8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 348
София, 12.03.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на пети февруари през две хиляди и петнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 6330 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на А. п.в [населено място], чрез прокурор С. Ц., против въззивното решение № 229 от 31 юли 2014 г., постановено по в.гр.д. № 215 по описа на апелативния съд в гр. Велико Търново за 2014 г. в частта му, с която е потвърдено решение № 60 от 14 март 2014 г., постановено по гр.д. № 191 по описа на окръжния съд в гр. Ловеч за 213 г. в частта му за осъждането на прокуратурата да заплати на М. С. М. от [населено място] сумата от 12000 лева обезщетение за неимуществени вреди, произтекли от незаконно наказателно производство, ведно със законната лихва от 25 април 2012 г.
В касационната жалба и допълнението към нея се поддържа неправилност на решението по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се необосновано включване в обхвата на обезщетението на вреди, за които не се установява по категоричен начин да произтичат пряко и непосредствено от действията на прокуратурата във връзка с воденото наказателно производство (не е доказана връзката му с хипертоничната болест, липсва влошаване на психичното състояние на ищеца). Оспорва се присъденият размер на обезщетението предвид доказаните по вид, продължителност и интензитет на търпене вреди, тъй като шестгодишният период на водене на производството е протекъл при спазване на съответните процесуални правила и норми, приложена е била най-леката мярка за неотклонение, не са се осъществили значими и трайни промени в личен, социален и психичен план за ищеца, не се установява промяна в отношението с близки и познати, ищецът не е бил отстраняван от работа, макар да му е било повдигнато обвинение за престъпление, извършено в длъжностното му качество, и срещу него не е било образувано дисциплинарно производство. Сочат се решения, с които според касатора за по-тежки случаи е присъждано същото като размер обезщетение за неимуществени вреди. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поддържа искане за допускането му в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК.
Срещу същото въззивно решение, но в частта му за потвърждаване на първоинстанционното решение за отхвърляне на иска на М. С. М. от [населено място] против П. на Р. Б. за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, произтекли от незаконно обвинение в извършване на престъпления, за сумата над присъдените 12000 лева до претендираните 45000 лева, и за отхвърляне на иска на М. за заплащане на имуществени вреди над присъдената сума от 2100 лева до претендираната от 2300 лева, е подадена и касационна жалба от М. С. М., чрез процесуалните му представители адв. Ж. Ж. и адв. Д. Ж..
В касационната жалба се заявява неправилност на въззивното решение в обжалваната му част по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че към датата на прекратяването на наказателното производство не е била влязла в сила разпоредбата на чл. 2б ЗОДОВ, поради което съдът е следвало да се произнесе по претенцията за обезщетение за бавно правосъдие по ЗОДОВ в редакцията му към датата на сезиране на съда, както и на основание КЗПЧОС. Поддържа се нарушение на принципа на справедливост при определяне на размера на обезщетението и при нарушаване постановките на ППВС № 4/1968 г., като правнорелевантните обстоятелства включват и продължителността на наказателното преследване, както и влошаването на здравословното състояние на ищеца, което е трайно и с безспорна неблагоприятна прогноза за развитието на заболяването му. Като нелогично е посочено съждението, че след като през целия период ищецът е продължил да изпълнява възложената му работа, очевидно ръководството не е загубило доверие в него. Неправилно съдът е приел, че не се дължи произнасяне по иск за обезщетение за бавно правосъдие по чл. 2б ЗОДОВ, тъй като не били ангажирани твърдения от ищеца за изчерпана процедура по чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ – такъв иск не е бил предявяван, а посоченото от ищеца оплакване е за нарушение на чл. 5, ал. 3 КЗПЧОС, и така е била неправилно определена правната квалификация на претенцията. Твърди се още немотивираност на решението – не ставало ясно защо съдът е потвърдил присъденото от първата инстанция обезщетение за неимуществените вреди, нито защо изцяло препраща към мотивите на първоинстанционния съд за обезщетението за имуществените вреди. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване към касационната жалба се иска допускането му в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
И двамата касатори не представят отговор на касационната жалба на другата страна.
К. жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК.
Въз основа продължителността на наказателното производство до прекратяването му поради недоказаност на обвинението от почти шест години, установената връзка между заболяването на ищеца и развитието на наказателното производство, и отражението му в живота и работата на ищеца, съдът приема за установени елементите от фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и адекватност на определеното обезщетение от 12 хиляди лева за претърпени от него неимуществени вреди. Последното заключение съдът е обосновал с привличането на ищеца като обвиняем за извършено престъпление в длъжностното му качество („управител на съдебни сгради”), силното му притеснение при образуването на наказателното производство за накърняване на репутацията му поради горната причина, промените в емоционалния му живот, развитието на здравословното му състояние от есенциална хипертония към хипертонична сърдечна болест, и същевременно приложената спрямо него най-лека мярка за процесуална принуда, неотстраняването му от работа, липсата на образувано дисциплинарно производство спрямо него, както и обстоятелството, че и понастоящем той продължава да заема същата длъжност, което сочи неизгубено доверие в него и в професионалните и моралните му качества от ръководството на съда, и наследственото му предразположение към посоченото заболяване. Заявено е, че по делото няма данни, нито твърдения ищецът да се е възползвал и да е изчерпил административната процедура по чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ, без да постигне споразумение за обезщетение, поради което е посочено като недопустимо разглеждането на претенция за обезщетение за бавно правосъдие по чл. 2б ЗОДОВ. Макар да е препратил към мотивите на първата инстанция по чл. 272 ГПК по обезщетението за имуществени вреди, съдът е посочил кои разходи за адвокатско възнаграждение в наказателния процес са доказани и защо.
К. съд приема, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване по въпросите на страните в изложенията за допускане на касационното обжалване.
В изложението на прокуратурата се твърди, че въззивният съд се е произнесъл в решението си по материалноправен въпрос, който е решаван противоречиво от съдилищата, като този въпрос е свързан с определянето на размера на обезщетението за претърпените от пострадалото лице вреди и начина, по който се прилага обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ. Сочи се още, че в противоречие с практиката на ВКС съдът се е произнесъл по въпроса за определянето на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД, както и че част от приетите вреди не са пряка и непосредствена последица от увреждането. По първия въпрос се посочват актове на първоинстанционен и въззивен съд, без отразяването им за влизане в сила (поради което те не съставляват съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК), решения на ВКС по отменения ГПК и решение на ВКС по чл. 290 ГПК, по втория и по третия въпрос се сочат ППВС № 4/1968 г. и т. 11 на ТР № 3/2004 г.
По първия поставен въпрос се твърди, че присъденият по настоящото дело размер на обезщетение е присъждан и за значително по-тежки случаи, свързани с причиняване на непозволено увреждане. Въпросът за съдържанието на критерия „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД и за начина на определяне на справедливо обезщетение за претърпени неимуществени вреди, е бил предмет на изобилна и непротиворечива практика на състави на ВКС. В тази съдебна практика се преутвърждават постановките на ППВС № 4/1968 г., като се отчита спецификата на всеки отделен случай и практическата невъзможност от съществуването на два идентични случая на засягане на съответното благо във връзка с хипотезите на чл. 2 ЗОДОВ както откъм съчетанието на относимите факти, така и съобразно индивидуалните преживявания на всеки потърпевш. Размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост след преценка на конкретните обективно установени факти и обстоятелства. Принципът за справедливост изисква в най-пълна степен да се постигне обезщетяване на увреденото лице за претърпените болки и страдания, настъпили в резултат от вредоносното действие. Затова съдът има задължение да обсъди и съобрази доказателствата, които са относими към тези правно-релевантни факти и правилно да оцени тяхното значение и тежест при определяне размера на обезщетението. Справедливостта трябва да почива на анализа на фактите по делото, защото макар и субективно оценявана, тя не е абстрактно понятие и има за цел да убеди страните и обществото в наличието на съответствие между установената неимуществена вреда и нейният имуществен еквивалент. Именно поради съчетанието на различни факти по делото и присъждането на справедливо обезщетение след дължимия анализ, не може да се твърди, че за значително по-тежки случаи е присъждан същият размер на обезщетението.
По втория проблем касаторът е пропуснал да посочи изрично кои точно обективно съществуващи обстоятелства са били пренебрегнати или недооценени от съда при преценката на обема, продължителността и интензитета на понесените от ищеца вреди от незаконното наказателно преследване с оглед определянето на справедлив размер на обезщетението, а без такава конкретизация касационният съд не може да прецени дали правният въпрос е отправен към обусловило изхода на спора разрешение на въззивния съд. По посочената причина не може да се прецени основателността на твърдението за осъществено нарушение на задължителната съдебна практика, намерила израз в ППВС № 4/1968 г. Всъщност всички посочени от прокуратурата обстоятелства (мярката за неотклонение, промените в личния, социален и психически живот, неотстраняването му от работа) са взети предвид от съда и са намерили отражение при определяне на справедливия размер на обезщетението.
Твърди се още, че обжалваното решение противоречи и на ТР № 3 по тълк.д. № 3/2004 г., ОСГК, т. 11, защото част от твърдените от ищеца неимуществени вреди не са пряка и непосредствена последица от увреждането. И по този проблем касаторът не е посочил кои точно неимуществени вреди не са последица в необходимата връзка с увреждането, поради което касационният съд не може да осъществи дължимата проверка за наличието на допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
В изложението на основанията за касационно обжалване на М. М. се поддържа, че в нарушение на практиката на ВКС въззивният съд се е произнесъл по въпроса кой е приложимият закон в случай, когато след датата на депозиране на исковата молба за обезщетение по ЗОДОВ е предвиден специален ред и отделна административна процедура, предшестваща съдебната фаза за разглеждане на искания за обезщетение за бавно правосъдие. Съдебен акт на ВКС, съдържащ различно разрешение от това, дадено от въззивния съд, не се представя, а касаторът не сочи наличието на противоречива съдебна практика, подкрепено със съответните влезли в сила съдебни актове, нито обосновава касационното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По смисъла на тълкуването в т. 1 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК, касаторът следва да обоснове искането си за допускане по основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като негово задължение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК е за предоставяне на точно и мотивирано изложение на касационните основания, което е относимо и към основанията за допускане на касационното обжалване, съдържащи се в приложението към касационната жалба по ал. 3, т. 1 на същата правна норма. Вместо посочената обосновка, касаторът е възприел подхода да изложи съображенията си за допуснато нарушение на материалния закон във връзка с приложението на чл. 14, ал. 1 ЗНА. Извън посоченото, отговорът на поставения въпрос е ясен с оглед нормата на чл. 14, ал. 1 ЗНА. Следва още да се отбележи, че противно на твърденията на касатора, в обсъждането на правнорелевантните обстоятелства за определянето на наличие на причинена вреда, както и за справедливото й обезщетяване, съдът е съобразявал и продължителността на наказателното производство, какъвто е смисълът на изявлението на касатора в исковата му молба – стр. 3 от нея, за наличие на нарушение на чл. 5, ал. 3 КЗПЧОС (право на процес в разумен срок), доколкото процесът срещу него се води повече от пет години, като в нито един случай той не е ставал причина за забавяне на делото и с процесуалното си поведение е спомагал на органите на досъдебното производство и на съда.
На второ място се твърди, че е сторено произнасяне по въпроса има ли правомощие въззивната инстанция да промени правната квалификация и да откаже произнасяне по иска по така формулираното от него правно основание, без да разгледа спора по същество. По този въпрос се твърди нарушение на т. 19 на ТР № 1/04.01.2001 г., ОСГК. Отделен иск за бавно правосъдие, макар и в рамките на чл. 2 ЗОДОВ, обаче не е предявяван с процесната искова молба (така е възприето и от първоинстанционния съд в доклада му по чл. 146 ГПК, приет без възражения от ищеца – л. 20 и 21 от гр.д. № 191/2013 г. на окръжния съд в [населено място], първоинстанционното решение – стр. 126 от посоченото дело на окръжния съд в [населено място]). Едва във въззивната жалба се твърди, че е предявена и отделна претенция за присъждане на обезщетение за бавно правосъдие, като оплакването не било взето предвид от съда при определянето на размера на обезщетението. При посочените обстоятелства и липсата на отделен предявен иск, както и неяснотата в твърденията във въззивната жалба на ищеца (дали се твърди липса на произнасяне по непредявен иск – респективно, дали се прави искане за допълване на първоинстанционното решение, погрешно адресирано до въззивния съд, или просто се твърди невземане предвид или недооценяване на определено обстоятелство), въззивният съд не е имал основание да приеме, че е предявявана и друга претенция, извън изрично очертаните в доклада по делото на първата инстанция. Съответното произнасяне обаче не прави обжалваното въззивно решение недопустимо, нито пък обосновава допуснато съществено процесуално нарушение по отношение на редовно предявените искове, и в крайна сметка не е обусловило изхода на спора, поради което не се обосновава основание за допускане на касационното обжалване.
На въпроса какво е съдържанието на понятието „справедливост, изведено като принцип при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ (в редакцията на ДВ, бр. 43/2008 г., в сила от 30 май 2008 г.) и включва ли в себе си критерият за продължителност на наказателното преследване, отговор в първата му част е даден при отговорите на правните въпроси на прокуратурата, а за това дали продължителността на наказателното преследване следва да се взема предвид при справедливото оценяване на размера на дължимото обезщетение, отговорът е явно положителен, и именно в този смисъл е и даденото от въззивния съд разрешение. Дали този елемент на преценката е бил недооценен не става предмет на питане от страна на касатора, поради което и за съда не съществува задължение да му даде отговор в процедурата по чл. 290 ГПК.
Накрая се пита какви са обективните критерии, които следва да бъдат съобразявани при определяне на обезщетение за неимуществени вреди, съгласно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Макар отговор на въпроса вече да беше даден по принцип, следва отново да се отбележи, че задължителната съдебна практика приема за необходимо при определянето на справедливото обезщетение да се преценят характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които то е получено, вредоносни последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, неговото обществено и социално поведение, без този списък да е изчерпателен. Изрично ВКС приема, че съдът следва да съобрази всички доказателства, относими към реално претърпените от увреденото лице морални вреди – болки и страдания, за да се счете, че решението е постановено в съответствие с принципа за справедливост. Това разрешение на този проблем се дава в синхрон с тълкуването, направено от Върховния съд в ППВС № 4/68, според което при определянето на справедливото обезщетение съдът следва да вземе предвид всички относими обстоятелства, като посочи кои от тях обосновават присъдения размер.
В заключение, нито един от касаторите не обосновава допускането на касационно обжалване, а съгласно задължителното разбиране, дадено от ВКС в т. 1 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК, касационният съд не е властен да допусне касационното обжалване по правен въпрос, който не е поставен от страните чрез касационна жалба, макар да е обусловил изхода на спора.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 229 от 31 юли 2014 г., постановено по в.гр.д. № 215 по описа на апелативния съд в гр. Велико Търново за 2014 г. в обжалваните му части.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: