ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 435
София, 26.03.2015г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на деветнадесети февруари две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 6580 по описа за 2014г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационните жалби на адвокат С.К. като процесуален представител на А. Т. А. от [населено място] и на О. п. Б. чрез прокурор А.Ч. срещу въззивното решение на Бургаския окръжен съд /БОС/ от 31.VІІ.2014г. по в.гр.д. № 1062/2014г.
В отговора си по реда на чл.287 ал.1 ГПК чрез адвокат К. А. А. е заел становище за недопускане на касационно обжалване. Претендира разноски.
П. не е дала отговор по касационната жалба на Ат. А..
К. жалби са допустими – подадени са в преклузивния срок, от страни, имащи право и интерес от обжалването, и са срещу валиден и допустим съдебен акт.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С решението си от 31.VІІ.2014г. БОС по въззивни жалби и на двете страни е потвърдил решението на Бургаския РС от 14.ІV.2014г. по гр.д. № 10024/2013г., с което П. на РБ е осъдена да заплати на А. Т.А. 2000лв. обезщетение за неимуществени вреди, причинени от неспазване на изискването по чл.6 ал.1 от КЗПЧОС за гледане в разумен срок на сл.д. № 443/1995г. на О. Я., респ. НОХД № 275/2005г. на ЯОС, както и мораторна лихва в размер на 617.60лв. за периода от 14.ХІ.2010г. до датата на предявяването на иска 14.ХІ.2013г. и законна лихва от 14.ХІ.2013г. до окончателното изплащане на главницата, и са отхвърлени исковете за разликите до пълните предявени размери 10000лв. главница и 5453.54лв. мораторна лихва за периода 14.ХІ.2008г. – 14.ХІ.2010г. поради погасяването й по давност в тази част.
За да постанови решението, въззивният съд, споделяйки и препращайки и към мотивите на първоинстанционния, е приел, че основанието на претенцията е чл.6 ал.1 КЗПЧОС, която разпоредба действа непосредствено като част от вътрешното ни законодателство, във връзка с чл.49 ЗЗД, тъй като ЗОДОВ в редакцията му към 14.ХІ.2008г. – датата на възникване на субективното право на обезщетение от неспазване на разумния срок за разглеждане на делото – не е предвиждал хипотеза за такава отговорност на държавата. Касае се за материален закон /предвидената впоследствие такава хипотеза/, който не се ползва с обратно действие и няма изрично предписание за прилагането му за заварени случаи. Прието е за установено, че от привличането на ищеца като обвиняем /за използване в съучастие като съизвършители с още три лица на документи с невярно съдържание, в резултат на което получили без правно основание движимо имущество – държавна собственост – 25259.35лв., съставляващи възстановен без основание данъчен кредит/ на 29.ІХ.1995г. до внасянето на обвинителния акт в съда са изминали повече от 10 години, през които досъдебното производство е изпращано с мнение за съд, но е връщано трикратно за доразследване. Продължителността на делото в досъдебната фаза не е в причинна връзка с конкретни действия на А.. В съдебната фаза наказателното производство е отлагано многократно, четири пъти по вина на ищеца. Производството е приключило с окончателно произнасяне на ВКС на 14.ХІ.2008г., като ищецът е признат за виновен в извършване на престъплението. Срокът, в който е извършено досъдебното производство, надвишава многократно не само законния срок, но и разумния по смисъла на Конвенцията, в който евентуално забавяне може да се счете за приемливо или оправдано. Това само по себе си е основание за присъждане на обезщетение, независимо от признаването на ищеца за виновен. Душевните си страдания ищецът е установил със свидетелски показания. Обстоятелството, че показанията са на баща и фактическа съпруга, съдът е отчел съобразно чл.172 ГПК и го тълкува в полза на твърденията на ищеца, доколкото своите вътрешни тревоги, болки и страдания хората обикновено споделят с най-близките си приятели и роднини и те са преки очевидци на терзанията. Свидетелите лично са възприели душевния дискомфорт от продължителността на производството. Размерът на обезщетението следва да бъде определен въз основа на претендираните и доказани вреди. В случая негативни емоции ищецът е изпитал не само от продължителното производство, а и от воденото наказателно производство, по което той се считал невиновен. Страданията от това, че се е считал невиновен, но спрямо него се реализира наказателна отговорност, не подлежат на обезщетяване, доколкото с влязлата в сила присъда е признат за виновен по повдигнатите му обвинения. По делото не е предявена претенция за обезщетение поради задържането на ищеца под стража. От друга страна, доказателствата не сочат за претърпени болки и страдания с голям интензитет, които да са се отразили сериозно на ищеца поради продължителността на производството. Макар да е претърпял неудобства, той е организирал нормално личния си живот в образователен и личен план. Началният момент за дължимостта на претендираното обезщетение е датата, на която е приключил окончателно наказателният процес и на която е възникнало субективното право за това – 14.ХІ.2008г.
В изложението на П. по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се сочи, че въззивният съд се произнесъл по съществен процесуалноправен въпрос поради неправилно квалифициране на предявения иск по чл.6 КЗПЧОС във вр. с чл.45 ЗЗД, тъй като имало специален закон – ЗОДОВ, по реда на който се реализирала отговорността на правозащитните органи – налице били предпоставките на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Съдът се произнесъл и по въпроса за задължението му да се произнесе по доводите и възраженията на ответника /не бил обсъдил възражението, направено в отговора на исковата молба, за погасяване на правото на иск по давност, тъй като от внасянето на обвинителния акт на 28.VІ.2005г. до завеждането на делото 14.ХІ.2013г. били изминали повече от 5 години/. Решението било постановено в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в две решения на негови състави.
В изложението на А. Т.А. по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, представено след дадено му от съда указание, се сочи, че изводът в атакуваното решение, че обезщетение не се следва за това, че въобще срещу ищеца е водено наказателно производство поради приключването му с влязла в сила осъдителна присъда, бил в противоречие с приетото от същата инстанция, че досъдебното производство е продължило 10 години, надвищаващ многократно законния и разумния срокове. Не било логично за изтърпяното през тези 10 години – наложените без основание мерки за процесуална принуда /изземване на паспорта и забрана за пътуване в чужбина едва на единадесетата година от разследването/ да се приема, че има право на обезщетение в размер на 2000лв. Тази сума не отговаряла на изтърпяното през годините и показвала недопустимо отношение към правото на обезщетение на гражданите. С оглед на това въззивният съд се произнесъл по съществен материалноправен въпрос в противоречие с трайно установената практика на ВКС относно размера на обещетението /не се сочат конкретни съдебни актове на ВКС/.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
По поставения от П. въпрос относно правната квалификация на предявения иск със соченото и представено решение на ВКС І ГО по гр.д. № 891/2010г., според което определянето на правната квалификация е дейност на съда по издирването и приложението на закона въз основа на фактическите обстоятелства, на които ищецът основава претенцията си, не се обосновава противоречива практика, тъй като произнасянето на въззивния съд в тази връзка е в съответствие с това разрешение. Освен това определената в случая квалификация на иска е в съответствие с приетото от ВКС ІV ГО по гр.д. № 92/2013г., според което, доколкото към датата на предявяването на иска няма уреден в ЗОДОВ пряк иск за защита на правото на гледане на делото в разумен срок, предвидено в чл.6 ЗКПЧОС, приложение намират общите правила на деликта и в такъв случай отговорността на П. като процесуален субституент на Държавата е гаранционно-обезпечителна и произтича от разпоредбата на чл.49 ЗЗД.
Вторият поставен от П. процесуалноправен въпрос не е от значение за изхода на спора по делото с оглед решаващият извод на въззивния съд, че началният момент за дължимостта на претендираното обезщетение е датата, на която е приключил окончателно наказателният процес с влизането в сила на осъдителната присъда и на която е възникнало субективното право за това – 14.ХІ.2008г., а не датата на внасянето на обвинителния акт в съда 28.VІ.2005г., при което до предявяването на иска на 14.ХІ.2013г. са били изминали точно пет, а не повече от пет години, каквото е наведеното възражение. Произнасянето по въпрос, обусловил посоченият извод, не е релевирано като основание за допускане на касационно обжалване, а касационният съд не може да го вземе предвид служебно.
По единствения поставен от ищеца материалноправен въпрос по приложението на чл.52 ЗЗД не се обосновава твърдението му за наличие на противоречива практика, тъй като нито се сочат, нито се представят конкретни съдебни актове, влезли в сила. Останалите релевирани в изложението на А. съображения са такива за необоснованост и незаконосъобразност, които подлежат на проверка, ако касационно обжалване бъде допуснато.
По изложените съображения касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допускано.
С оглед този извод на касатора – ищец не се следват разноски.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Бургаския окръжен съд, пети граждански въззивен състав, № V – 72 от 31.VІІ.2014г. по гр.д № 1062/2014г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: