О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 155
София, 26.03.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 10.02.2015 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 1501 /2014 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма], [населено място] против въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 574 от 18.11.2013 год., по гр.д.№ 902/ 2013 год., с което при условията на чл.271 , ал.1 и сл. ГПК, след отмяна на решение № 1159/26.06.2013 год., по гр.д. №358/2013 год. на Пловдивския окръжен съд е уважен предявения от [община] срещу касатора, като ответник, иск по чл.79, ал.1 ЗЗД за реално изпълнение на задължението му по договор от 12.12.2001 год. и анекс към него от 03.10.2002 год., като е осъден същият в тримесечен срок, считано от влизане в сила на решението, да предаде конкретно описаните по вид СМР в многофункционална сграда с идентификатор № 56784.506.389.1 по КККР на [населено място], одобрена със заповед № РД-1848 от 03.06.2009 год. на изпълнителния директор на АГКК с площ по кадастралната карта: 627 кв.м., с предназначение – сграда -бизнес център „Север”,гр.П., бул.”Ц. Б. Трети- Обединител” № 8, със смесено предназначение, на 9 етажа, със седем самостоятелни обекта, намираща се в поземлен имот 56784.506.389 по КККР на [населено място] с обща площ на имота от 978 кв.м., намираща се в [населено място].
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила, касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът се позовава на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК по отношение на „съществен материалноправен въпрос, свързан с това, че видно от събраните по делото гласни и писмени доказателства, а и видно от мотивите на решението на първоинстанционния съд и претенцията формулирана в исковата молба, ищецът е формулирал петитум, с който иска съдът да осъди тримата ответници солидарно и неограничено, но въззивният съд необосновано отменя първоинстанционното решение и постановява друго такова, с което избирателно, осъжда само двама от тримата ответници”. Същественият процесуалноправен въпрос е обоснован с твърдението, че въззивният съд не е обсъдил всички събрани по делото доказателства в тяхната цялост, нито наведените от страните доводи, а произволно е изброил единствено само част от тях в мотивите към решението си.
Като израз на противоречието по процесуалноправния въпрос са посочени решения на ВКС: № 389 от 20.06.2002 год., по гр.д.№768/2001 год. на І г.о.; № 505 от 07.07.2008 год., по гр.д.№ 2722/2007 год. и решение на ІІ г.о. от 26.01.2005 год., по гр.д.№ 1272/2003 год..
Ответникът по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК е оспорил основателността на искането за достъп до касационно обжалване, позовавайки се на отсъствие на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК и алтернативно е възразил срещу основателността на въведените касационни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване, поради следното:
Съгласно задължителните разяснения в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело, като израз на диспозитивното начало и равенството на страните в гражданския процес. Значимият за решаващите правни, а не фактически, изводи на въззивния съд правен въпрос следва да се изведе от предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на предявения иск. Обжалваното въззивно решение не може да бъде допуснато до касационно обжалване, уредено по действащия ГПК като факултативно, а не задължително, без жалбоподателят да е посочил този релевантен по см. на чл.280, ал.1 ГПК правен въпрос, както и по правни въпроси, различно от изрично формулираните от последния, като касационната инстанция в производството по чл.288 ГПК е оправомощена единствено да преформулира или доуточни същите, но не и да ги изведе вместо страната, въз основа на съображенията в касационната жалба или изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК.
В случая в изложението на основанията за достъп до касационен контрол касаторът [фирма], [населено място] въобще не е формулирал правен въпрос, съобразен с критериите, разяснени в ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, нито такъв може да бъде изведен от съдържанието му, без да бъде нарушено диспозитивното начало и равенството на страните в процеса, доколкото същото представлява анализ на правилността на изградените правни и фактически изводи в обжалвания въззивен съдебен акт. В този см. изложеното на жалбоподателя представлява вариант на въведените с касационната му жалба касационни оплаквания по см. на чл.281, т.3 ГПК, които дори и да са евентуално основателни, като неотносими към предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК не подлежат на обсъждане в производството по чл.288 ГПК.
С оглед липсата на формулиран правен въпрос, по смисъла на чл. 280 ал. 1 от ГПК, ненужно излагане на аргументи по допълнителните селективни критерии на т.1, т. 2 и т. 3 на същата норма, както е посочено в т. 1 на ТР № 1/2010 год. на ОСГТК.
Но дори и да се приеме, че на изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК, депозирано към касационната жалба на [фирма], [населено място] би могъл да бъде преформулиран непрецизно поставеният от жалбоподателя въпрос на процесуалното право, свеждащ се до приложението на чл.236, ал.2 ГПК, разпоредба – аналогична на чл.189, ал.2 ГПК / отм./ и задължението на решаващия съд да изложи мотиви, въз основа на които то е постановено, недоказано е поддържаното селективно основание по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК. Последователно в практиката си, създадена при уредбата на касационното производство по действащия ГПК, ВКС е поддържал разбирането, че разрешен процесуален въпрос по см. на чл. 280, ал.1 ГПК е налице, както когато съдът се е произнесъл по процесуалните действия, които следва той самият да извърши, или по законосъобразността на процесуалните действия, извършени от първоинстанционния съд, така и когато вззивният съд е зачел ненадлежно извършени от страните процесуални действия, респ. не е зачел надлежно извършени такива, като е достатъчно дори и да не се е произнесъл изрично в решението си по конкретен въпрос на процесуалното право, да е процедирал в несъответствие с процесуалния закон и това несъответствие да се е отразило на правилността на решението, по начин, който е във вреда на жалбоподателя. В този см. въпросът за приложението на чл.236, ал.2 ГПК е несъмнено релевантен за крайния правен резултат по делото.
Извършените от въззивния съд процесуални действия във вр. с постановяване на обжалвания съдебен акт и изложените към него мотиви, в случая не сочат на отклонение от задължителната съдебна практика, обективирана в ППВС № 1/53 год.,ТР № 1/2001 год. на ОСГК на ВКС и множество решения на отделни състави на ВКС, постановени по реда на чл.290 и сл. ГПК. Не обосновават правен извод за наличие на противоречие в съдебната практика и цитираните от касатора съдебни решения на ВКС, постановени при действието на ГПК/ отм./.. Освен, че при наличие на разрешен правен въпрос с Постановление на Пленума на ВС, или с Тълкувателно решение на съответната колегия на ВКС в посочения в ТР № 1/2010 год. на ОСГТК на ВКС период, формираната от съдилищата практика е ирелевантна, тъй като се счета, дори и да е противоречива, за преодоляна с тази задължителна практика на ВКС, то отсъства въобще доказано противоречие. Извършените от Пловдивския апелативен съд процесуални действия са в пълно съгласие с приетото в решение № 505/2008 год., по гр.д.№ 2722/2007 год., на ІІ г.о., според което съдът е длъжен да изложи мотиви към решението си, въз основа на които то е постановено и неизлагането на такива по конкретно въведен довод от една от страните в процеса е съществено нарушение на процесуалния закон – чл.189, ал.2 ГПК/ отм./, водещо до отмяната му, доколкото същият е формирал становището си по въведения с исковата молба спорен предмет след самостоятелен анализ на ангажираните по делото доказателства и произнасяне по всички направени от страните доводи и възражения. Що се касае до несъгласието на касатора с фактическите и правни изводи, изградени от въззивната инстанция за основателност на предявения иск за реално изпълнение, то само по себе си е правно ирелевантно за съответствието на обжалваното решение с практиката на съдилищата по приложението на чл.236, ал.2 ГПК.
Останалите цитирани в тази вр. решения са неотносими. С решение по гр.д.№ 1272/2003 год. състав на второ търговско отделение на ВКС се е произнесъл по въпроса за възможността страните по договора да дерогират законовото правило на чл.76, ал.2 ЗЗД и да уредят друга поредност за погасяване на задълженията си, извън посочената от закона, а с решение № 389/2002 год., по гр.д.№ 768/2001 год. на І г.о. на ВКС е даден отговор на въпроса дали, когато в решението за допускане на делба, с което са определени частите на съделителите от допуснатите до делба земеделски земи, съдът е пропуснал да изложи съображения относно начина на определянето им, е нарушено процесуалното правило на чл.189, ал.2 ГПК/ отм./. Тези въпроси не са били въобще предмет на обсъждане в обжалваното решение, поради което селективното основание по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, съгласно задължителните разяснения в т.3 на ТР № 1/2010 год. на ОСГТК на ВКС, е неприложимо.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК ответникът е претендирал деловодни разноски за настоящето производство, които с оглед изхода на делото в касационната инстанция и процесуалното правило на чл.78, ал.8, във вр. с ал.3 ГПК, следва да му бъдат присъдени в размер на сумата 350 лева, определена съгласно Наредба № 1/2004 год. на ВАС.
Водим от горното състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 574 от 18.11.2013 год., по гр.д.№ 902/ 2013 год., по описа на с.с..
ОСЪЖДА [фирма], [населено място] да заплати на [община] сумата 350 лв./ триста и петдесет лева/, деловодни разноски за настоящето производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: