О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 150
София, 25.03.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 03.02.2015 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 1459 /2014 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма], гр.В. против въззивното решение на Варненския апелативен съд № 31 от 30.01.2014 год., по в.т.д.№ 675/2013 год., с което при условията на чл.271, ал.1 и сл. ГПК след отмяна на първоинстанционното решение на Търговищкия окръжен съд № 26 от 05.07.2013 год., по т.д.№ 140/2012 год. е отхвърлен, като неоснователен, предявения от касатора, в качеството му на ищец, срещу ЕТ Д. П. Д., упражняващ търговска дейност под фирма „ А.-М-Д. Д.” иск по чл. 334 ТЗ, във вр. с чл.93, ал.2 ЗЗД за сумата 176 732.93 лв., представляваща остатък от неплатен задатък по чл.10, ал.4 от договор за продажба на селскостопанска продукция с предварително плащане на цената от 24.08.2012 год., ведно със законната лихва, считано от 19.10. 2012 год. до окончателното и изплащане.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът се позовава на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по отношение на определените за значими за крайния изход на делото въпроси на процесуалното и материално право: 1. „Какви са правомощията на въззивната инстанция по чл.269, изр.2 ГПК, при разглеждане и решаване на делото, когато във въззивната жалба липсват конкретни оплаквания по правилността на обжалваното решение и когато страната твърди узнаване на нов факт и сочи доказателства за неговото установяване?”; 2. „Какви са предпоставките за приложението на чл.334 ТЗ и включва ли се в тях изискването купувачът да е заплатил цената в много по- ранен момент от предаването на закупената стока?”; 3.„Необходимо ли е за приложението на чл.334 ТЗ уговорката за предварително плащане да предвижда това плащане да бъде извършено значително по- рано от падежа на насрещната престация на продавача?”; 4. „В хипотезата на договор за продажба с продължително изпълнение/т.е. изпълнение което по естеството си, или по уговорка на страните не може да се изпълни наведнъж/, налице ли е уговорка за предварително плащане на цената по см. на чл.334 ТЗ, ако страните са се уговорили падежът на плащане на цената да съвпада с първия ден, в който е предвидено да започне изпълнението на задължението на продавача?”; 5. „ Дали , когато не е налице уговорка за предварително плащане на цената по см. на чл.334 ТЗ, но в договора има изрична уговорка, че при неизпълнение задължението на продавача той дължи връщане на платения задатък в двоен размер, съдът следва да присъди връщане на задатъка в двоен размер?” и 6. „Как се разпределя доказателствената тежест при приложение на необоримата презумпция на чл.301 ТЗ?”.
В подкрепа на твърдяното селективно основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, поддържано по отношение на формулираните въпроси № 1, № 2 и № 5 са цитирани: ТР № 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС и решения: № 532 от 06.07.2010 год., по гр.д.№ 1495/2009 год., на І г.о. и № 362/15.07.2010 год., по гр.д.№ 536/2010 год. на ІІ г.о., – по първия, а по втория – и постановено по реда на чл.290 и сл. ГПК решение № 206 от 07. 12.2010 год., по т.д.№ 623/2009 год. на ІІ т.о..
Останалите правни въпроси, според изложението на касатора, се явяват от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Ответникът по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразил по основателността на въведените касационни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производствата по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса, срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационното обжалване, поради следното:
За да отхвърли предявения главен осъдителен иска, основан на чл. 334 ТЗ, във вр. с чл.93, ал.2 ЗЗД за сумата 176 732.93 лв., въззивният съд, след обстоен анализ на доказателствения материал по делото, е приел, че сключеният между страните договор от 24.08.2012 год., няма правната характеристика на продажба с предварително плащане на цената, а на обикновен договор за търговска покупко-продажба на селскостопанска продукция по см. на чл.318 и сл. ТЗ, поради което и авансово заплатената от купувача цена няма правната характеристика на задатък и не се дължи в двойния и размер от продавача. Изложени са съображения, че доколкото при договора за продажба с предварително плащане на цената взаимната функционална зависимост между насрещните задължения на съконтрахентите е нарушена по волята на последните, поради което престацията на купувача значително предхожда по време тази на продавача, то обстоятелството, че в разглеждания случай денят на предварително изплащане на цената – 27.08.2012 год. съвпада с първия ден от срока за предаване на стоката, като определяне момента на пълното и получаване в периода 27.08.2012 год. – 15.09.2012 год. е предоставено на волята на купувача, изключва да е налице сделка от вида на твърдяната от ищеца, независимо от заглавната част на договора. Допълнителен аргумент в подкрепа на изразеното разбиране, според съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт се явява съдържанието на самата издадената фактура, както и безспорното наличие на закупената стока в склада на продавача към момента на сключване на процесния договор.
Съобразени решаващите мотиви в обжалваното решение позволяват да се приеме, че формулираните от касатора правни въпроси с № 1, № 2, № 3 и № 4 са релевантни за крайния правен резултат по делото, поради което обосновават наличието на общата главна предпоставка за допускане на касационното обжалване.
Неоснователно е поддържаното селективно основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, по отношение на първите три от тях.
Според задължителните постановки в т.1 на ТР № 1/09. 12.2013 год. на ОСГТК на ВКС, на което касаторът се позовава, процесуалният закон урежда изрично служебните задължения на въззивния съд в хипотезите на нищожност и на недопустимост на първоинстанционното решение, а по отношение на преценката за неговата правилност, при въведеното с чл.269, изр.2 ГПК ограничение – от посоченото във въззивната жалба.
В случая, произнасяйки се по вида на процесния договор решаващият състав на въззивния съд, като инстанция по съществото на спора, изцяло се е съобразил с горецитираната задължителна практика на касационната инстанция, тъй като изрично с въззивната си жалба ответникът по спора – ЕТ Д. П. Д. е оспорил както неговата действителност поради липса на представителна власт за лицето, което го е сключило от името на продавача, така и постигнато между страните съгласие за извършване именно на продажба с предварително изплащане на цената и то в писмена форма, както изисква чл.334 ТЗ, т.е. самото съществуване на договорна обвързаност от вида на сочената в исковата молба. Отделен в тази вр. остава въпросът, че при определени предпоставки въззивният съд е оправомощен служебно да се произнесе и по правилността на обжалвания съдебен акт на първостепенния съд, независимо от липсата на заявено от въззивника оплакване, като това разрешение, възпроизведено в т.1 на ТР № 1/09.12.2013 год. на ОСГТК на ВКС е аргументирано с изложените съображения в ТР № 1/ 2001 год. на ОСГК на ВКС и аналогичните правомощия на въззивната инстанция по действащия ГПК с тези на касационната инстанция по ГПК/ отм./.
При формирана задължителна практика на ВКС, обективирана в тълкувателно решение, съдебните актове на отделни състави на ВКС постановени по реда на чл.290 и сл. ГПК не следва да бъдат обсъждани.
Недоказано е твърдяното противоречие със задължителна съдебна практика и по отношение материалноправните въпроси № 2 и № 3 от изложението. Според разрешението дадено с решение № 206 от 07. 12. 2010 год., по т.д.№ 623/2009 год. на ІІ т.о. на ВКС, предпоставките, при които купувачът по договор за търговска продажба с предварително плащане на цената може да иска връщане на авансово платената цена като задатък, на осн. чл.334, изр.3 ТЗ, във вр. с чл.93, ал.2 ЗЗД са: да е спазена писмената форма по чл.334, изр.1 ТЗ на уговорката за предварително плащане на цената, цената да е платена от купувача в съответствие с постигната уговорка за предварително плащане, да не е изпълнено задължението на продавача за предаване на стоката по причина, за която последният отговаря, купувачът да се е отказал от договора и страните де не са дерогирани изрично значението на авансово платената цена на задатък в случай на договорно неизпълнение. Съобразявайки именно изложеното Варненският апелативен съд е подложил на обстоен анализ от ангажираните по делото гласни доказателства, като въз основа на него е приел, че извършеното в един и същи ден договаряне и фактуриране на процесната селскостопанска продукция- пшеница на място в [населено място], която като количество е била изцяло налична в склада на продавача не води до извод, че волята на съконтрахентите, обективирана в клаузите на сключения помежду им договор за продажба е за сделка от вида на посочената в чл.334 ТЗ, поради което и авансовото плащане на цената от страна на купувача с разлика от един ден спрямо частично престираното от продавача е ирелевантна и не се явява антиципирано изпълнение, с което да е нарушена взаимната зависимост на двете насрещни престации.
Следователно постановеният различен правен резултат в случая е обусловен от различните факти и обстоятелства по делата, а не от неточно, спрямо задължителната съдебна практика, приложение на конкретната законова разпоредба, поради което селективното основание по т.1 на чл.280,ал.1 ГПК отсъства. Що се отнася до обосноваността на изградените от въззивния съд фактически изводи, която всъщност касаторът оспорва, то същата, от значение за основателността на въведените касационни основания, не подлежи на контрол в производството по чл.288 ГПК, независимо дали оплакването на касатора за несъответствието и с доказателствения материал по делото е евентуално основателно.
Селективното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, поддържано по отношение на следващия правен въпрос, приет за релевантен за изхода на делото, е аргументирано единствено с възпроизвеждане на законовия му текст, поради което по силата на задължителните указания в т.4 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, касационната инстанция не е задължена да го обсъжда.
Останалите формулирани от касатора правни въпроси, макар и важни, нямат самостоятелно значение за решаващите правни изводи на въззивния съд, доколкото разрешаването им е фактологически обусловено, поради което не попадат в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК ответникът е претендирал деловодни разноски, които с оглед изхода на делото в касационната инстанция и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК му се следват, но само ако е доказал реалното им извършване, както е посочено в ТР № 6/06.11.2013 год. на ОСГТК на ВКС. Доказателства за реално направени от ответника по касационната жалба деловодни разходи в производството по чл.288 ГПК не са ангажирани, поради което и искането и следва да бъде оставено без уважение.
Водим от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Варненския апелативен съд № 31 от 30.01.2014 год., по в.т.д.№ 675/2013 год., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: