4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 150
София, 18.03.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на единадесети март две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от председателя Ваня Алексиева
ч. т. дело № 26/2015 г.
Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба от [фирма] [населено място], чрез процесуалния му представител юрк. К. М., срещу определение № 1 810 от 18.09.2014 г. на Пловдивски апелативен съд, постановено по т. д. № 1 033/2014 г. в частта, с която се отменя определение № 708/26.05.2014 г. на СЗОС по т. д. № 762/2011 г., с което е оставено без уважение искането на Л. Т. Л. за изменение на определение № 701/26.06.2013 г. в частта за разноските и се отменя определение № 701/26.06.2013 г. в частта, осъждаща ответника да заплати на частния жалбоподател сумата от 3 583,06 лв., направени по делото разноски и оставя без уважение искането на [фирма] за присъждане на такива.
По съображения, подробно изложени в частната жалба, се иска отмяна на посоченото определение в обжалваната част. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са наведени доводи за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Представени са и определения на Върховен касационен съд.
Ответникът по частната касационна жалба Л. Т. Л. от [населено място] не ангажира становище в законоустановения срок.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение, преди да се произнесе по основателността на искането за допускане на касационно обжалване, констатира следното:
Частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, насочена е към подлежащ на обжалване съдебен акт и е процесуално допустима.
Производството по т. д. № 762/2011 г. пред ОС [населено място] е образувано по предявен иск по реда на чл. 422 ГПК от [фирма] [населено място] срещу Л. Т. Л. от [населено място] за признаване на установено, че в полза на ищеца съществува вземане в размер на: 66 263,23 лв. – главница, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението – 20.10.2010 г. до окончателното й изплащане; договорна лихва за периода от 30.06.2010 г. до 20.10.2010 г. – 7 988,06 лв.; лихва за забава за периода от 30.11.2009 г. – 20.10.2010 г. – 4 075,35 лв.; държавна такса – 1 566,53 лв. и адвокатско възнаграждение – 1 230 лв., за които суми е издадена заповед № 2 178/21.10.2010 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 2 925/2010 г. по описа на РС [населено място]. Срещу последната е подадено възражение от длъжника по чл. 414 ГПК и частна жалба срещу незабавното изпълнение, която е оставена без разглеждане като процесуално недопустима. Видно от данните по делото, възражението на Л. срещу издадената заповед е подаденото извън законоустановения срок, с оглед на което същата е влязла в законна сила и подлежи на принудително изпълнение съгласно чл. 404, т. 1 ГПК. С определение № 701/26.06.2013 г. СЗОС е прекратил производството по делото, поради недопустимост на предявения иск, с оглед влязлата в сила заповед за изпълнение и е осъдил длъжника да заплати на [фирма] направените по делото съдебни разноски в размер на 3 583,06 лв. По делото е постъпила молба от Л. с правно основание чл. 248 ГПК, която е оставена без уважение с определение № 708/26.05.2014 г. Срещу последното и определение № 701/26.06.2013 г. на СЗОС в частта за разноските са подадени частни жалби от длъжника до П..
С определение № 1 810/18.09.2014 г. по т. д. № 1 033/2014 г. Пловдивският апелативен съд отменя определение № 708/26.05.2014 г. на СЗОС по т. д. № 762/2011 г., с което е оставено без уважение искането на Л. Т. Л. за изменение на определение № 701/26.06.2013 г. в частта за разноските и се отменя определение № 701/26.06.2013 г. в частта, осъждаща ответника да заплати на частния жалбоподател сумата от 3 583,06 лв., направени по делото разноски и оставя без уважение искането на [фирма] за присъждане на такива. Въззивният съд е приел, че липсата на правен интерес за предявяване на установителен иск сочи, че не длъжникът – ответник е станал причина за започване на исковото производство, с оглед на което разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК е неприложима в настоящия случай.
За да бъде допуснато определението на въззивен съд до касационно обжалване е необходимо да са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят е формулирал въпросите, които той смята, че са от съществено значение за изхода на делото и обосноваващи наличието на касационно основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. От данните по делото е видно, че най – общо това е въпросът свързан с приложението на чл. 78, ал. 2 ГПК.
Съгласно константната практика на ВКС по приложението на чл. 78 от ГПК разноските следва да бъдат заплатени от страната, чиято претенция е отхвърлена. В конкретния случай, предявеният от жалбоподателя по реда на чл. 422 ГПК иск е оставен без разглеждане като процесуално недопустим и производството по него е прекратено. С разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК законодателят е регламентирал хипотезата за възлагане на разноски върху ищеца, ако ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и ако признае иска. Частният жалбоподател твърди, че именно поведението на длъжника, а именно – подаване на възражение по чл. 414 ГПК срещу издадената заповед за изпълнение, е основание той да предяви претенцията си през СЗОС, с оглед на което Л. следва да бъде осъден да заплати направените от него съдебни разноски в хода на производството.
Неоснователно е позоваването на жалбоподателя на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, според която произнасянето на съда по процесуалноправен или материалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването на неясни правни норми, с цел еднаквото им прилагане от съдилищата, както и когато се изоставя едно тълкуване на закона, за да се възприеме друго, какъвто не е настоящия случай.
Нормата на чл. 78, ал. 2 ГПК не се нуждае от тълкуване за изясняване на съдържанието й или за запълване на законова празнота, тъй като това дали ответникът с поведението си е дал повод за завеждане на делото, подлежи на конкретна преценка с оглед фактите и обстоятелствата по спора. Според общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, въведеният въпрос следва да е правен, а не фактически – как следва да се прецени поведението на ответника и правилно ли въззивният съд е възприел данните по делото, който е относим към правилността, но не и към допустимостта на касационното обжалване.
Само за пълнота на изложеното следва да се допълни, че упражняването на процесуални права от длъжника (ответник в настоящото производство), а именно – подаване на възражение по чл. 414 ГПК, не може да бъде преценявано като основание за завеждане на исково производство, което впоследствие е прекратено, поради недопустимост на претенциите.
Въз основа на гореизложеното, настоящият съдебен състав приема, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на определението на Пловдивския апелативен съд.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 1 810 от 18.09.2014 г. на Пловдивски апелативен съд, постановено по т. д. № 1 033/2014 г. в обжалваната част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: