О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 189
София, 15.04.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 24.02.2015 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 1656 /2014 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма], гр.София против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 409 от 06.03.2014 год., по възз.т.д.№ 3290/2013 год., с което е потвърдено решение № 680 от 03.04.2013 год., по т.д.№ 2614/2011 год. на СГС за отхвърляне на предявения от касатора, в качеството му на ищец, срещу „Т. – 73 – П. СЪДРУЖИЕ” СД, [населено място], П. област установителен иск, основан на чл.422 ГПК, във вр. с чл.415, ал.1 ГПК за сумата 51 899.59 евро, равняващи се на 101 506.77 лв., по запис на заповед от 06.12.2007 год.,за която е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 5603/2010 год. на ПРС и изпълнителен лист и по договор за финансов лизинг № 1254/ 06. 12. 2007 год., както и искането му за 2030.14 лв., деловодни разноски за заповедното производство.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост и допуснато нарушение на материалния закон, поради което се иска отмяната му и решаване на възникналия правен спор по същество от касационната инстанция.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът се позовава на предпоставките на чл.280, ал.1, т.2 ГПК по отношение на определения за значим за изхода на делото въпрос на материалното право : „В случаите на издаден запис на заповед, служещ като обезпечение за изпълнението на договор за лизинг, сключен между издателя му/ в качеството му на лизингополучател/ и лицето в чиято полза той е издаден / в качеството му на лизингодател/, следва ли да се приеме, че менителничният ефект гарантира изпълнение и на задължението на лизингополучателя за заплащане на уговорената в договора за лизинг неустойка?”
Като израз на визираното противоречие по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК са посочени решения на различни по степен съдилища в страната: на Софийски градски съд от 15. 08.2012 год., по т.д.№ 1760/2011 год. на 5-ти състав ; на Софийски градски съд от 02.07.2012 год., по т.д.№ 2363 /2011 год. на 2-ри с-в и на СГС от 25.03.2013 год., по т.д.№ 5969/2012 год. на 7-ми с-в.
Ответникът „Т. – 73 – П. СЪДРУЖИЕ” СД, [населено място] в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразил по допускане на касационното обжалване, позовавайки се на отсъствие на противоречие в съдебната практика по поставения в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпрос, като алтернативно е изразено и несъгласие с въведените касационни основания, поради тяхната неоснователност.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи, във вр. с инвокираните оплаквания и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е споделил изцяло като основани на закона и доказателствения материал по делото изводите на СГС, че процесният запис на заповед от 06.12.2007 год. с издател ответното СД, въз основа на който са издадени оспорваната от последното заповед за изпълнение № 3876 от 14.12.2010 год. и изпълнителен лист по ч.гр.д.№ 5603/2010 год. на ПРС не обезпечава уговорената в чл.11 от сключения между страните договор за лизинг, компенсаторна неустойка за предсрочното му прекратяване и в съответствие с процесуалното правило на чл.272 ГПК е препратил към мотивите на първоинстанционния съдебен акт.
Позовавайки се на абстрактния характер на волеизявлението за плащане, обективирано в менителничния ефект, при което основанието за него не е елемент от съдържанието на документа, решаващият състав на Софийски апелативен съд е отрекъл основателността на въведеното от ответника възражение относно необходимостта кредиторът всякога да доказва основанието на вземането си. Счел е, че при наличие на направено от длъжника лично възражение-съществуване на кауза за поемане на задължението, негова е доказателствената тежест за установяване връзката и с абстрактното правоотношение. Поради това, при доказаната в хода на делото, съобразно въведената с чл. 154, ал.1 ГПК доказателствена тежест, гаранционно – обезпечителен функция на издадения запис на заповед единствено по отношение задължението за плащане на лизинговата цена, включваща ДДС и лихвите за забава за всяка отделна лизингова вноска, според изложеното в съобразителната част на обжалваното въззивно решение,след прекратяване на каузалното правоотношение между страните задължението на лизингополучателя по издадения от менителничен ефект отпада и в този см. е неотносимо към компенсаторната неустойка по чл.11 от лизинговия договор. За допълнителен аргумент в подкрепа на възприетото разрешение е счетена липсата на предвидено с клаузите на договора за лизинг, или с ОУ на лизингодателя, обезпечаване на компенсаторната договорна неустойка с издаден от лизингополучателя запис на заповед, което от своя страна изключва и основателността на предявения установителен иск по чл. 422, ал.1 ГПК до размера на същата.
Съобразени решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт позволяват да се приеме, че формулираният от касатора въпрос е фактически, а не правен, доколкото разрешаването му не е свързано с тълкуване на конкретна законова разпоредба, а е обусловено от конкретните факти и доказателства по делото. В този см. същият не е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на предявения иск и няма обуславящо значение за правните изводи на съда по конкретното дело./ т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС/.
Липсата на посочен правен въпрос – общо основание за достъп до касация и задължителен елемент при преценка наличието на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, съгласно задължителните указания в горецитираното ТР № 1/2010 год. на ОСГТК на ВКС, сама по себе си е достатъчна, за да се отрече основателността на искането за допускане на касационното обжалване.
Поради това единствено за пълнота на изложеното следва да се посочи, че косвен отговор на поставения от касатора въпрос се съдържа в ТР № 4/18.06.2014 год.. Според т.17 от същото, когато в предмета на спора по предявен установителен иск, основан на чл.422 ал.1 ГПК в хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл.417, т.9 ГПК, по инициатива на една от страните по делото, са въведени твърдения или възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, във вр. с което или по повод на което е издадена ценната книга, то доказателствената тежест е на страната, която е твърдяла съответните факти, респ. ги е отрекла. В случая с обжалваното въззивно решение Софийски апелативен съд се е произнесъл по съществуването на спорното право, обсъждайки въведеното каузално правоотношение във връзка, с което процесния менителничен ефект е бил издаден, както и относимостта му към отделните каузални задължения на длъжника- лизингополучател.
Следователно обжалваният въззивен съдебен акт е изцяло съобразен с цитираната по- горе задължителна практика на касационната инстанция относно предмета на спора по предявения на осн. чл.422, ал.1 ГПК, във вр. с чл. 415, ал.1 ГПК иск и разпределението на доказателствената тежест. Що се касае до съответствието на изградените от решаващия съд конкретни правни и фактически изводи с доказателствения материал по делото, което всъщност касаторът оспорва, то обосноваността е относима към правилността на обжалваното въззивно решение и подлежи на контрол при разглеждане на касационната жалба по същество, но не и в производството по чл.288 ГПК.
Отделен в тази вр. остава въпросът, че цитираните от касатора съдебни актове, са без отбелязване, че са влезли в сила и съгласно т.3 на ТР № 1/ 19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС не се явяват част от формираната от съдилищата практика.
Ответникът по касационната жалба е претендирал деловодни разноски, които с оглед изхода на делото в касационната инстанция и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК му се следват в размер на сумата 3 500 лв., реално заплатено адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 14.05.2014 год. и отсъствие на възражение по чл.78, ал.5 ГПК.
Водим от горното настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 409 от 06.03.2014 год., по възз.т.д.№ 3290/ 2013 год., по описа на с.с..
ОСЪЖДА [фирма], гр.София да заплати на „Т. – 73 – П. СЪДРУЖИЕ” СД, [населено място], П. област сумата 3500 лева/ три хиляди и петстотин лева/, деловодни разноски за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: