3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 356
София, 12.03.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на пети февруари през две хиляди и петнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 6565 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на П. С. С. от [населено място], чрез процесуалния си представител адв. С. Ж., против въззивното решение № 1495 от 10 юли 2014 г., постановено по гр.д. № 802 по описа на окръжния съд в гр. Пловдив за 2014 г., с което е потвърдено решение № 5087 от 19 декември 2013 г., постановено по гр.д. № 9087 по описа на районния съд в гр. Пловдив за 2013 г. за отхвърляне на предявения от С. против Г. д. „П. б. и з. на н.” към МВР иск за присъждане на 8484,60 лева, представляващи неплатено обезщетение за прослужено време в размер на 10 брутни заплати от по 848,40 лева разлика между полученото обезщетение от общо 10 брутни заплати, от които 7 брутни заплати за кадрова военна служба и 3 заплати при прекратяване на служебното му правоотношение, представляващи неизплатено обезщетение за прослужените от него години при прекратяване на служебното му правоотношение от 4 март 2013 г. на основание чл. 245, ал. 1, т. 13 от Закона за МВР.
В касационната жалба се поддържа неправилност на решението поради допуснати нарушения на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводството. Твърди се направено от въззивния съд стеснително тълкуване на правото на обезщетение при пенсиониране, без да се има предвид целият текст на ЗМВР – след като съдът приема, че касаторът е работил практически при един и същи работодател, следва да се направи заключението, че стажът при него на практика е един и същ, без значение дали назначението е по трудов договор или по служебно правоотношение. Заявява се, че правилото на чл. 253, ал. 1 ЗМВР следва да се тълкува изцяло във връзка с § 57 ПЗР ЗИД ЗМВР от 2012 г. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се търси допускането в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 и 3 ГПК.
Ответникът Г. д. „П. б. и з. на н.” към МВР, [населено място], не представя отговор на касационната жалба.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК.
С решението, предвид установеното, че за периода 21 април 2000 г. – 27 декември 2009 г. заеманите от ищеца длъжности при ответника са по трудово правоотношение, след това до прекратяването му правоотношението е служебно, а за периода 1 септември 1992 г. – м. април 2000 г. стажът му е бил зачетен като стаж на кадрови военнослужещ, се прима, че касаторът има право на обезщетение в размер на 10 брутни месечни трудови възнаграждения, от които са му били заплатени седем, работодателят му е изплатил и останалите още три. Ищецът обаче твърди, че е прослужил в системата на МВР двадесет години, и сочи като основа за това § 57 ПЗР ЗИД ЗМВР, поради което му се дължали още 10 месечни брутни трудови възнаграждения. Възприет е изводът на първата инстанция, че посочената разпоредба не приравнява трудовото на служебното правоотношение, като предвид правилото на чл. 253, ал. 2 ЗМВР приравненият трудов стаж се зачита за определяне на еднократното обезщетение по чл. 252, ал. 1 ЗМВР при пенсиониране само ако съответният служител е прослужил последните 13 години и 4 месеца на длъжности по ал. 1. Посочва се, че ищецът нито е заемал длъжност в продължение на 20 години по служебно правоотношение, нито има приравнен трудов стаж на последно заеманата преди пенсионирането длъжност по служебно правоотношение минимум 13 години и 4 месеца.
К. съд приема, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване по поставените от касатора правни въпроси, тъй като даденото от въззивния съд разрешение е в съответствие с обвързващата съдебна практика на ВКС.
По въпроса нормата на чл. 253, ал. 1 ЗМВР следва ли да се тълкува във връзка с § 57 ПЗР ЗИД ЗМВР от 2012 г., ВКС се е произнесъл с решение № 330 от 17 ноември 2014 г., постановено по гр.д. № 2780 /2014 г., ІV г.о. К. съд приема, че § 57 ПЗР ЗИД ЗМВР от 2012 г. няма връзка с приложението на чл. 252 и чл. 253 ЗМВР от 2006 г. /отм./ и след влизането й в сила на 1 юли 2012 г., тъй като тя установява фикция относно стажа по КТ и по ЗДСл като такъв при един и същи работодател. Прието е, че от значение за възникване на вземане и за размера на обезщетението при прекратяване на служебните правоотношения на служители от МВР са единствено реално прослужените години на изчерпателно посочените длъжности в ал. 1 на чл. 253 ЗМВР, както и приравненият трудов стаж, но само когато прекратяването на служебното правоотношение е поради пенсиониране и последните 13 години и 4 месеца са прослужени на длъжност по ал. 1. С това тълкуване е даден и отговор на втория въпрос на касатора – при изпълняване на една и съща дейност при един и същи работодател в продължение на двадесет години има ли значение за определяне обезщетението при пенсиониране фактът, че за част от периода работата се е изпълнявала по трудов договор, а за друга част – по служебно правоотношение. Настоящият съдебен състав споделя тълкуването в посоченото решение, постановено по реда на чл. 290 ГПК, и, след като даденото от въззивния съд разрешение по поставените въпроси е в съответствие с това обвързващо разбиране, то не са налице основания за допускане на касационното обжалване, тъй като съществувалата до този момент противоречива практика е преодоляна, а даденото тълкуване отстранява неяснотата на закона.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1495 от 10 юли 2014 г., постановено по гр.д. № 802 по описа на окръжния съд в Пловдив за 2014 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: