О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№. 172
гр. София, 08.04.2015 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, второ отделение в закрито заседание на 10 март , две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
като изслуша докладваното от съдия Боян Балевски търговско дело №2211/14 г. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на [фирма]-гр. София срещу решение № 443/11.03.2014 г. по в.т.д. № 1875/2013 на Софийски апелативен съд, ТО, с което е потвърдено първоинстанционното решение № 279, постановено на 08.01.2013 г. по т.д. № 20111200100026/11 г. на ОС-Благоевград, с което е отхвърлен искът по реда на чл.422 ал.1 ГПК на касатора против Р. А. О. и Г. И. О. за признаване за установено, че ответниците дължат на ищеца сумите от 133 170,05 лева-главница по договор за ипотечен кредит №108/28.05.2005, Допълнително споразумение и Анекс №1 от 01.12.2006 г., 21 911,53 лева-договорна лихва за периода: 05.07.2009 -06.10.2010 ,453,13 лева-такси по договора за периода 04.09.2009 г. – 06.07.2010 г. и разноските в заповедното производство.
В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилно приложение на материалния закон и необоснованост.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се сочи чл.280 ал.1 ГПК.
Ответниците по касационната жалба изпращат писмен отговор на същата, изготвен от процесуалния им представител, в който се изразява становище за липса на основание за допускане до касация. Претендират присъждане на разноски в производството пред ВКС в размер на 400 лева-заплатено възнаграждение за процесуално представителство.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение , като констатира, че решението е въззивно и цената на иска е над 10 000 лева намира, че касационната жалба е допустима , редовна и подадена в срок.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между ищеца и двамата ответници са възникнали правоотношения от договор за ипотечен кредит №108/28.05.2005, Допълнително споразумение и Анекс №1 от 01.12.2006 г. , сключен между Д. Б. АД,чийто правоприемник се явява банката-ищец и Р. О.-кредитополучател и Г. О.-солидарен длъжник по силата на който банката отпуснала на кредитополучателя сумата от 150 000 лева срещу задължението на последния да го върне на равни месечни вноски за срок от 15 години, ведно с договорената лихва и съответните комисионни, съгласно погасителен план. Според последния, ответниците се задължават да заплащат месечна вноска от 833,93 лева за целия период от 15 години, като са договорени и условията ,при които кредитът става предсрочно изискуем изцяло. Според решаващия състав, тези вноски са обхващали не само главницата, но и акцесорните задължения за лихва и комисионни за обслужването му, доколкото вноските представляват анюитети и никъде последните две задължения не са договорени отделно за погасяване,извън така уговорената месечна вноска. За периода от 20.06.2005 до 31.12.2006 от страна на ответниците-длъжници са заплащани дължимите месечни анюитетни вноски от по 833,33 лева или общо 44 880,63 лева.С анекс от 01.12.2006 г. е предоговорен размерът на месечната вноска-1760,45 лева като изрично е посочено, че същата представлява анюитетна такава-т.е. включва и лихвите,дължими за периода, без обаче да е разграничен размерът на главницата от този на лихвата, тъй като не е подписан между страните нов погасителен план. Длъжниците са погасявали така договореното месечно задължение редовно до датата на подаването от страна на банката на заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК-05.07.2010 г. . При това положение, според съда общо за периода от усвояване на кредита до подаване на заявлението според вещото лице от страна на длъжниците е следвало да се погаси общо главница и акцесорни вземания в размер на 89 772,17 лева, а са погасени общо 100 655,65 лева, от което е направен изводът,че длъжниците са изправна страна по договора за кредит и последващия анекс,поради което и липсва основание за ангажиране на отговорност свързана с предсрочно настъпване на предсрочна изискуемост на целия кредит.
В изложение на основанията за допускане до касационно обжалване от страна на касатора се сочат като обуславящи изхода по спора правни въпроси, които се свеждат до: задължението на въззивния съд да назначи служебно още една счетоводна експертиза, след наведеното оплакване във въззивната жалба , че в първа инстанция са изслушани и приети четири заключения на счетоводна експертиза, следва ли да се приеме,че се дължи уговорена в анекс договорна лихва и без да е изготвен конкретен погасителен план и липсата на такова приемане от съда не е ли нарушение на правилата за тълкуване на договорите –чл.20 ЗЗД, за риска от неподписването на погасителен план и дали последният има само информационно значение или има и качеството на източник на задължение за кредитополучателя, за възможността да се поставят задачи на вещото лице в различни варианти,според съответните тълкувания на договора от страните по спора или следва в съдържанието на доклада да се укаже на страните доказателствената тежест по тълкуване на съответните клаузи. Според касатора по първия въпрос е налице противоречие с т.3 от от ТР№1/13 на ОСГТК по въпросите на възз.производство, а по останалите е налице основание за допускане до касация , съгласно чл.280 ал.1, т. 3 ГПК-въпрросите се явявали от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Съгласно ТР1/2009 на ОСГТК на ВКС от 19.02.2010 г. , за да е налице основание за допускане на касация, следва жалбоподателят да формулира един или няколко правни въпроси, които да са от значение за изхода на спора и които да попадат в една от хипотезите по т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 ГПК. От значение за изхода на спора са въпросите, включени в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и обуславящи правната воля на съда, обективирана в решението му. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда. К. съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе, дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора.
В настоящия случай, въпросът за задължението на въззивния съд да назначи служебно още една счетоводна експертиза, след наведеното оплакване във въззивната жалба, че в първа инстанция са изслушани и приети четири заключения на счетоводна експертиза, то в цитираното ТР1/13 на ОСГТК-т.3 е постановено,че ВЪЗЗИВНИЯТ СЪД Е ДЛЪЖЕН ДА СЪБЕРЕ ДОКАЗАТЕЛСТВАТА, КОИТО СЕ СЪБИРАТ СЛУЖЕБНО ОТ СЪДА /ЕКСПЕРТИЗА, ОГЛЕД, ОСВИДЕТЕЛСТВАНЕ/, САМО АКО Е ВЪВЕДЕНО ОПЛАКВАНЕ ЗА ДОПУСНАТО ОТ ПЪРВАТА ИНСТАНЦИЯ ПРОЦЕСУАЛНО НАРУШЕНИЕ, ОТ КОЕТО МОЖЕ ДА СЕ НАПРАВИ ИЗВОД, ЧЕ ДЕЛОТО Е ОСТАНАЛО НЕИЗЯСНЕНО ОТ ФАКТИЧЕСКА СТРАНА, ИЛИ ЗА НЕОБОСНОВАНОСТ НА ФАКТИЧЕСКИТЕ ИЗВОДИ, ПОСТАВЕНИ В ОСНОВАТА НА ПЪРВОИНСТАНЦИОННОТО РЕШЕНИЕ, ИЛИ АКО ТЕЗИ ДОКАЗАТЕЛСТВА СА НЕОБХОДИМИ ЗА СЛУЖЕБНО ПРИЛАГАНЕ НА ИМПЕРАТИВНА МАТЕРИАЛНОПРАВНА Н.. Изслушването и приемането на заключения на счетоводната експертиза по едни и същи въпроси, но в различни варианти не може да доведе до извода,че делото е останало неизяснено от фактическа страна или за необосновани изводи на съда въз основа на това. Следователно липсва противоречие в отговора на този въпрос във въззивното решение с ТР, на което се позовава касаторът.
Останалите въпроси: следва ли да се приеме, че се дължи уговорена в анекса договорна лихва и без да е изготвен конкретен погасителен план и липсата на такова приемане от съда не е ли нарушение на правилата за тълкуване на договорите –чл.20 ЗЗД, за риска от неподписването на погасителен план и дали последният има само информационно значение или има и качеството на източник на задължение за кредитополучателя не се отнасят до тълкуването и прилагането на конкретна правна разпоредба и отговорите са в зависимост от данните/фактите по конкретното дело-съдържанието на съответния договор и погасителен план и в този смисъл тези въпроси се явяват фактически , а не правни и като такива не обосновават основания за допускане до касация, доколкото чл.280 ал.1 ГПК визира като такива само правни въпроси.
Въпросът за това съществува ли възможност да се поставят задачи на вещото лице в различни варианти, според придадените от страните по спора тълкувания на договора или следва в съдържанието на доклада да се укаже на страните доказателствената тежест по тълкуване на съответните клаузи, то следва да се има в предвид,че подобен въпрос е изначално непрецизен: тълкуването представлява дейност по изясняване волята на страните,изразена в съдържанието на отделните уговорки в договора. Следователно за никакво разпределение на доказателствената тежест между страните във връзка с тълкуването не може да става въпрос: доказват се факти- чл.154 ГПК, а не тълкуването/?/ на договорите.
От изложеното следва,че липсват формулирани от страна на касатора правни въпроси, което само по себе си е пречка за допускане на касация- т.1 от ТР1/2009 на ОСГТК на ВКС от 19.02.2010 г..
Касационната жалба не следва да се допуска до касация, а в полза на ответниците следва да се присъдят направените от последните разноски в настоящето производство пред ВКС в размер на 400 лева-заплатено в брой възнаграждение за процесуално представителство.
Водим от изложеното настоящият състав на ВКС, Второ т.о. на ТК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 443/11.03.2014 г. по в.т.д. № 1875/2013 на Софийски апелативен съд, ТО.
ОСЪЖДА [фирма]-гр. София да заплати на Р. А. О. и Г. И. О. направените от последните разноски в настоящето производство пред ВКС в размер на 400 лева-заплатено в брой възнаграждение за процесуално представителство.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.