преклузия е правилен. С оглед на това, доводът на И. по приложението на чл.333 ал.3 КТ не е разглеждан. Обсъждайки в съвкупност събраните по делото доказателства, в заключение, въззивният съд е достигнал до извод за неоснователност на предявените искове по чл.344 ал.1 т.1- т.3 КТ.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, тъй като не са налице поддържаните основания по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК.
По отношение на първите два поставени въпроса – не е налице соченото основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Съгласно т.4 от ТР №1/2009г. ОСГТК на ВКС, за да бъде въпросът от значение за точното прилагане на закона е необходимо разглеждането му да допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването и с оглед изменение в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото – когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика при прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Двете хипотези на чл.280 ал.1 т.3 ГПК – точното прилагане на закона и развитието на правото, формират общо основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите.
В случая, жалбоподателят бланкетно твърди, че поставените въпроси са от „изключително значение за развитието на правото”, без да сочи доводи в този смисъл. Отделно, питането се свежда до това – трябва ли ищецът при спор за законността на уволнение да изчерпи в исковата си молба всички факти, въз основа на които претендира отмяна на заповедта за прекратяване на трудовото му правоотношение. По този проблем има създадена задължителна практика на ВКС, съгласно която съдът се произнася само по въведените от ищеца с исковата молба доводи за незаконност на уволнението; предявеният иск не може да бъде разгледан на основание, което не е посочено от ищеца, а основание на предявения иск са фактите и обстоятелствата, от които произтича претендираното право. С иска за признаване на уволнението за незаконно по чл. 344 ал. 1 т. 1 КТ ищецът отрича потестативното право на работодателя да прекрати трудовото правоотношение с едностранно изявление, т.е. предмет на делото е съществуването на това потестативно право. Затова ищецът трябва да посочи всички факти, които опорочават, отлагат или погасяват оспорваното потестативно право на работодателя, а ответникът – всички факти, които пораждат това право, или имат значение за надлежното му упражняване. Съдът не може да основе решението си на факти, които опорочават, отлагат или погасяват оспорваното потестативно право, но не са посочени от ищеца в исковата молба, защото по иска за незаконност на уволнението съдът няма задължение да следи служебно за нито един факт, който поражда правото на уволнение, или надлежното му упражняване ( в т.см.решение № 665 /01.11.2010 г. по гр. д. № 242/2009 г. IV г. о.; решение № 555 /09.02.2012 г. по гр. д. № 1224/2010 г. IV г. о., решение № 149/13.06.2012 г. по гр. д. № 475/2011 г. IV г. о., решение № 290/11.07.2012 г. по гр. д. № 882/2011 г. IV г. о.; решение № 459/ 27.10.2011 г. по гр. д. № 1532/2010 г. IV г. о. на ВКС и др., постановени по реда на чл.290 ГПК). След предявяването на иска, ищецът може да допълва исковата си молба в първото заседание по делото, като посочва нови факти, само ако е направил съответното възражение срещу оспорваното потестативно право на работодателя, но е пропуснал да посочи някои от фактите, на които то се основава. В. решение не е постановено в отклонение на приетото с цитираната задължителна съдебна практика.
Третият въпрос в изложението – липсата в заповедта за уволнение на дата на извършване на нарушението, представлява ли порок, водещ до нейната отмяна – също не обосновава допускането на касационното обжалване. По въпроса за реквизитите на заповедта за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение”, респ. за нейното мотивиране, съществува многобройна задължителна съдебна практика, с която въззивното решение е съобразено. Прието е, че дисциплинарните нарушения могат да бъдат индивидуализирани и в друг документ, посочен в заповедта за уволнение, съдържанието на който е станало достояние на наказания работник или служител. Мотивирането на заповедта за уволнение е въведено с оглед изискването на чл. 189 ал. 2 КТ за еднократност на наказанието; с оглед съобразяване на сроковете по чл. 194 КТ и възможността за защита на наказаното лице в хода на съдебното производство по иска по чл. 344 ал. 1 т. 1 КТ. Когато изложените мотиви са достатъчни за удовлетворяване на тези изисквания, заповедта отговаря на чл. 195 ал.1 КТ (в т. см. – решения по гр. дело № 264/2009 г. ІІІ г. о., по гр. дело № 1208/2009 г. ІV г. о., по гр. дело № 1579/2011 г. ІІІ г. о. на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК). В случая, в текста на уволнителната заповед изрично е цитирана заповедта за налагане на дисциплинарното наказание, като със съдържанието на този документ ищецът е запознат и е дал обяснения в хода на дисциплинарната процедура.
Последният въпрос – към кой момент следва да е налице предварителното съгласие на синдикалния орган по чл.333 ал.3 КТ, за да е законно уволнението – е абсолютно ирелевантен за спора. Както се посочи, доводът за незаконност на оспорената заповед, с оглед нормата на чл.333 ал.3 КТ, не е бил въведен като предмет на спора своевременно от ищеца, поради което по такъв проблем не са се произнасяли нито първата, нито втората инстанция.
При този изход на делото, искането на ответната страна по жалбата за присъждане на разноските за касационното производство е основателно и доказано за сумата 300 лева – заплатено адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 239 от 30.09.2014г., постановено по възз.гр.д. № 347/2014г. на Окръжен съд – Габрово.
ОСЪЖДА П. И. И. от [населено място], [улица], на основание чл.78 ал.3 ГПК, да заплати на В. „Св.Св. К. и М.” – [населено място], [община], сумата от 300 лв. разноски за настоящото производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.