О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 383
гр.София, 18.03.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
единадесети март две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 1072/ 2015 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по искане на Ю. Н. Б. за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд от 28.10.2014 г. по гр.д.№ 361/ 2014 г., с което е потвърдено (в обжалваната му част) решение на Софийски районен съд по гр.д.№ 40162/ 2012 г. и по този начин е отхвърлен предявеният от жалбоподателката против [фирма] иск, квалифициран по чл.226 ал.3 вр. ал.1 КТ, за обезщетяване на имуществени вреди за период 18.05.2012 г. – 24.08.2012 г. от неиздадена заповед за прекратяване на трудово правоотношение и за период 18.05.2012 г. – 24.10.2012 г. от неиздадено удостоверение (образец УП-3) за положен трудов стаж.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателката повдига въпроси, които (след прецизирането им при условията на тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк.д.№ 1/ 2009 г.) касаят правните последици на: признанието на работодателя за наличие на основание за прекратяване на трудово правоотношение към твърдяната от работника дата; неприемането от страна на работодателя на писмени молби на работника; подаването от работодателя на неверни данни към различни институции за датата на прекратяване на трудово правоотношение с работника. Повдигнати са и въпроси за задължението на работодателя да изплати начисленото трудово възнаграждение за времето, посочено като трудов стаж на работника в издадени от него документи; за допустимостта със свидетелски показания да се установява връчване на документ; за задължението на въззивния съд да изложи доводи, ако не възприеме експертното заключение и за правомощието му да върне делото за ново разглеждане поради процесуални нарушения, неизтъкнати във въззивната жалба. Счита, че в обжалваното решение тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС (решение по гр.д.№ 1732/ 2010 г., ІV г.о.) и че са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Ответната страна, [фирма], не взема становище по жалбата.
Съдът намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.
За да отхвърли предявения иск, въззивният съд е приел, че между страните по делото е съществувало трудово правоотношение, прекратено към 24.08.2012 г. с едностранно изявление от ищцата (сега касатор) поради забавено изплащане на трудово възнаграждение. Относно датата на прекратяване на правоотношението съдът посочил, че няма данни кога едностранното изявление на ищцата, обективирано в документ с дата 18.05.2012 г., е получено от ответната страна. Работодателят е признал получаването на този документ в свое писмено изявление до ищцата от 04.09.2012 г., а междувременно е издал заповед за прекратяване на трудовото правоотношение на 24.08.2012 г. При липса на данни за по-ранна дата за връчване на документа с прекратяващото договора изявление, съдът счел, че той е произвел действие от датата на заповедта – 24.08.2012 г., тъй като доказателства за получаването му от работодателя преди тази дата няма. Към посочения момент ищцата вече е била започнала работа при друг работодател, а ответникът я поканил да се яви за да й връчи исканите от нея документи във връзка с прекратяване на трудовото правоотношение, поради което няма причинна връзка между поведението му и претендираните от ищцата вреди от невъзможността да се регистрира като безработна.
При тези мотиви на въззивния съд от поставените от жалбоподателката правни въпроси обуславя въззивното решение единствено този, касаещ значението на признанието на представител на работодателя за датата, когато е възникнало основанието за прекратяване на трудовото правоотношение. Нито един от останалите формулирани в изложението по чл.284 ал.3 ГПК въпроси не е разрешен от въззивния съд, тъй като не е бил поставен пред него с въззивната жалба. Първоинстанционното решение е обжалвано само от ищцата и само по отхвърления иск за обезщетяване на вреди по чл.226 ал.3 КТ, като освен горепосочения довод, във въззивната жалба се съдържат единствено твърдения, че работодателят би следвало да е уволнил дисциплинарно ищцата (щом е счел че не се явява на работа, въпреки че не е прекратила договора си) и че с обратна разписка е доказано получаване на нейно писмо от 07.06.2012 г. от ответника. Въззивният съд е ограничен в произнасянето си от посоченото в жалбата (чл.269 ГПК), поради което не би могъл да разгледа въпроси, непоставени пред него. Съответно не обуславят решението му тези въпроси, които са изложени за първи път в касационното производство, а по необуславящи обжалвания въззивен акт въпроси, касационното обжалване не може да бъде допуснато.
Що се касае до питането за правните последици на признанието на работодателя за наличие на основание за прекратяване на трудово правоотношение към твърдяната от работника дата, той обуславя решението. Не е разрешен обаче в противоречие с приложеното решение на ВКС, ІV г.о. по гр.д.№ 1732/ 2010 г., тъй като последното не съдържа тълкуване на закона, относимо към този въпрос. В него е указано кои вреди стоят в причинна връзка с вписване на неверни данни в удостоверение (образец УП-3), ако това е довело до отказ за отпускане на пенсия – правен проблем, който няма нищо общо с конкретиката на настоящия случай, за да се приеме противоречие между правните разрешения по двата акта. Въпросът няма също така значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, тъй като уредбата в закона е пълна и ясна и по нея има установена практика. При условията на чл.327 ал.1 т.2 КТ, трудовото правоотношение се прекратява от момента на получаването на писменото изявление на работника (чл.335 ал.2 т.3 КТ). Основанията за прекратяване може да са възникнали по-рано и работодателят да признае това, но моментът на прекратяване е този, в който изявлението бъде връчено. Работникът нито доказва, нито твърди признание на работодателя за датата на връчване, а признанието за датата на възникване на основанието за прекратяване, е без значение за момента на преустановяване на трудовоправната връзка. Това е съобразено от въззивния съд при постановяване на решението му и няма основание за допускане на същото до касационен контрол.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд от 28.10.2014 г. по гр.д.№ 361/ 2014 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: