О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 109
София, 04.03.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, второ отделение, Търговска колегия в закрито заседание на 27.01.2015 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
дело № 1319/2014 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на „Х.”Е., [населено място] против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 2236 от 29. 11. 2013год., по в.т.д.№ 1657/2013 год., с което е потвърдено решението на Софийски градски съд № 335 от 14.02.2013 год., по т.д.№ 1797/2012 год. за отхвърляне на предявените от касатора, като ищец, срещу Министерство на отбраната на РБългария обективно кумулативно съединени искове – частичен главен, основан на чл.79, ал.1 ЗЗД, за сумата 30 000 лева, представляваща стойност на извършена охрана на обект” Н. армейски комплекс”, [населено място], съобразно двустранен протокол от м.12.2011 год. и акцесорен, по чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 9 691.87 лв., обезщетение за забава в престацията на паричен дълг, обхващаща периода 12.12.2011 год. – 20.03.2012 год. и в тежест на жалбоподателя са поставени деловодните разноски за двете инстанции.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
Основно касаторът възразява срещу законосъобразността на извода на въззивния съд за основателност на въведеното от ответника правопогасяващо възражение за нищожност на процесния договор, поради противоречието му със ЗОбП. Счита, че доколкото договорът за охрана е обусловен от валидно съществуващо между страните правоотношение по договор за строителство и настъпило по вина на възложителя спиране изграждането на обекта, обективирано в двустранно съставен акт, обр.10, то не е налице хипотеза, предвидена в ЗОбП, с което отпада и необходимостта от провеждане на нова процедура за възлагане охраната на строителния обект на изпълнителя. Като допълнителен аргумент в подкрепа на основателността на претендираното вземане е посочил разпоредените от закона правни последици от уважаване на установителен иск за нищожност – реституция на даденото от страните по договора, т.е. достигане на същия правен резултат. Поддържа също, че щом в установения в чл. 122и, ал.3 ЗОбП специален срок, не е предявен иск за прогласяване нищожността на процесния договор то не е налице и правна възможност решаващият съд сам да се произнесе по действителността на конкретната сделка, спрямо която намират приложение императивните разпоредби на специалния ЗОбП, а не общите правила на ЗЗД.
В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът се позовава на предпоставките на чл.280, ал.1 т.1 и т.3 ГПК, твърдейки, че възприетото от решаващия съд възражение за нищожност на процесния договор за охрана е недопустимо, а обжалваното решение- неправилно. Съображенията са,че въззивният съд не е взел под внимание нормата на чл.120а ЗОбП, с която законодателят е установил срок за предявяване на установителен иск за прогласяване недействителността на сключен по този ред договор, а е приложил общата разпоредба на чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД, която в случая е била дерогирана от установения специален режим. Необходимостта от допускане на касационното обжалване, при така въведените селективни основания по т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, жалбоподателят е аргументирал и с липса на мотиви в обжалвания съдебен акт, процесуално действие на въззивния съд, явяващо се в несъответствие с със задължителната практика на ВКС, формирана по реда на чл.290 и сл. ГПК – в решение № 241 от 17.10.2012 год., по гр.д.№ 850/2011 год. на ІІ г.о на ВКС.
Ответникът по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразил по допускана на касационното обжалване и алтернативно по основателността на въведените селективни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса, срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационното обжалване.
Съгласно задължителните разяснения в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело, като израз на диспозитивното начало и равенството на страните в гражданския процес. Значимият за решаващите правни, а не фактически, изводи на въззивния съд правен въпрос следва да се изведе от предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на предявения иск. Обжалваното въззивно решение не може да бъде допуснато до касационно обжалване, уредено по действащия ГПК като факултативно, а не задължително, без жалбоподателят да е посочил този релевантен по см. на чл.280, ал.1 ГПК правен въпрос, както и по правни въпроси, различно от изрично формулираните от последния, като касационната инстанция в производството по чл.288 ГПК е оправомощена единствено да преформулира или доуточни същите, но не и да ги изведе вместо страната, въз основа на съображенията в касационната жалба или изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК.
В случая в изложението на основанията за достъп до касационен контрол касаторът „Х.”Е. въобще не е формулирал правен въпрос, съобразен с критериите, разяснени в ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, нито такъв може да бъде изведен от съдържанието му, без да бъде нарушено диспозитивното начало и равенството на страните в процеса, доколкото същото представлява анализ на правилността на изградените правни и фактически изводи в обжалвания въззивен съдебен акт. В този см. изложеното на жалбоподателя представлява вариант на въведените с касационната му жалба касационни оплаквания по см. на чл.281, т.3 ГПК, които дори и да са евентуално основателни, като неотносими към предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК не подлежат на обсъждане в производството по чл.288 ГПК.
Що се касае до бланкетно поддържаните селективни основания, то при отсъствие на конкретно формулиран правен въпрос, за касационната инстанция отсъства задължение да преценява основателността им.
Но дори и да се приеме, че такъв правен въпрос може да бъде изведен от изложението на касатора, предвид цитираното решение № 241 от 17. 10. 2012 год., по гр.д.№ 850/2011 год. на ІІ г.о. на ВКС и направената във вр. със същото и съдебния акт на Софийски апелативен съд съпоставка относно приложението на чл.236, ал.2 ГПК и той се свежда до задължението на въззивния съд да мотивира съдебния си акт, той не е разрешен в отклонение от задължителната съдебна практика, израз на която са както служебно известните на настоящия съдебен състав ППВС № 1/53 год., т.19 от ТР № 1/04.01.2001 год. на ОСГТК на ВКС, решение № 154 от 31.08.2012 год., по гр.д.№ 746/2010 год. на І г.о.; решение № 157 от 08.11.2011 год., по т.д.№ 823/2010 год. на ІІ т.о. така и посоченото от касатора решение на състав на ГК на ВКС, постановено по реда на чл.290 и сл. ГПК. При преценка основателността на предявения иск въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на ангажираните по делото доказателства, обсъдил е доводите и възраженията на страните и е изградил собствени правни изводи, отчитайки вида и характера на поетите задължения по конкретната сделка и тяхната действителност, с оглед императивно създадения със ЗОбП режим за възлагане на услуга на стойност по- висока от 110 000 лева от възложител на обществена поръчка по см. на чл. 7, т.1 ЗОбП. Дали така изградените правни изводи са обосновани и в съгласие със закона, което всъщност жалбоподателят оспорва, не е въпрос, който е релевантен към предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК и затова не подлежи на преценка в производството по чл.288 ГПК
Единствено за прецизност следва в тази вр. да се посочи, че засиленото служебно начало при съблюдаване на императивните правни норми, които имат значение за спорните граждански и търговски правоотношения изисква от съда всякога, при разрешаване на спор за заплащане на дължимото възнаграждение да извърши и самостоятелна преценка за действителността на сключения договор, независимо дали страните са се позовали на нищожността му. Или, щом съдът е длъжен служебно да прецени валидността на сключената сделка, с оглед спазването на императивните законови разпоредби, на по- силното основание той дължи произнасяне по изрично направеното възражение за нищожност, въведено своевременно в предмета на делото, както е и в разглеждания случай. Когато спорът е пренесен пред въззивната инстанция, несъмнено е, че с оглед правомощията и на съд по същество, тя също следва да обсъди евентуалната нищожност, на която ответникът се позовава, както е процедирал и Софийски апелативен съд. Отделен в тази вр. е въпросът, че противоречието със закона по см. на чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД, като основание за нищожност е важимо за всички видове сделки, а съставът му е напълно обективен – не се изисква каквото и да било субективно състояние, вкл. злоупотреба, или не с право.
Що се отнася до въведения с касационната жалба довод, че при нищожна сделка даденото от страните по нея подлежи на реституция, същият е принципно верен, но явно е несъобразен с предмета на конкретното дело, по което обжалваното въззивно решение е постановено и обвързаността на съда от въведеното от ищеца основание на предявения иск.
Ответникът по касационната жалба не е претендирал деловодни разноски за касационното производство, поради което при този изход на делото и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК, съставът на касационната инстанция не присъжда такива.
Водим от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 2236 от 29.11.2013год., по в.т.д.№ 1657 / 2013 год. , по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: