О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 108
София, 04.03.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение , в закрито заседание на 27.01.2015 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 1149/2014 година,
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ТД [фирма] , [населено място] против въззивно решение на Пловдивския апелативен съд № 630 от 10.12.2013 год., по т.д.№ 1232/2013 год., с което е потвърдено решение № 313 от 04.07.2013 год., по т.д.№ 771/2012 год. на Пловдивския окръжен съд за отхвърляне на предявения от касатора, като ищец, срещу [фирма] и М. С. Я. за солидарно заплащане на сумата 55 618 лв., представляваща сбор от извършените от тях плащания, след получаване на запорно съобщение, в полза на [фирма] – длъжник по изп.д.№ 20118260400490 на ЧСИ Ан.А. с рег.№ 826 на КЧСИ, по което взискател, със запорирано в негова полза вземане, е и ищецът.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното определение по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
Основно касаторът възразява срещу законосъобразността на извода на въззивния съд, че в негова тежест, като ищец, е да установи, при условията на главно и пълно доказване в процеса, конкретното извършено от трето задължено лице плащане на паричния му дълг пряко на длъжника, след връчено му запорно съобщение от ЧСИ.
Приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1 т.3 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на процесуалното право : 1. „Следва ли взискателят да установи изрично извършено от третото лице плащане на длъжника, при условията на чл.452, ал.3 ГПК, за да бъде уважен предявения от него иск?” ; 2. ”Как следва да се тълкува употребеният от законодателя в текста на чл.452, ал.3 ГПК израз „ въпреки плащането, което то е направило на длъжника” – като предпоставка на иска по чл.452, ал.3 ГПК, или като обстоятелство, че третото задължено лице е отговорно спрямо взискателя на самостоятелно прано основание, независимо дали е в каква степен то е изпълнила задължението си спрямо длъжника?” и 3. ”Как следва да постъпи съда, ако се установи по делото, че третото задължено лице не е платило на длъжника?”
Твърдението на касатора е, че по поставените правни въпроси липсва съдебна практика, съобразена с настъпилите законови промени в самото изпълнително производство и „прилагането на процеса от ЧСИ, като отговор на третия правен въпрос, въобще не е даден и в обжалваното въззивно решение”.
Ответниците по касационната жалба не са заявили становище по същата в срока по чл.287, ал.1 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за недоказано твърдението на ищеца за реално извършено от ответниците, при условията на пасивна солидарност по см. на чл. 452, ал.3 ГПК, изплащане на дължи суми на длъжника [фирма], след налагане на запор от ЧСИ Ан.А. – рег.№ 826 КЧСИ, по изп.д.№ 20118260400490. Изложени са съображения, че само по себе си издаването на фактура за дадена стопанска операция не означава осъществено заплащане на вписаните в нея суми и при отсъствие на доказателства за реално извършена от ответното ТД, чийто представител е вторият ответник, парична престация в полза на длъжника, за което доказателствената тежест е на ищеца, хипотезата на чл. 452, ал.3 ГПК отсъства. Допълнително в тази вр. решаващият състав на Пловдивския апелативен съд е посочил, че доколкото в разглеждания случай запорното съобщение на ЧСИ А. до третото задължено лице – ответното ТД, не е конкретизирано, а запорът е наложен по отношение на „всички вземания по договори на длъжника [фирма], то тълкуван същия по правилата на езиковото тълкуване дава основание да се счете, че той касае само онези вземания, произтичащи от договорната обвързаност на последния, съществували към момента на налагане на запора, но не и последващите му вземания, възникнали от сключени след него търговски сделки. При обосноваване на крайния правен извод за отсъствие на предпоставките на чл.452, ал.3 ГПК въззивната инстанция се е позовала и на заключението на изслушаната, по искане на ищца, съдебно счетоводна експертиза, която с оглед поставената и от страната конкретна задача – да провери евентуалното наличие на плащания, но само с оглед дневника за продажби на длъжника, не е установила внасянето на суми в полза на същия от запорираното му вземане, дължимо от [фирма].
Съобразени решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт позволяват да се приеме, че първите два от поставените от касатора правни въпроси са релевантни за крайния правен резултата по делото и обосновават общата главна предпоставка за допускане на касационното обжалване.
Неоснователно по отношение на тях е единствено поддържаното селективно основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Съгласно задължителните постановки в т.4 на ТР № 1819.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС соченото селективно основание е налице тогава, когато произнасянето по значим за изхода на делото материалноправен или процесуалноправен въпрос се налага поради непълнота или неяснота на конкретна законова разпоредба, или се предпоставя от необходимостта да бъде изоставена формираната от съдилищата неправилна практика по приложението на закона, или макар и правилна, последната, създадена при други обществено икономически отношения следва да бъде осъвременена. В случая, разпоредбата на чл.452, ал.3 ГПК, аналогична на чл.346,ал.3ГПК/ отм./ е ясна и не съществува вътрешно противоречие, което да налага изясняване на съдържанието и чрез корективно тълкуване, а по въпросите, поставени от касатора е налице трайна и непротиворечива съдебна практика, която е в смисъл, че при наложен запор върху вземания на длъжника от организация, предприятие или търговец, чиито задължения се приравняват с тези на пазач за дължимите от тях суми на последния, те се явяват в това им качество и трето задължено лице по см. на закона, поради което взискателят може да иска плащане от тях , ако въпреки получаване на запорното съобщение извършат плащане на длъжника и с която въззивният съд се е съобразил. Понятието развитие на правото се характеризира с различни форми на проявление, една от които е и чрез развитие на съдебната практика, с оглед осигуряване на ясно и безпротиворечиво приложение на конкретната правна норма, каквито доводи в изложението на касатора по чл.284, ал.3 ГПК отсъстват.
Отделен в тази вр. остава въпросът, че в разглеждания случай отхвърлянето на предявения иск не е поради възприето от въззивния съд различно, спрямо създадената и цитирана по- горе съдебна практика, тълкуване на закона – чл.452, ал.3 ГПК,респ. чл.346, ал.3 ГПК/ отм./, вкл. относно предпоставките, при които третото задължено лице и лицата от органите на управлението му отговарят солидарно за неизпълнение на задължението да изплатят на взискателя, респ. на съдебния изпълнител, запорираната сума, а поради отсъствие на доказано в хода на процеса основание за ангажиране на тази им отговорност спрямо ищеца, като взискател – извършена пряко на длъжника, техен кредитор, престация на парична сума в посочения в исковата молба размер, след получаване на запорното съобщение.
Що се касае до отговора на третия поставен въпрос, той е хипотетичен, тъй като, както сам касаторът твърди, въобще не е бил предмет на обсъждане от въззивния съд, за да е релевантен за изхода на делото по см. на чл.280, ал.1 ГПК.
Ответниците по касационната жалба не са претендирали разноски за производството по чл.288 ГПК, поради което при този изход на делото в касационната инстанция и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК, съставът на второ отделение, ТК на ВКС не се произнася по отговорността за същите.
Водим от изложените съображения, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 630 от 10.12.2013 год., по т.д.№ 1232/ 2013 год., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: