4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 178
гр. София, 12.03.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и шести февруари през две хиляди и петнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева ч.гр.д. № 694 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 278, ал. 1, вр. чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частната касационна жалба на М. Г. Д. от [населено място], обл. С., чрез процесуалния й представител адв. В. М., против определение № 774 от 18 ноември 2014 г., постановено по ч.гр.д. № 562 по описа на апелативния съд в гр. Варна за 2014 г., с което е потвърдено определение от 5 август 2014 г., постановено по гр.д. № 327 по описа на окръжния съд в гр. Силистра за 2013 г. за прекратяване на производството по делото поради недопустимост на предявените искове.
В жалбата се сочи, че обжалваното определение е неправилно, тъй като съществувало противоречие между приетото в него и друг предходен акт на съда по същото дело – определение № 196 от 01 април 2014 г., постановено по ч. гр. д. № 160 по описа на апелативния съд в гр. Варна за 2014 г. Различно бил разрешен в двете съдебни определения въпрос за наличието на процесуалната предпоставка по чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ за възстановяване на право на собственост по отношение на наследниците на М. К. Ц.. Приетото от съда касаело друг имот собственост на наследодателя на ищцата по делото. Твърди се, че съдът е взел в обжалваното определение отношение по въпроси от съществото на делото. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 и 2 ГПК се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС – ТР № 6 по тълк.д. № 6/2005 г. Налице били и два противоречиви съдебни акта по един и същ правен въпрос – определение № 774 от 18 ноември 2014 г. и определение № 196 от 1 април 2014 г. по ч.гр.д. № 160/2014 г. на апелативния съд в гр. Варна.
Ответникът по частната касационна жалба З. [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], чрез адв. И. М., в писмен отговор поддържа неналичие на предпоставките за допускане на обжалваното определение до касационна проверка, респективно поддържа становище за неоснователност на жалбата. Претендира разноски.
Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК.
С определението си въззивният съд възприема извода на първата инстанция за прекратяване на производството по предявения иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, тъй като за недвижимия имот, предмет на правния спор, не била приложима разпоредбата на чл. 2, ал. 2 ЗСВОНИ, тъй като той е бил отчужден по реда на ЗПИНМ, и бил пропуснат едногодишния преклузивен срок по чл. 7, ал. 1 ЗОСОИ. По отношение на иска с правно основание чл. 108 ЗС е прието, че не било отменено отчуждаването на имота по специалния ред на ЗВСВНОИ по З. и пр., като предпоставка за предявяване на претенцията, а и в този случай също били изтекли преклузивните срокове за предявяване на претенции както по посочения закон, така и по ЗОСОИ и ЗППДОП.
След преценка на доводите на жалбоподателя в жалбата и изложението към нея, съдът намира, че въззивното определение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 ГПК – доколкото жалбоподателят е посочил правен въпрос с предвиденото в процесуалния закон значение, което се изяснява от правилото на чл. 274, ал. 3, вр. чл. 280, ал. 1 ГПК. Това означава, че следва да се формулира материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Посоченият от жалбоподателя материалноправен и/или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като общо основание за допускане на въззивния съдебен акт до касационен контрол, определя рамките, в които ВКС е длъжен да селектира жалбите. К. съд не е длъжен и не може да извежда (може само да конкретизира, уточни или квалифицира) правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на жалбоподателя, както и от сочените от него факти и обстоятелства в жалбата. Изрично в задължителното за съдилищата ТР № 1/2009 г., ОСГТК, т. 1, се приема, че непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това, тъй като посочването на правен въпрос от страна на съда би довело до нарушение на принципа на диспозитивното начало, закрепен в чл. 6 ГПК.
В случая в изложението на касационните основания към частната жалба, както и в самата частна жалба, изобщо не са формулирани въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. От съдържанието на жалбата и изложението е видно, че се навеждат оплаквания за правилността и обосноваността на постановеното определение – касационни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, които обаче могат да станат предмет на разглеждане от страна на касационния съд само при допуснато касационно обжалване на съдебния акт.
Така в първата част на изложението се посочва виждането на частната жалбоподателка по тълкуването, дадено от ВКС в ТР № 6 по тълк.гр.д. № 6/2005 г., ОСГК, и е заявено, че доколко и дали е завършена и проведена законосъобразно отчуждителна процедура по отношение на процесния имот е въпрос по съществото на спора. Като недопустимо е посочено произнасянето на апелативния съд в тази насока, без проведено състезателно производство и събиране на доказателства (очевидно частната жалбоподателка има предвид не недопустимост на съдебния акт, а произнасяне на съда в нарушение на съдопроизводствените правила). Правен въпрос по изводите на съда и наличното противоречие със задължителното тълкуване, отразено в посоченото от частната жалбоподателка тълкувателно решение, не се поставя, което е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване по този проблем.
На второ място се твърди, че са налице два противоречащи си съдебни акта по един и същи правен въпрос, като и тук правният въпрос не е заявен. И двете определения – обжалваното в настоящото производство, както и другото посочено определение, постановено при обжалване на определение на първоинстанционния съд за прекратяване на производството по делото, разискват в различен аспект допустимостта на предявените искове, като в случая с предходното такова съдът е дал указания за отстраняване на нередовност на исковата молба. Ето защо двете определения са постановени по съвсем различни проблеми. Освен това и двете определения са постановени в рамките на инстанционна проверка по едно и също дело. По смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК въпросът е разрешаван противоречиво от съдилищата когато разрешението на обуславящ изхода на делото в обжалван въззивен акт (решение или определение) въпрос е в противоречие с даденото разрешение на същия въпрос по приложението на правната норма в друг влязъл в сила акт на съд, постановен по реда на отменения ГПК. Приетите противоречиви разрешения в хода на инстанционното производство не формират съдебна практика, тъй като актовете, в които са обективирани, не са влезли в сила (така се приема в т. 3 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК).
Както се посочи по-горе недопустимо е съдът сам да извлича въпросите, които касаторът / частният жалбоподател евентуално би имал предвид. Ето защо касационното обжалване на въззивното определение не може да се допусне.
С оглед изхода на правния спор своевременно направената претенция за разноски за заплатено адвокатско възнаграждение от ответника е основателна.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на определение № 774 от 18 ноември 2014 г., постановено по ч.гр.д. № 562 по описа на апелативния съд в гр. Варна за 2014 г.
ОСЪЖДА М. Г. Д., ЕГН [ЕГН], с постоянен адрес в [населено място], общ. К., ул. „” № , да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], сумата от 6000 (шест хиляди) лева разноски за касационното производство.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: