6
определение по гр.д.№ 709 от 2015 г. на ВКС на РБ, ГК, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 183
София, 31.03.2015 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Първо отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на осемнадесети март две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
като изслуша докладваното от съдия Т.Гроздева гр.д.№ 709 по описа за 2015 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. К. К. против решение № 1846 от 06.10.2014 г. по гр.д.№ 2038 от 2014 г. на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 8 състав, с което е потвърдено решение от 12.02.2014 г. по гр.д.№ 6072 от 2011 г. на Софийския градски съд, гражданско отделение, 6 състав за отхвърляне на предявените от П. К. К. срещу М. Г. Б. и Т. Н. Б. иск с правно основание чл.108 ЗС за признаване собствеността и предаване на следния недвижим имот: апартамент № 117, находящ се в [населено място], [улица], [жилищен адрес] с площ от 129,25 кв.м., състоящ се от дневна, трапезариа, кухня, две спални, две сервизни помещения, две лоджии и балкон, заедно с принадлежащите му мазе № 5 с площ от 8,65 кв.м. и съответните идеални части от общите части на сградата и правото на строеж върху мястото и иск с правно основание чл.59 ЗЗД за осъждане на ответниците да заплатят сумата 4 400 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползването на горепосочения имот пред периода от 01.01.2010 г. до 25.04.2010 г.
В касационната жалба се твърди, че решението на Софийския апелативен съд е неправилно като постановено в противоречие с материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК.
Като основания за допустимост на касационното обжалване по същество се сочат чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Касаторката формулира следните правни въпроси: 1. Притежава ли решението по чл.38а ЗЖСК сила на пресъдено нещо по отношение на правото на собственост на Ж., респ. на трети лица, 2. Преклудират ли се правоизключващите възражения на ответника по иска по чл.38а ЗЖСК, 3. Прекъсва ли се придобивната давност с предявяване на иск по чл.38а ЗЖСК, 4. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото в тяхната връзка и във връзка с възраженията и доводите на страните, 5. Може ли въззивният съд при проверка на правилността на първоинстанционното решение да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване, 6. Подлежи ли на тълкуване договор, сключен в нотариална форма, с посочване на обема на вещното право, когато съдържащите се в него уговорки са ясни и точни и разкриват недвусмислено действителната воля на страните да се обвържат с определени права и задължения и по тях няма спор, 7. Достатъчно ли е съвпадане на площта на един поземлен имот, за да се приеме, че той е идентичен с друг и длъжен ли е съдът да назначи експертиза за установяване на идентичността и 8. Длъжен ли е вззивният съд да излага мотиви към решенията си.
По първите три въпроса касаторката счита, че произнасянето на ВКС би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като по тези въпроси имало съдебна практика /например решение № 213 от 26.05.2011 г. по гр.д.№ 501 от 2010 г. на ВКС, Първо г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК/, но тя била неправилна.
По останалите въпроси касаторката твърди, че обжалваното решение противоречи на посочена от нея задължителна практика на ВКС: решение № 229 от 18.10.2013 г. по гр.д.№ 3099 от 2013 г. на ВКС, ГК, Първо г.о., решение № 33 от 29.07.2013 г. по гр.д.№ 401 от 2012 г. на ВКС, ГК, Първо г.о., т.1 Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 67 от 30.07.2014 г. по т.д.№ 1834 от 2013 г. на ВКС, ТК, Второ т.о., решение № 81 от 07.07.2009 г. по т.д.№ 761 от 2008 г. на ВКС, ТК, Първо т.о., решение № 542 от 18.01.2011 г. по гр.д.№ 1469 от 2009 г. на ВКС, ГК, Второ г.о., решение № 389 от 10.05.2010 г. по гр.д.№ 364 от 2009 г. на ВКС, ГК, Първо г.о., решение № 842 от 02.12.2010 г. по гр.д.№ 2006 г. от 2009 г. на ВКС, ГК, Първо г.о., т.10 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по тълк.д.№ 1 от 2000 г. на ОСГК на ВКС, т.19 от тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по тълк.д.№ 1 от 2000 г. на ОСГК на ВКС, решение № 241 от 17.10.2012 г. по гр.д.№ 850 от 2011 г. на ВКС, ГК, Второ г.о., решение № 324 от 22.04.2010 г. по гр.д.№ 1413 от 2009 г. на ВКС, ГК, Четвърто г.о. и решение № 114 от 15.05.2010 г. по гр.д.№ 4232 от 2008 г. на ВКС, ГК, Първо г.о.
В писмен отговор от 30.01.2015 г. пълномощникът на ответниците М. Г. Б. и Т. Н. Б. оспорва жалбата. Претендира за разноски.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Първо отделение на Гражданска колегия по допустимостта на касационната жалба счита следното: За да постанови решението си за потвърждаване решението на първоинстанционния съд за отхвърляне на предявените от касаторката искове с правно основание чл.108 ЗС и чл.59 ЗЗД, въззивният съд е приел, че спорът за собственост между страните е бил разрешен с влязлото в сила решение по гр.д.№ 21562 от 2006 г. на Софийския районен съд, 50 състав, с което е бил уважен специалния ревандикационен иск на ответниците по настоящото дело Б. срещу ищцата по настоящото дело П. К. с правно основание чл.38а ЗЖСК. Прието е, че решението по иска с правно основание чл.38а ЗЖСК обвързва страните със сила на пресъдено нещо относно това, че процесното жилище е било собственост на Ж. „Български художник”, че между Ж. и ответниците Б. съществува членствено правоотношение и че е налице нарушение на владението от страна на П. К.. В рамките на това производство е било разгледано направеното от П. К. възражение за придобиване на имота по давност. Поради това на основание чл.299 ГПК въззивният съд е приел, че повторното заявяване на тези факти /владение, продължило повече от 10 години/ като основание за придобиване на спорното право на собственост на ищцата, е недопустимо. Освен това, съдът е приел, че по време на водене на делото по чл.38а ЗЖСК течението на давността е било прекъснато. Обсъдено е твърдението за възникнала съсобственост между Столична община и Съюза на българските художници /С./ върху парцела, върху който е построена сградата, в която се намира процесният имот, като е прието, че в случая такава съсобственост не е възникнала: тъй като при действието на З. съсобственост възниква само при образуване на общ парцел от два маломерни имота по дворищно-регулационния план, но не и при обединяване на парцели, отредени за обществено мероприятие /комплексно жилищно строителство/, какъвто е бил парцелът, върху който е построена сградата. Поради това е приел, че с нотариални актове № 183 и 184 от 1994 г. С. всъщност прехвърля на Ж. „Български художник” притежаваните от него 8 500 кв.м., съставляващи самостоятелен парцел по плановете от 1963 г. и 1978 г., а не идеална част от парцел V в кв.133 по плановете от 1982 г. и 1986 г., в който парцел е бил включен парцела на С. с площ от 8 500 кв.м. Предвид на това, че Столична община не е била съсобственик на имота, върху който е построена сградата на Ж. „Български художник” и поради това, че публичната продан и даренията са деривативни способи за придобиване на собственост, въззивният съд е приел, че ищцата П. К. не е придобила собственост върху ид.ч. от имота, върху който е построена сградата, и съответно че не е собственик на процесния апартамент по приращение. По отношение правата на ответниците Б. съдът е приел, че те са станали собственици на процесния апартамент по силата на нотариален акт по чл.35, ал.2 ЗЖСК като членове на Ж. „Български художник”, който е бил собственик на сградата, в която се намира апартаментът.
С оглед тези мотиви на съда първите три от поставените от касаторката правни въпроси /1. Притежава ли решението по чл.38а ЗЖСК сила на пресъдено нещо по отношение на правото на собственост на Ж., респ. на трети лица, 2. Преклудират ли се правоизключващите възражения на ответника по иска по чл.38а ЗЖСК и 3. Прекъсва ли се придобивната давност с предявяване на иск по чл.38а ЗЖСК/ са въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като са обусловили изводите на съда в обжалваното решение. Не е налице обаче посоченото от касаторката основание на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението, така както бе разяснено това основание в т.4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като по въпросите вече има задължителна съдебна практика /посочените от самата касаторка решение № 213 от 26.05.2011 г. по гр.д.№ 501 от 2010 г. на ВКС, Първо г.о. и решение № 71 от 17.04.2012 г. по гр.д.№ 1000 от 2011 г. на ВКС, ГК, Второ г.о., постановени по реда на чл.290 ГПК/, на която обжалваното решение не противоречи и от постановяването на която не са настъпили промени в законодателството или в обществените условия, които да налагат промяна на тази практика.
Липсва противоречие между обжалваното решение и задължителната практика на ВКС по четвъртия поставен въпрос: длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото в тяхната връзка и във връзка с възраженията и доводите на страните. В посочените решение № 229 от 18.10.2013 г. по гр.д.№ 3099 от 2013 г. на ВКС, ГК, Първо г.о. и решение № 33 от 29.07.2013 г. по гр.д.№ 401 от 2012 г. на ВКС, ГК, Първо г.о. е прието, че въззивният съд е длъжен да обсъди всички доказателства по делото в тяхната взаимна връзка и във връзка с възраженията и доводите на страните. В постановеното след тези решения Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че при действието на новия ГПК въззивният съд се произнася служебно само по валидността и допустимостта на решението, а по неговата правилност- само по посочените в жалбата основания. В съответствие с това ТР на ОСГТК на ВКС в обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по всички доводи за неправилност на първоинстанционното решение, които се съдържат във въззивната жалба на ищцата, включително и по твърдението й, че е придобила по приращение 12095/20595 ид.ч. от процесния апартамент /поради това, че е придобила толкова идеални части от парцела, върху който е построената сградата, в която се намира апартаментът, по силата на договори за дарение и постановление за възлагане по публична продан, осъществена срещу съсобственика на парцела Столична община/. Както бе посочено по-горе, въззивният съд е приел за неоснователен този довод предвид на това, че Столична община не е била съсобственик на парцела, върху който е изградена сградата, в която се намира процесният апартамент, и че публичната продан и договорите за дарение са деривативни способи за придобиване на собственост, поради което ако купувачът по публичната продан и дарителите не са собственици на имота, те не могат валидно да го прехвърлят на трети лица- продажбата на чужда вещ не е нищожна, но няма вещно-транслативен ефект.
На петия поставен въпрос /може ли въззивният съд при проверка на правилността на първоинстанционното решение да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване/ е даден отговор в задължителна съдебна практика: в т.1 Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС. Този въпрос не е въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, доколкото не е обусловил изводите на съда в обжалваното решение: Възраженията на касаторката за нищожност на сделките по нотариални актове № 183 и № 184 от 1994 г., по силата на които Ж. „Български художник” се легитимира като собственик на мястото, върху което е изградена жилищна сграда, в която се намира процесният апартамент, не са разгледани, не защото въззивният съд е приел, че не може служебно да прилага императивни правни норми, а защото е приел тези възражения за преклудирани с влизане в сила на решението по иска по чл.38а ЗЖСК /тъй като те касаят правото на собственост на Ж. върху процесния апартамент- обстоятелство, което според съда е било установено между страните със силата на пресъдено нещо на решението по иска по чл.38а ЗЖСК/.
По шестия поставен въпрос /подлежи ли на тълкуване договор, сключен в нотариална форма, с посочване на обема на вещното право, когато съдържащите се в него уговорки са ясни и точни и разкриват недвусмислено действителната воля на страните да се обвържат с определени права и задължения и по тях няма спор/ не е налице противоречие между посочената от касаторката практика на ВКС и обжалваното решение: В практиката на ВКС се приема, че съдът може да тълкува договори, когато съдържащите се в него уговорки са неясни или неточни и не разкриват недвусмислено действителната воля на страните и по тях има спор. В обжалваното решение, макар и не изрично, въззивният съд е приел същото- че договорите, обективирани в нотариални актове № 183 и № 184 от 1994 г. следва да се тълкуват относно това какъв е бил предмета на прехвърлителните сделки /самостоятелен имот с площ от 8500 кв.м. или идеална част от парцела, в който е включен този имот/, тъй като волята на страните е неясна и неточна с оглед установеното по делото обстоятелство, че въпреки предвиденото в плана от 1982 г. обединяване на два парцела в един /парцел V, кв.133/ съсобственост между СО и С. върху парцел V, кв.133 не е възникнала.
Седмият поставен въпрос /достатъчно ли е съвпадане на площта на един поземлен имот, за да се приеме, че той е идентичен с друг и длъжен ли е съдът да назначи експертиза за установяване на идентичността/ също не е въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е обусловил изводите на съда в обжалваното решение: Въззивният съд не е приел, че съвпадането на площта е достатъчно, за да се приеме идентичност на имотите и че поради това не е необходимо изслушването на експертиза по делото, а е приел, макар и не изрично, че такава експертиза не е необходима, тъй като между страните няма спор относно факта, че сградата, в която се намира процесният апартамент, е изградена и се намира върху конкретната реална част от 8 500 кв.м. от общия парцел, която реална част е идентична с парцела, който е бил собственост на С..
Не е налице противоречие между обжалваното решение и съдебната практика по осмия поставен правен въпрос: длъжен ли е вззивният съд да излага мотиви към решенията си. В съдебната практика е прието, че съдът следва да мотивира решенията си. В съответствие с тази съдебна практика обжалваното решение е мотивирано, включително и по иска с правно основание чл.59 ЗЗД: по този иск е прието, че тъй като ищцата не е собственик на процесния апартамент, тя не е пропуснала да реализира ползи от неползването на този апартамент, поради което предявения от нея иск за обезщетение по чл.59 ЗЗД е неоснователен.
Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Софийския апелативен съд не следва да се допуска.
С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторката дължи и следва да бъде осъдена да заплати на ответниците по жалбата направените от тях разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 2000 лв. на всеки един от тях.
По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1846 от 06.10.2014 г. по гр.д.№ 2038 от 2014 г. на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 8 състав.
ОСЪЖДА П. К. К. от [населено място], [улица], вх.Б, ет.6, ап.36 да заплати на М. Г. Б. със съдебен адрес: [населено място], [улица], вх.В, ет.1, ап.1, чрез адв.С. Р. М. на основание чл.78 ГПК сумата 2000 лв. /две хиляди лева/, представляваща разноски по делото пред ВКС.
ОСЪЖДА П. К. К. с горепосочения адрес да заплати на Т. Н. Б. със съдебен адрес: [населено място], [улица], вх.В, ет.1, ап.1, чрез адв.С. Р. М. на основание чл.78 ГПК сумата 2000 лв. /две хиляди лева/, представляваща разноски по делото пред ВКС.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.