ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 334
София, 05. март 2015 г.
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на четвърти февруари две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от съдията Б. Белазелков гр.д. № 6602 по описа за 2014 година, за да се произнесе, взе пред вид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 109/09.07.2014 на Варненския апелативен съд по гр.д. № 74/2014, допълнено с решение № 131/10.09.2014, с което е потвърдено решение № 42/30.10.2013 на Търговищкия окръжен съд по гр.д. № 326/2012, с което са уважени частично предявените искове по чл. 28, ал. 1 ЗОПДИППД (отм.) за отнемане на имущество, придобито от престъпна дейност.
Недоволен от решението в отхвърлителната част е касаторът-ищец К., представляван от инсп. Г. Д. – Г., който го обжалва в срок, като счита, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправния въпрос за правомощията на въззивната инстанция, когато установи по-голяма отрицателна разлика между приходи и разходи на лицето, обуславяща липсата на законови средства и по материалноправните въпроси за обхвата на отнемането по чл. 4, ал. 2 ЗОПДИППД (отм.) при отчуждаване на имущество, прехвърлено на трети добросъвестни лица и за правното значение на добросъвестността на третите лица при прехвърлянето на имот, придобит от проверяваното лице с незаконни средства, които (въпроси) обуславят изхода на делото, като първият от материалноправните въпроси е решен в противоречие с практиката на ВКС, а процесуалноправният и вторият материалноправен са от значение за точното прилагане на закона – основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК. Касаторът се позовава на съдебна практика на Върховния касационен съд по реда на чл. 290 ГПК и посочва решение № 130/29.05.2013 по гр. д. № 603/2012; решение № 53/19.02.2013 по гр. д. № 1324/2013 и решение № 231/11.07.2012 по гр. д. № 848/2012, в които е постановено отнемане на паричните суми, платени от третото добросъвестно лице и получени от проверяваното лице.
Ответникът по жалбата Ю. В. Р., представляван от адв. Цв. И. от Т. я оспорва като неоснователна, като счита, че не следва да се допуска касационното обжалване или в условията на алтернативност посочва, че съдът се е произнесъл по процесуалноправния въпрос: допустимо ли е въззивното решение да препраща към мотивите на първоинстанционното решение, като възприема различна фактическа обстановка.
Недоволен от решението в уважителната част е касаторът-ответник Ю. В. Р., представлявани от адв. Цв. И. от Т., който го обжалва в срок, като счита, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправните въпроси: за възможността първоинстанционният съд в производството по ЗОПДИППД (отм.) служебно да отнеме част от имуществото на ответника, без възражение в тази насока и да са събрани доказателства; за възможността да се приеме, че имуществото, придобито от ответника преди влизането в сила на осъдителната присъда е придобито с престъпление, когато престъплението, за което е осъдено лицето е резултатно и има определена вреда, която е обективна величина; за необходимостта от мотивиране на основателното предположение, че имуществото е придобито от престъпна дейност, когато лицето е осъдено за определено резултатно престъпление и вредата е обективна величина; за обвързващата сила, при липса на оспорване от насрещната страна, на частните свидетелстващи документи по отношение на доходите на проверяваното лице, в т.ч. запис на заповед, формално отговарящ на изискванията на закона и за възможността съдът да изследва каузалното правоотношение; за правното значение на декларацията по чл. 17 ЗОПДИППД (отм.) и на годишната данъчна декларация за доходите на проверяваното лице, удостоверяваща дължимостта на данък върху декларираната сума; за обвързващата сила на частните документи за извършването на конкретни разходи; за възможността дарение между роднини по права линия да се доказва със свидетелски показания, когато изискваната форма за валидност е писмена и за правното значение на обстоятелството, че дарителят е притежавал подарената сума в наличност. Касаторът счита, че повдигнатите въпроси са от значение на изхода на делото, като са решени в противоречие с практиката на ВКС, решават се противоречиво от съдилищата, както и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК, като се позовава и посочва противоречива практика, както и поддържа, че установената съдебна практика следва да бъде осъвременена с оглед гарантиране правото на страните на защита.
Ответникът по жалбата К., представляван от инсп. Г. Д. – Г. я оспорва, като счита че в обжалваната част въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, тъй като повдигнатите въпроси са решени от въззивния съд в съответствие със задължителната практика на ВКС, както и е съобразено с Тълкувателно решение № 7/30.06.2014 г. на ОСГК на ВКС. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение за касационното производство.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като констатира, че обжалваното решение е въззивно, както и че паричната оценка на предмета на делото пред въззивната инстанция не е под 5.000 лева, намира, че то подлежи на касационно обжалване. Касационната жалба е подадена в срок, редовна е и е допустима.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че с влязла в сила присъда ответникът е осъден за престъпление по чл. 235, ал. 1 НК (престъпление в приложното поле на чл. 3, ал. 1 ЗОПДИППД), за което му е наложено наказание десет месеца лишаване от свобода (отложено по реда на чл. 66, ал. 1 НК) и глоба в размер на 1 500 лева. В периода от 1992 г. до 2012 г. ответникът е придобил имущество на значителна стойност, като повече от 6 години е работил в Д. горско стопанство и след като го е напуснал е продължил да се занимава с дърводобив и сделки с дървесина, предимно дърва за огрев при други работодатели или самостоятелно. Като е приел за правилен извода на първоинстанционния съд, е установил наличието на косвена връзка между незаконно придобитото имущество и престъпната дейност, поради липса на установени доходи за проверявания период. Съобразно приетата по делото експертиза и доказателствата по делото се установява, че е налице отрицателна разлика за целия период на проверката в размер на 61 446, 30 лева, които се равняват на 451, 73 минимални работни заплати. Съдът е приел, че е налице косвена връзка между престъпната дейност и имуществената облага – незаконните доходи на ответника, поради което исковете са частично уважени, до посочения в обжалваното решение размер, а са отхвърлени за разликата от пазарната стойност на продажба на 9 имота на трети лица, спрямо които искането по чл. 4, ал. 2 ЗОПДИППД (отм.) е отхвърлено, тъй като е налице добросъвестност на тези лица.
Касационното обжалване не следва да бъде допуснато, тъй като повдигнатите въпроси, макар да обуславят изхода на делото са разрешени в съответствие със задължителната практика на ВКС, установена с постановените решения по реда на чл. 290 ГПК и Тълкувателно решение № 7/2013 г. от 30.06.2014 на Върховния касационен съд, ОСГК. Въззивният съд е съобразил и установената постоянна съдебна практика, че само доколкото е сезиран с конкретни оплаквания във въззивните жалби относно неправилното установяване на изрично посочени факти и допуснати съществени нарушения на съдопроизовдствени правила в първоинстанционното производство, той може да приеме за доказани или недоказани различни правнорелевантни факти, както и да зачете правните им последици, като не може служебно да постанови отнеме имущество, което не се претендира с исковата молба. Добросъвестността на третото лице, придобило имущество от проверяваното лице изключва възможността това имущество да бъде отнето, но ако прехвърленото имущество е придобито от проверяваното лице със средства от престъпна дейност, на отнемане подлежи получената от проверяваното лице насрещна престация. Когато не е установен законен източник на доходи за придобиването на имуществото, чието отнемане се претендира, съдът трябва да изложи мотивите, които формират основателното предположение, че имуществото е придобито от престъпна дейност, а не пряко от престъплението, за което е осъдено проверяваното лице. Частните свидетелстващи документи, удостоверяващи изгодни факти за страната, която ги е подписала, нямат материална доказателствена сила. Съдът може да ги преценява с оглед на всички обстоятелства по делото и по специално не е обвързан да приеме, че действително е реализиран доход или извършен разход, за който се представя разписка или счетоводен документ или че съществува дълг и от какво произтича той, ако е представен документ за дълга. Декларирането на доход и плащането на данък върху дохода не доказва неговото действително получаване, в тежест на декларатора е да докаже, че е извършвал декларираната дейност в обем, достатъчен да генерира декларирания доход. Непосочването в декларацията по чл. 17 ЗОПДИППД (отм.) на определен доход има за последица, че се презумира произхода му от престъпна дейност, ако не бъде установен по несъмнен начин законния му източник. Обстоятелството, че дарителят е притежавал подарената сума в наличност не доказва дарението, а възможността то да е извършено. Извършването на дарения между роднини по права линия може да бъде доказано с всички допустими по ГПК доказателствени средства.
При този изход на делото разноски в касационното производство не се дължат.
Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 109/09.07.2014, допълнено с решение № 131/10.09.2014 на Варненския апелативен съд по гр. д. № 74/2014.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.